по заглавие   по съдържание

Георги Райчевски: "Гранд кафе Кристал" V

13.05.2018
Снимка 1
 
Трета Част тук
Втора Част тук
Първа Част тук

 

ПО ДЪЛГОГОДИШЕН навик всеки ден – преди да стигна до „Кристал” – се отбивах поне в една от книжарниците на Главната улица; от Централния площад до моста на Марица те бяха общо седем.

На купчинки от по десетина екземпляра книгата „Фашизмът” стоя по щандовете повече от седмица, докато някой уж между другото, но съвсем недвусмислено съобщи: „Инкриминират я!” – току-що се бе върнал от София. Кратката фраза прескачаше от маса на маса – някой от компанията, оставил чашата, събра подадените банкноти...

Новините в „Кристал” – макар подхвърлени мимоходом – в подобни случаи имаха особена тежест...

Така клубът „селекционираше” не само книги, а и филми, спектакли, изложби, концерти. Аз самият и досега не изпитвам особена любов към киното, но можех ли тогава да пропусна „Ах, този джаз” и „Кабаре” на Боб Фос например или „Аризонски блян” на Емир Костурица – със страхотната мелодия на Горан Брегович... или „Телевизионна мрежа” (с четирите „Оскар”-а) на Сидни Лъмет; слава Богу, че по-късно се появи и едноименният роман на Пади Чайевски и Сам Хедрин... или „Покаяние” на Тенгиз Абуладзе и  „Гара за двама” на Елдар Рязанов..., след като барометърът на „Кристал” ги беше оценил – в спонтанните коментари – по собствената си скала на художествените стойности...

И ВЕЛИЧКО БОНЕВ, с поддържана от самия него репутация на някогашно театрално „величие”, си отиде без време. Той беше постоянният придружител на Славейко Мандев, негов неизменен партньор на табла. И двамата имаха внушителни осанки, излъчваха спокойствие.

Бившият актьор, отдавна останал без сцена, продължаваше да играе сякаш живота си. Макар грубовато и непохватно, Величко се шегуваше със съвсем сериозно изражение, явно разчитайки на интелигентността на събеседника си, както сам я разбираше. Личеше, че е от старата школа – преднамерената театралност го издаваше веднага, но той продължаваше да се вживява в ролята си...

Носеше ми пожълтели вече томчета от домашната си библиотека, които по онова време никак не бяха на мода – дори беше откъснал корицата на „Скици на живите” (1934) от Йордан Бадев, с въздишка се оправдаваше, когато го упреквах за „непростимото му престъпление” към българската книжнина: „Абе... да не се вижда много името... Нали знаеш... – После се окопитваше. – Искаш ли да я прочетеш или да си я връщам?”

Всяко лято Величко Бонев пътуваше към родния си край. Беше ми дал и един юбилеен сборник за пловдивския театър. Когато съобщиха, че е починал, предпочетох да мисля, че пак се е запилял някъде из Шоплука или Македония – знам ли къде; все чаках да се появи, за да му върна книгата...

ПОЧТИ всеки ден в клуба идваше и „музикалният” инспектор за детските градини Кръстьо Михайлов – с него от време на време се засичахме на концертите на градския Симфоничен оркестър; но в „Кристал” тази тема необяснимо защо си оставаше доста „странична” – дори за неколцината оркестранти, които се отбиваха тук...

А точно тогава на диригентския пулт на Пловдивския симфоничен оркестър засия звездата на Емил Чакъров, най-младия лауреат на конкурса „Херберт фон Караян”...

Години по-късно и един концерт на „Vienna Mozart Orchestra” ме върна към времето, когато на пулта властваше маестро Руслан Райчев, чийто аристократичен жест – без палка – често ме караше да си представям как дирижира програма само от виенски валсове...

Понякога в „Кристал” се мяркаше и пианистът доцент (по-късно – професор) в Академията за музикално и танцово изкуство Георги Петров. За мен появяването му  беше „добре дошло” – той беше един от най-предпочитаните и авторитетни автори рецензенти на вестник „Отечествен глас”, наред с впечатляващите му изпълнителски изяви в Концертната зала. Но в клуба, пред чаша алкохол, Георги предпочиташе да разказва за преживелици през студентските си години в Букурещката консерватория... или за специализацията си в Париж... или за други срещи с именити български и чуждестранни музиканти...

