Петя Хайнрих: "Поезията на Владимир Левчев е от сънища, видения, вятър и Бог..."

Читателски бележки за стихосбирката

"Любов на площада" - Владимир Левчев

Ако вече ви е прищипала следваканционната носталгия по лятото и морето, точно в края на сезона се появи в амбициозната нова поредица за поезия на издателство „Скалино“ стихосбирката „Любов на площада“ на Владимир Левчев, в която са събрани любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години – вземете си с нея поезия, която ще задържи топлотата на вече кòсото слънце поне още малко. Появила се точно в навечерието на 25-та годишнина на Созополския фестивал на изкуствата „Аполония“, книгата сякаш се опитва да хвърли крехък мост през времето. Крехък, защото поезията на Владимир Левчев е от сънища, видения, вятър и Бог, дори в политическите текстове. Мост, защото стари и нови текстове тук се подреждат като добре напаснатите елементи на конструкция, която ни отвежда нататък, навътре, нагоре, отвъд. И Аполония, защото оттам тръгва всичко, но това е друга, дълга история, документирана в поне една черно-бяла снимка от 1989 г., на която младите поети Ани Илков, Владимир Левчев и Борис Роканов видимо се забавляват да четат своите неудобни за тогавашната власт стихотворения в Созопол;  извън кадър, но също един от групата млади гневни поети – Ангел Ангелов-Джендема.

Ще кажа, че първата част на стихосбирката е любовна, а втората – политическа. Накрая и над всичко (последната част) – Бог. При този поет политическото и любовта се вплитат едно в друго; и двете влизат в личната история и надживяват забравата, превръщайки се в храна за поезията; с еднакво внимание и съпреживяване са изговорени. Така е в началното стихотворение „Любов на площада“, дало и заглавието на стихосбирката. Разположено извън двете централни части „Любов“ и „На площада“, то е „увертюра“ към сборника и задава темите за обичта, свободата, страха от провал, отърсването от телесния срам и за полета. Всичко това е изказано в стихотворението чрез съня, изкарващ голото тяло навън, на площада, който пък е метафора на общественото и политическото. И не случайно тук натрупването на сънища от младите години, през зрелостта и до финалното „гол и свободен / като душата след смъртта“ може да се разчете като алегория на натрупването на поезия и нейното стремително движение към чистота, голота и свобода.

Подредбата в книгата не е хронологическа. Сполучливо е избран подход, при който стихотворения от различни времена и възрасти на поета „разговарят“ едно с друго, често чрез съня (например сънят за смъртта/безсмъртието свързва двете съседни стихотворения „Безсмъртие“ и „Империята на умората“; първото е създадено през 2008 г., а второто – през 1987 г.), друг път връзката е осъществена чрез общ мотив (например апокалипсисът в „След края“ и „Цветето, което искам да отгледам“) и други. Тематичното свързване на стихотворения не е нещо новаторско, но ми се струва, че си заслужава да му се обърне внимание в този случай, защото ни разкрива постоянството на интересите, обществените позиции, политическите настройки и зреенето на темите в поезията на Владимир Левчев. Как той остава верен на себе си. Как издига ръст и трупа слово. Как преодолява ограничения, но не загубва копнежа по пълната свобода и по летежа. Как големият сън прокарва клоните си през пластове от време и топоси. Как  се повтаря и надгражда мотивът за Бог, а „Бог е нещо много / малко / и нетрайно. / То трепери вътре в нас.“

Ако някой все още не може да реши дали има място и нужда от политическа поезия днес, след като прочете стихотворенията „Стената“ и „Тъмната София“, и двете писани в протестната 2013 година, той ще се запали и ще заобича. И човека, и родината ни. Не е евтин патриотичен патос, друго е - вълнува. То е владимирлевчевият ефект, при който политическото е лично и боли. И както открито и фино авторът ни прави съпричастни на многоликите си любови, така и ни извежда на площада и ни прави емоционални свидетели, може би дори участници в протестите от края на 80-те години на миналия век или в тези пред новата Берлинска стена, позорно оградила българския парламент през 2013 година, после ни захвърля в отчайващата тъпота и безизходица на американското гето, следва повеждането на читателя сред  болката и ужаса в Манхатън след срутването на кулите на Световния търговски център на 11.09.2001 г.

Като казах в началото на тези читателски бележки, че носталгията по лятото може да се лекува с тази книга, всъщност дадох обещание, че читателят ще попадне на стихосбирка, която също като морето „отваря по плажа едни чекмеджета“, а „там вътре е всяко забравено нещо“. Никъде ли не споменах, че това е и книга за паметта?

„Любов на площада“ излиза като книжно тяло и като електронна книга, благодаря за второто! Така най-после българите по света имат бърз и удобен достъп до нова и ценна българска литература. Чудесно оформление на корицата!

редактор: Христина Мирчева