Яна Букова: "Пътуване по посока на сянката"

...Този, който беше основал Търница, сигурно беше бягал от нещо. Някакво нещастие толкова ужасно и внезапно, че беше си оставил къщата и селото без нищо да успее да отнесе със себе си, освен една торба с кестени и неясното си бъдеще, за себе си и за децата си. Беше избягвал широките пътища, беше се изкачвал без пътека по склона на планината, почти опрял гърди в пръстта и коренищата, и беше стигнал на това стръмно място край реката, където земята раждаше камъни, камъните – тръни и тръните – бодли. Беше останал да пренощува и с него и тези, които го следваха, и през тази нощ и деня след нея беше влязла в действие онази сила, която прави толкова трайни временните решения, и не само не беше продължил за никъде, но и след години, трошейки лопатите си в камъка и псувайки съдбата си, го бяха погребали на това място, а след още време и синовете му. И трябва да е бил съвсем без късмет този човек, защото кестените, които беше носил със себе си, се оказаха диви (или подивяха в земята, където ги посадиха), бяха красиви като биволско око, но не ставаха за ядене и жените правеха от тях една горчива отвара, с която миеха косите си. Изобщо за търнинчани се казваше, че ядат златото си и спят уловени за косите на жените си. Това първото произхождаше от подозрението, че не е възможно да бяха избягали от предишното си село със съвсем празни ръце. За всяко семейство в Търница се говореше, че има една златна монета за първородния си син, две за баща му и три за дядо му и по половин за по-малките му братя, като ражданията, смъртите и търговските дела се редуваха така умело, че монетите оставаха винаги седем. Но повечето такива приказки обикновено излизат празни. По-вероятно се казваше това заради обичая им да слагат златна монета в тестото, за да бухва хлябът или под езика на болния, за да подкупят болестта. Каквато и да е истината, монетите, които бяха събрали, за да платят на майстора, бяха всичките нащърбени и изтънели като лучена люспа.

Строяха къщите си от камък, ниски, с големи мазета колкото самата къща, като сянката на къщата, вкопана в земята. В мазетата им растяха гъби и по покривите им – трева, кози се катереха по покривите им, майсторът се губеше в дворовете им, бяха се уговорили да спи в хана и да се храни поред по домовете, но се озоваваше винаги в същия двор с кестен в средата и мирис на запръжка, едно дете пикаеше сред треволяците, едно куче лаеше завързано, някакви хора се смееха и му казваха, че пак е сбъркал и го упътваха. И трябваше да мине почти месец, преди да стигне до единствената двуетажна къща в селото, последната от тази страна на реката.

Беше привечер, слънцето не беше още залязло, но високият зид на оградата хвърляше една сянка толкова черна и студена, че в половината двор вече миришеше на нощ и цветята се затваряха. В другата половина още жужаха пчели и стоеше Йована с ръце под престилката и глътка кръв в устата си, защото долната й устна се беше спукала от вътрешната страна. Един четириъгълник от светлина се отвори в оградата и черното му тяло го изпълни с раменете си, когато спря за миг като изненадан. После прекрачи прага, навеждайки внимателно глава, и след него през златния четириъгълник влязоха и тримата му чираци, и те навеждайки се, макар да нямаше никаква опасност да си ударят главите в гредата на портата. Отпи глътката и дойде на себе си. Отблизо видя, че лицето му е цялото в червени мехури и рани от слънцето, което не го щадеше. Видя също, че не чупеше хляба, а го режеше с ножа върху палеца си пред устата и целият му палец беше покрит с черни, преплетени резки, все едно плащаше за всяка своя хапка. Гласът му чу, чак когато си тръгваше. “Хубава къща,” каза. 

Къщата я беше строил дядо й, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил, нито кой му беше сложил в ръцете една раздвоена върбова пръчка, която го водеше. Следваше я бос, със ситни нестинарски стъпки и притворени очи, и дишането му беше равно все едно спеше и сънуваше. После изведнъж пръчката започваше да се дърпа в ръцете му и да влече надолу към земята. Тогава спираше, отваряше очи и казваше на хората наоколо: “Тук е водата.” Изглеждаше да върви в полусън, но ума си имаше винаги чист, пазареше се здраво, лъскаше с лимон и сол сребърните пари, за да изглеждат по-ценни и, когато му се съберяха достатъчно, сменяше ги за жълтица и я зашиваше в пояса си. Вода намираше винаги и работата му вървеше. С течение на времето поясът му започна да натежава и му се стори, че пръчката му вече не го слуша, защото знаеше, че върбата я влекат не само влагата, но и металите. Златото я обърква, си каза и свали пояса да го зарови под един камък. Но не беше златото, защото пръчката продължаваше да се мята напосоки, надушваше следата и пак я губеше, не му се подчиняваше и затова я остави и седна на склона да си почине.