Често си го представях и „в сянката” на баща му –  някогашния пловдивски педагог виолончелист Милчо Петров, създал и ръководил музикална школа, с чието обучение се гордееха стотици нейни възпитаници – изпълнители на различни музикални инструменти...

„КРИСТАЛ” преливаше от какви ли не идеи...

Със самочувствието на „заклет ерген”, прегърнал китарата, понякога се появяваше Георги Цонев, иначе виолончелист в градския Симфоничен оркестър. В клуба зазвучаваха познати и малко известни стари градски песни и руски класически романси – на първо място онзи знаменит „Цигански танц” по текст на поета Аполлон Григорьев:

 

Две гитары, зазвенев,
жалобно заныли...

 

Жоро пишеше и стихотворения. Когато оставахме сами, той много настойчиво ме убеждаваше да сформираме нов литературен клуб „Сонет” – само 14 души, привърженици на строгата, макар и остаряла, жанрова форма. Интересна на пръв поглед, идеята беше почти неосъществима – поетите и по онова време вече предпочитаха свободния стих. (Дори в богатата литературна поща на вестник „Отечествен глас” рядко можеха да се открият сонети.)

Разбира се, имаше и изключения – Гроздана Иванова, участничка в литературния клуб при Профсъюзния дом на културата „Стефан Кираджиев” (чийто художествен ръководител бях в продължение на три-четири години), ме изненада с много сполучливо написан „Сонетен венец”, с непостижимия магистрал – безспорно една от най-трудните стихотворни форми; той се появи в книга петнадесет години по-късно...

А „заклетият ерген” Жоро Цонев, в един явно закономерен период от живота си – не знам дали покрай руските романси, – потъна в някакви „очи черные” или „синие”; но и след женитбата си не престана да ми припомня идеята си...

В ГОЛЕМИЯ салон на клуба имаше пиано, но то като че ли повече събираше прах – рядко някой отваряше капака му, за да изсвири (в най-добрия случай) „Fur Elise”...

Музикалните предпочитания не бяха оригинални: когато откриха „Кристал”, все още Том Джоунс пееше легендарната „Delilah” – „Дилайла”... С годините радиоуредбата беше заменена със стерео, след това – с видео; когато затвориха „Кристал”, вече заглъхваше буйната бразилска „Ламбада”...

Три-четири години белетристът Димитър Атанасов, тогава секретар на Клуба на дейците на културата, се опита да организира не в официалната зала на втория етаж, а долу – в самото заведение – няколко творчески прояви.

Така се появи и онзи студент от Музикалната академия, който всеки ден на обед свиреше по един час на пианото леки класически пиеси. После приятелката му идваше да го вземе – бяха много симпатична двойка. За съжаление не помня името му – Вальо може би, но не съм съвсем сигурен.

Затова пък Константин Анастасов, художник от Пазарджик, му направи приятен шарж, който често попада в ръцете ми, когато разгръщам оскъдния си архив.

НА „КРИСТАЛ” му липсваше може би една латерна, но по това време тя свиреше на калдъръменото площадче пред църквата „Св. св. Константин и Елена” до Хисар капия – ръчката й въртеше неуморимият бай Данчо Троев. И него го беше обсебила комерсиалната артистична суета – но по-важното беше, че Старинният Пловдив посрещаше многобройните си гости, особено чужденците, с неповторима атракция.

НАВЯРНО в същото време другаде – в едно парижко бистро, – някой е слушал песента на Мишел Сарду: „Стани, Владимир Илич, тия полудяха!” – жалко, че в „Кристал” нямаше мюзикбокс...

РАЗБИРА СЕ, нерядко и такива песнички – почти ритуално тананикани или рецитирани, – въодушевяваха клубните литературни компании...

