Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Боян Тончев: "Прагът"

05.10.2017
Снимка 1

1.

Както повечето десетгодишни момчета в нашия град и аз живея в голям панелен блок в един от крайните квартали. От онези еднаквите, дето като нищо можеш да ги сбъркаш, щом тръгнеш да се прибираш от мач с приятели по здрач. Често си представям как отнесено натискам звънеца, вратата се отваря и ме посреща някаква непозната мама, а после нечий друг татко ме праща да си измия ръцете. Те се държат с мен сякаш въобще не им прави впечатление, че не съм тяхното дете. Масата е подредена за вечеря и е със съвсем различна форма от тази, която имаме у дома. Налага ми се да седна на неудобен стол с отпечатан чужд задник върху него. Започвам да ям с лъжица, която не пасва удобно в ръката ми както тази, с която съм свикнал, откакто се помня. Гозбата е с особен, леко горчив вкус, не че тези на мама винаги са били върхът. Вече е станало твърде късно, а аз не знам какво да кажа на тези чужди родители. По това време не може просто да се върна обратно в тъмното, за да търся истинския си дом в моя блок. На децата на десет не им е разрешено да се мотаят самички навън в този час. Не ми остава нищо друго, освен да кажа „лека нощ“ на непознатите чужди родители и да легна в студени чаршафи с непривична миризма, без да смея цяла нощ да се обърна ни наляво, ни надясно. И горещо да се надявам поне на следващата вечер да уцеля дома си, и най-сетне да се прибера при своето семейство...

Подобни плашещи фантазии ме връхлитат всяка вечер на път за вкъщи, щом остана самичък след мача с приятелите.

И ето – отново е тъмно, неусетно е дошло времето за прибиране. Стигам до блока и отварям вратата на входа. Няма жива душа, а хладният въздух отвътре ме засмуква като вакуум. Следва задължителен спринт покрай стълбището към мазетата, с което определено не съм в приятелски отношения. Все ми се струва, че то вечно ме дебне враждебно. Тичането свършва с рязко дръпване на дръжката на асансьора. Задъхан съм, сърцето ми ще изскочи през ушите от страх. Вратата обаче издава глух звук и със зле прикрита подигравка отказва да се отвори – кабината е на друг етаж. За капак и осветлението на входа угасва. През главата ми минава мисъл как ще съм първото десетгодишно дете, покосено от сърдечен удар. Зарязвам вратата-предател и с отработен жест опипвам мястото, където се предполага, че стои ключът за лампата. Но този път не е там. Дълго време усещам единствено допира на студената като мъртвец стена. Най-сетне натискам заветното копче, светлината изпълва входа и помита всички праисторически страхове, загнездени в него. В същия момент пристига с тътен асансьорът и ме поглъща като хапка в празния си търбух. Откакто имам спомени мразя тези своенравни зверове и в момента, в който затварям металната паст зад себе си, се проклинам, че не съм избрал сигурността на стълбището. Но вече е твърде късно. След всичко, което преживях дотук, не мога просто да изляза от асансьора и да поема по стълбите.

Живея на четвъртия етаж. Някъде високо над главата ми механизмът оживява и започва да ръмжи, а кабината потегля с адско усилие. И тогава се случва нещо, което кара кръвта в тялото ми да потече в обратна посока. Вместо нагоре към желания етаж асансьорът потегля надолу! Не пада, движи се с нормалната си скорост, все едно това е едно от обичайните му ежедневни премествания в рамките на шахтата. Във вцепенението си забелязвам, че светлинният индикатор над главата ми отброява, все едно всичко е наред: минус втори, минус трети, минус четвърти... и там застива. Не успявам да чуя тишината, защото ушите ми неистово бучат.

Толкова съм паникьосан, че не мога да остана нито секунда повече в капана на кабината. Изхвърчам през вратата, опитвайки се някак да се убедя, че не съм на минусовия, а на моя си четвърти етаж. И без това видима разлика между двата няма. Ключът ми без усилия успява да отключи решетката. Влизам и виждам, че подредбата на мебелите вътре е сходна, дори има прозорци, през които за моя изненада влиза ярка дневна светлина. А уж съм надълбоко под земята! Поглеждам плахо в детската стая. Тя е пълна с колички, войници и картонени кутии с игри. Почти като моите, но не съвсем. Усмихвам се. Всички играчки, различни от онези, с които дълго време вече съм играл, сега са ми стотици пъти по-интересни. Започвам да ги вадя една по една и да ги разучавам. От паниката ми няма и следа, на нейно място се е настанила уютна увереност. Макар да съм още малък, проумявам, че току-що съм открил резервен вариант на света, за който големите не подозират.

В този момент се събуждам...

 

Откъс от романа на Боян Тончев "Прагът", изд. Скалино 2017

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 


 

© Христина Мирчева