Уроци по писане и живеене от моя дядо Е.Л. Доктороу II

Първа част тук

Алисън Феърбрадър за обърканата и сложна човечност на нейния Папа.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Седях до него, държах тънката му мека ръка и се опитвах да му кажа какво означаваше за мен. Казах му, че го обичам и че ще продължавам да пиша и се надявах, че това е достатъчно. Почина след няколко часа, заобиколен от децата и внуците си. Погребахме го в гробището „Уудлон” в Бронкс, близо до мястото, където беше израснал, близо до гробовете на много други нюйоркчани, известни и обикновени. Когато го бяхме попитали къде в гробището би искал да е погребан, той отговори: „Колкото се може по-близо до Хърман Мелвил.”

Месеци по-късно разказвах на вуйчо ми колко лесно Папа караше писането да изглежда – оставаше в кабинета си осем-девет часа на ден и се появяваше след няколко години с невероятни, несравними литературни романи, които бях зашеметяващо находчиви по стил и форма, виртуозни в прозата си. Вуйчо ми ме прекъсна. „Всъщност, той редеше много пасианси. И накрая се накарваше да започне да пише към четири следобед и спираше в пет или шест.”

„Редял е пасианси там вътре?”, извиках аз.

„О, със сигурност”, каза вуйчо. „Хиляди”.

Никога не бях забелязвала борбата. Само перфекционизма. Беше ли го крил от мен? Или аз не бях забелязвала?

На ранен етап от кариерата си беше написал разказ, озаглавен „Писателят в семейството”. В него един надарен разказвач е притискан от роднините си да пише подправени писма до главата на семейството с гласа на сина й, който наскоро е починал. Роднините искали да я предпазят от болката от смъртта му, затова карали писателя да го поддържа жив.

Когато прочетох отново разказа, наскоро след смъртта на дядо, за първи път забелязах, че е използвал чувствата си за прекомерната си роля в семейството. Талантът си върви със собствената си двойственост. Беше издържал всички ни чрез изкуството и въображението си; беше се справял със славата и критиките, наградите и продажбите на книгите; също така, виждах в този момент, вероятно се беше сблъсквал със съмнения и несигурност, и с бремето на очакванията. Заради успеха си и публичната личност, породена от него, той беше загубил способността си да греши. И трябва да е тъгувал за загубата на простичкия живот. Буца заседна в гърлото ми. Никога не бяхме споделяли за емоционалната тежест, която бяхме изпитвали. Той – писателят в семейството, усърдно култивиращ името си и  аз, другият писател в семейството, който се страхува да не се провали. Можело е да споделяме книги и думи, но сме били самички в чувствата си.

През лятото на 2016 г. получих мейл от художничката Пери Шуорц, която от десетилетия беше приятелка на дядо и негова съседка в Ню Рошел. Пишеше, че преди няколко години дядо ми отишъл в студиото й и тя нарисувала портрета му с въглен. Чудела се дали може да го искам. Веднага се съгласих. Уговорихме се да се видим следващата седмица в апартамента ми; щеше да дойде и баба ми.

В деня на срещата Пери излезе от колата, носейки картина с размера на човешки ръст. „Не знаех, че е толкова голям.”, казах аз тихо. Пери ми беше изпратила размерите, които погрешно бях възприела в инчове. Портретът беше с човешки бой.

Качихме го в апартамента ми, където бях направила обяд и където ни чакаше баба ми. Пери махна одеалото от рамката и то падна на пода. И там стоеше дядо ми. Беше сложил ръце на коляното си, раменете му леко приведени, съсредоточен.

Гледах лицето му. Пери прекрасно беше уловила ъгъла на скулите му, широкото чело, внимателния поглед в очите му. Но беше намръщен, ъгълчетата на устата му бяха обърнати надолу в очевидно неудоволствие. В израза му имаше нещо критично, поглед на много силна преценка.

„Така изглеждаше, когато не харесваше сандвича, който му бях приготвила.”, весело каза баба ми.

Приятелят ми тогава, право е да го кажа, отказа да ми позволи да окача големия портрет на Е.Л.Доктороу в хола ни. Така не ми остана кой знае каква възможност. Нямаше да го окача в спалнята. Затова го завлякох в малката стая до спалнята, която използвах за кабинет и го поставих в ъгъла. Стаята беше толкова малка, че където и да го поставех, картината ме гледаше, докато седях пред бюрото и ме надзираваше, докато пишех.

В университета посещавах курс на романистката Мег Уулицър. В ония години Мег пишеше романа си „Женското убеждение”. Няколко от героите бяха на моя възраст и Мег ме попита дали може да ме наеме да послужа за нещо като културен съветник по фактите, преценяващ дали подробностите от живота на героите са реалистични. Беше работа-мечта. Скоро след това по цели дни седях до нея пред масата й за хранене.