Ведно с луксозните джобни издания на стихотворения от Джордж Байрон и Фьодор Тютчев, ленинградската журналистка (красавица с грузинска кръв) Марина Токарева при всяко свое гостуване ми подаряваше в „Кристал” ту монография на художника емигрант Казимир Малевич – с неговите геометрични абстракции, ту томче с неиздаваните десетилетия „поетически видения” на Николай Гумильов или с „опасно нашумелите” песни, посмъртното „Завръщане” в родината, на дисидента изгнаник Александър Галич – приятел и съмишленик на руския академик Андрей Сахаров...

В авангардните си търсения и пловдивското издателство „Хр. Г. Данов” започна своята луксозна преводна поредица „Поети с китара” – с необичаен квадратен формат, с твърда подвързия, с плакат и малка грамофонна плоча в книгата.

Прецизен в подбора, Добромир Тонев хвърли предизвикателството с „Нерв” (1984) на Владимир Висоцки... Неуморимият Иван Николов се реваншира с мъничкото „оркестърче на надеждата” на Булат Окуджава – неговия „Сантиментален марш” (1985)... Този китарен звън се преплиташе с друг – от „Камбаните на свободата” (1984) на Боб Дилън с чудесния коментар на Тома Спространов... Невероятно евтини, изданията буквално се разграбваха...

ПАК ПО ТОВА време сред приятелския кръг на „Дванадесетте стола” (литературния клуб, който провеждаше седмичните си сбирки в Младежкия дом) един амбициозен пловдивски адвокат, специалист по бракоразводни дела – макар и доста по-приглушено – пееше в същия популярен сантиментално-маршов ритъм своите сатирични куплети, акомпанирайки си на китара:

 

И разбираш най-накрая просто, че
добрият шанс е бил със теб дотук –
приятел зад гърба ти е доносничил,
приятелката ти излиза с друг...

 

Не знаех защо Петър Стоянов отказва да публикува безспорно талантливо написаните си текстове. Когато веднъж го помолих да ми даде „няколко песнички” за литературното приложение на вестник „Отечествен глас”, чух само неопределеното: „Ааа! Ами после...”

(Междувпрочем, „после” – десет години по-късно, – той стана президент на републиката!)

Петър Стоянов идваше в „Кристал”, когато пак същото издателство „Хр. Г. Данов” отпечата книгата му „Сериозно за развода” (1988) – но в житейски план тя не ме вълнуваше... освен като пореден повод за почерпка...

Кантората на адвоката бъдещ президент, зад Археологическия музей, беше една не особено уютна стая с ъглова врата – в нея имаше само два, не „дванадесет” стола; когато посетителите бяха повече, трябваше да стоят прави. (Сега там – на две нива – е приятно обзаведеният ресторант „Вавилон”.)

А МОЖЕ БИ най-подходяща за настроението на „Кристал” беше онази песничка, която – с прегракнал глас – пееше актьорът Марин Младенов:

 

И огънят ни не гори,
и вятърът не ни разрошва,
и цветето ни не цъфти,
и... изобщо...

 

Но това беше доста по-късно.

ВСЪЩНОСТ на „Кристал” му липсваха и немалко от пловдивските „знаменитости”...

Липсваше му (макар че се мяркаше понякога) Атанас Кръстев, известен на всички като Начо Културата – мнозина сигурно и досега не знаят истинското му име. Но той така се беше сраснал с възраждащия се при неговото „кметуване” Тримонциум, прелестното Трихълмие с калдъръмените улички и старинните къщи, че всяко напускане на територията му вероятно е изглеждало като „пътуване в чужбина”. Впрочем, последната спирка преди „границата с новия град” за него може би беше кръчмата „Пловдив”, но тя сигурно трябва да бъде описана отделно. Начо Кръстев имаше душа на тийнейджър – той така си и остаря...

И Димитър Панов, бай Пано, истинският, не Странджата от Вазовите „Хъшове” на сцената, липсваше на „Кристал”. Все щеше да е полезно поне от време на време именитият актьор да се появи и да каже: „Абе, хайванино, ти сега к’во правиш тука? Кога ще работиш?”

Липсваше му и композиторът професор Асен Диамандиев. Но и той като че ли предпочиташе да се запилее с колата си някъде в края на града, далече от шума, в компанията на свои възпитанички от Музикалната академия.

Вече на 80 години Асен Диамандиев, изненадващо за всички, издаде тъничката стихосбирка „Живяно, сънувано, мечтано” (1994) – в нея имаше отделен цикъл, озаглавен „Моите Венери”. Макар и със забележката, че „голяма част от имената са измислени”, професорът беше посветил вдъхновението си на многобройни Кристини, Савини, Звезделини, Диани, Румяни, Силвени, Маргарити, Юлии – „най-готините котарачки” студентки от АМТИИ. И понеже трудно могат да се помнят много имена, авторът беше съчинил една „малка конспирация” – наричаше всички с името Мегън. Тези посвещения наистина имаха вкуса на „едно кафе горчиво с фин млечен шоколад”.

Шегуваха се с професорската му разсеяност. Когато тръгваше за София, Асен Диамандиев оставяше колата си на гаровия паркинг – пътуваше с влака; а вечер тя го „чакаше”, за да се прибере вкъщи. Веднъж по изключение беше заминал не с влака, а с колата си. Как можеше „Кристал” да пропусне такова приключение? От министерството по навик професорът „хуква” към столичната жп гара, купува си билет за влака; едва когато пристига в Пловдив и тръгва да търси колата си на паркинга, се сеща, че сутринта е пътувал до столицата с нея...

А на мен специално, не знам защо, ми липсваше дългогодишният директор на Музикалното училище Анастас Маринкев – съвсем друго щеше да е, в онези времена на дънки и поло-блузи, в „Кристал” да има някой с неговата неизменна безупречна папийонка...

НАПРАЗНИ останаха и опитите ми да „въведа” в „Кристал” всепризнатия изследовател на българското епистоларно литературно класическо наследство Стефан Памуков. Уговаряхме се предварително за часа на срещата, той пристигаше – канех го на масата, около която имаше и други приятели; нито веднъж не се присъедини към компанията, сядаше в дъното на салона, изчаквайки да ида там. (Не харесваше „Кристал” заради неговата фамилиарност и безцеремонност.)

Запознахме се през 1980 година, когато няколко месеца бях кореспондент на БТА; поисках да продиктувам съвсем кратичко антрефиле за едно открито от него писмо на Иван Вазов. Покани ме вкъщи. Близо два часа с изумление разгръщах оригинални ръкописи на най-големите български писатели главно от началото на ХХ век. Не вярвах на очите си, забравих чашата с водка – бях стъписан от такова невероятно богатство; чак главата ме заболя.

Стефан публикуваше епистоларните си находки във вестник „Отечествен глас” – това беше особено привлекателен дял от редакторската ми работа. (Понякога ме караше да пиша хонорарите за публикациите на онези, които му бяха предоставили най-често наследени ръкописи.) След години редактирах и няколко от книгите, които той издаде – но какво ли толкова имаше да се редактира в тях.

Беше „особняк” (други го обвиняваха, че е „капризен”), все повече се затваряше в кръга на литературните си интереси. В самотните ни разговори на чашка кафе той търсеше не толкова съвети, колкото потвърждение на поредните си идеи, коментираше проектите си до най-дребните детайли.

Книгите на Стефан Памуков са неоценим принос в историята на българската литература – „Сто неизвестни писма” (1981), „Неизвестни писма на Лора” (1982), „Писмата на Мина” (1984), „Неизвестни писма на Елин Пелин” (1986), „Поглед към неизвестното” (1989), „Неизвестни писма на Т. Г. Влайков” (1991), „Неизвестни писма на Димитър Бояджиев до Елин Пелин” (2000), уникалната „Антология манускрипта” (1983) на Елисавета Багряна – първата дама на българската поезия се отнасяше с изключително доверие към него; при всяко гостуване в Пловдив отсядаше в дома му.

Въпреки че го правеше за своя сметка, той си позволи и лукса да издаде чудесно  оформената книга „Неизвестни ръкописи на Лора” (1996) само в десет номерирани екземпляра; за щастие един от тях е в домашната ми библиотека...

 

следва продължение

Откъс от книгата на Георги Райчевски

"Гранд кафе Кристал", ИК "Хермес" 2012

 


 

©Христина Мирчева

 

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.