От време на време Мег ми зачиташе някое изречение, което тъкмо беше написала или ме питаше какво мисля за някой труден параграф. Понякога имаше въпрос, който изискваше мнение от приятел или специалист – звънеше на Ката Полит, есеистка, феминистка и поетеса, за да пита за възприемането на феминизма през седемдесетте; звънеше на приятел психиатър от Бостън, за да научи как се изразява тъгата. Гледах я и й се възхищавах. Тя не се усамотяваше, докато не завършеше перфектния роман, пишеше открито и търсеше мнение. Обсъждахме линии на сюжета, характери на героите. Тя нетърпеливо търсеше съвета на други писатели и приятели и тогава вземаше решенията си. Работеше много, според свои си правила и оставяше пространство за чужди мнения.

От Мег научих нов начин да бъдеш писател. Нейният не беше моделът на великия човек. Беше моделът на жена в света – дъщеря, майка, приятел, съюзник, ментор – която беше и писател. Това го разбирах интуитивно.

Скоро след това започнах да пиша нова книга. Веднага разбрах, че се получаваше нещо различно. Бях се опитвала да бъда нещо, което не бях и в отхвърлянето на тази несвойствена обвивка, се почувствах по-леко.

Написах първата чернова и я споделих с Мег и още няколко приятели.

Три години след смъртта на дядо ми завърших още една чернова и агентът ми предаде романа ми на редактори. Сред тях беше Кейт Медина, легенда в книгоиздаването, която от дълги години беше редактор на дядо ми в „Рандъм Хаус”. В семейството ми произнасяха името й с благоговение; доброто (или лошо) настроение на дядо ми можеше да зависи от това какво му беше казала; през 2009 г. той беше посветил романа си „Хомър и Лангли” на нея.

Няколко дни по-късно се обади агента ми, за да ми каже, че няколко редактора искали да се срещнат с мен, сред тях и Кейт. На път за обяда с нея усетих как се изпотявам и трябваше да се наметна с пуловер. Кейт беше прочела книгата ми и я смяташе за обещаваща, но имаше да ми казва доста като редактор. Аз бях толкова притеснена, че записвах всяка нейна дума. Не мисля, че съм я погледнала повече от един път по време на целия обяд; бях прекалено заета да отбелязвам всичките й добри идеи.

Тя ми каза, че малко е редактирала дядо ми. Не бях сигурна дали това е така, защото той предаваше почти съвършени чернови или защото тя мислеше, че той не би възприел добре критика. И двата случая пасваха на разбирането ми за това как пишеше той, усамотен и изолиран, запазил най-доброто от себе си за работата си.

Прекарах още почти две години, работейки върху романа си и използвайки щедрата и проницателна обратна връзка от Кейт. През това време съмненията ми се завърнаха с гръм и трясък, но общността писатели, с които се бях сприятелила, вкупом ми се притекоха на помощ. Обадих се на Мег да прочете един-два параграфа. Бавно напредвах вечер след работа и през уикендите. Написах нови глави, които не пасваха съвсем добре и когато не разбирах как да ги поправя, ги споделях с приятели. Малко по малко писането ми укрепна. Романът ми се оформи.

През юни същата година „Рандъм хаус” публикуваха първия ми роман „Уловът”. Разплаках се, когато видях името си редом с логото на издателството на първите шпалти. Толкова често бях прокарвала пръст по гръбчетата на книгите в кабинета на дядо ми с чувството, че романите, издадени от „Рандъм хаус” съдържат идеи и изречения далеч от всичко, което можех да сътворя.

В огромното си почитание към моя дядо не бях в състояние да разбера сложната му объркана човечност. Връзката ни се беше развила около книгите и писането и също така, по много неизразими начини, беше свързана с наследство и завещаване. Чудех се дали не сме пропуснали други неща от всеки от нас, неща, които може би бяха по-важни.

Често си мисля за момента до смъртния му одър, когато той умираше, аз държах ръката му и му казвах, че го обичам и че ще се опитам да стана писател. Ако можех да го направя отново, щях да кажа нещо различно. „Папа, фактът, че ти беше писател не беше моята любима част от теб. Аз обичах как се смееше леко и доволно. Обичах деликатността ти. Обичах колко често сядаше на масата и разказваше пак и пак как си растял в Бронкс. Обичах как можеше по слух да изсвириш всичко на пианото, но само в до мажор. Обичах как се преструваше, че знаеш да използваш дрелка. Как не можехме да излезем от къщи, без да ни попиташ дали сме си сложили слънцезащитен крем. Обичах как позволяваше на невръстните си внуци да играят на „натрупайте възглавници върху Папа”. Обичах погледа в очите ти, когато те изровехме изпод тях. Обичах, че винаги беше там, под възглавниците.”

Понякога сега пиша, извръщам се и погледът ми попада на портрета му, който се взира в мен. Друг път на определена светлина виждам, че лицето му се е отпуснало, челото не е смръщено. Той вече не ме преценява критично; загрижен е точно като един дядо. Тревожи се за това дали ще имам добър живот, живот със значима работа, живот, в който да практикувам занаята си с упоритост, чувство за хумор и радост от време на време. Всеки ден му отговарям, като сядам пред бюрото си.

(край)

Алисън Феърбрадър

Алисън Феърбрадър е асоцииран редактор в „Ривърхед Букс”. Работила е като журналист във Вашингтон, преди да завърши магистратура в университета „Стоун брук”. „Уловът” е първият й роман. Живее в Бруклин.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.