И тогава видя от високото, където го беше довел пътят му, нещо сребърно като змия, проточена по хоризонта, едно сияние, тънко като нокът, един отблясък на границата между равнината и небето, толкова неочакван, че му се стори, че стига веднъж да премигне, ще изчезне от погледа му, но премигна и дваж, и триж и не изчезна, а си стоеше там. И затова попита първия, когото видя на това голо място, където го беше отвел пътят му, някакъв старец, изкривен като бодливите храсти, които дъвчеха козите му, попита го какво е това и старецът отговори троснато, без да се обърне да види какво му сочат, морето. И пак го попита, задъхан от страх, че старият може да не знае, да е забравил или ей така от лошотия да не му отговори, какво е това морето, но онзи отвърна и с всяка дума се ядосваше все повече, какво да е морето, вода е, какво да е, голяма вода. Но той продължи да настоява, въпреки че другият изглеждаше вън от себе си, да го пита дали е виждал отблизо морето, ходил ли е дотам, как изглежда морето отблизо. Тук старецът не издържа, грабна си тоягата и започна с неочаквана пъргавина да си събира козите, като сред плюнките, които хвърчаха от устата му, редеше и дълги отбрани проклятия за ония, дето ти се появяват изневиделица, да им отеснее сянката дано, и нито “добър ден” ти казват, нито “сполай ти”, очите им да избелеят, на яйца да станат, а веднага започват да те разпитват, да ги забрави майка им дано. “Ходил ли си?”, имитираше чужди гласове. “Виждал ли си? Какво да му ходя и да му виждам, като е една вода само, какво да му гледам на една вода?...”

Но едва ли чу последните думи на стареца, защото вече тичаше надолу към равнината с колкото сила имаше, прескачайки камъни, препъвайки се в корени, гората се сгъстяваше и закри гледката, беше изгубил пътеката в бързината, някакви храсти с дълги грабливи бодли му разкъсаха дрехата, някакви други, прецъфтели, оставиха жълт прашец по клепачите му и очите му се подуха и започнаха да сълзят. Два дни и две нощи вървя из тази гора, където не се намираше нито педя земя, непокрита с чепати корени и бодили, и парещи треви, така че да няма нито местенце, където да седне да си почине. А нощем оставаше прав, в полудрямка, опрян на някой от грапавите стволове и уязвим за вълците и върколаците или каквото там се въдеше в една гора, от дъното на която слънце не можеш да видиш, а камо ли една сребърна люспа по продължението на хоризонта. Но наклонът го водеше и така не се загуби, и излезе на откритото полусляп и изпокъсан, в някакво безкрайно пасище с треви, по-високи от раменете му, и там падна и заспа, и сънува една жена, която имаше кръв по зъбите си. Но още преди да се е уплашил в съня си видя, че не е кръв, а беше яла великденско яйце с черупката му и парченца се бяха залепили по зъбите й. Да не забравя името й, си помисли насън, но се събуди преди да го е научил и наоколо миришеше на прясно. Вървя по мириса, докато чу грохота, вървя по грохота, докато скалата свърши и го видя под краката си – морето, което не беше подозирал.

Остана дълго върху скалата, където вятърът излекува подутите му очи, сред някакви бели, кресливи птици, които падаха като простреляни в пяната, и после, малко по-встрани, като погледна, в един тесен залив видя лодки, завързани за разкривения кей, и рибарите, които си почиваха край огъня. И ги помоли да го вземат със себе си в морето, има пари, ще им плати каквото трябва. Но както казваше пари, се попипа по кръста и се сети, че пояса си го беше оставил горе в планината, под камъка и само една връв държеше гащите му. “Нищо,” смееха се рибарите, “на вересия ще те вземем. Пък, ако ти хареса, ще платиш, като дойдеш втори път.”

И го взеха, и до последния си ден не забрави ледените пипалца по гърба си и сладостната тръпка в слабините в онзи миг, когато с единия крак върху кея с другия увисна в празното, за да стъпи в лодката, онова щастливо пропадане, злокобната радост, която го замайваше, чувството, че сънува нещо страшно и се смее в страха си.

Върнаха го вечерта, омацан в сълзи и повръщано, като се държаха за коремите от смях, защото беше плакал и беше молил, и беше бълнувал, докато лепнеща горчива пот се стичаше по лицето му, за майка си, която не познаваше и за някаква циганка и едно яйце, и пак беше молил да го извадят оттук, нещо да направят, само да го махнат някъде далече. Едвам се държеше на краката си, когато го изведоха на пясъка, но скоро след това успя да се довлачи до водата, черна вече и пълна със звезди, и потопи лицето си в нея. И плю с отвращение сред новия смях на рибарите, защото беше солено на всичко отгоре, една градинка не ставаше да напои и затова го остави, обърна му гръб, плюейки, и не го погледна повече, и се върна на сушата.

С времето босите му крака ставаха все по-вещи, напипваха лесно подземната вена, следваха я, пръчката кимаше утвърдително и понякога само един замах с лопатата беше достатъчен, за да избликне влагата и да прелее пред зяпналите уста на онези, които се тълпяха зад гърба му и правеха облози. Поясът му натежа дотолкова, че го заваляше и му пречеше да ходи, и от студа на метала около кръста му, и от тежестта го хвана онова постоянно разстройство, от което се оплакваше до края на живота си. Беше намерил и двама души, които му теглеха колата, в която събираше най-чудновати предмети, дали защото му бяха харесали, или защото се продаваха на изгодна цена – едно метално чукало във формата на женска ръка с пръстен върху показалеца, една препарирана лисица с препариран заек в устата, едно венецианско огледало със златна рамка, но отчупен единия ъгъл и друго някакво, много по-евтино, със съвършена мрежа от пукнатини по повърхността си, където светлината си играеше с всичките си цветове и лицата се умножаваха, един орехов часовник, голям като шкаф, на който времето беше един и вечно един, защото нямаше втора стрелка да го отведе нанякъде и други всякакви. 

Но трябваше още да обикаля, преди да го дръпне пръчката надолу с такава сила, че почти се изтръгна от ръцете му, настояваше, водеше го в кръг и го връщаше все на същото място. Луд човек, казаха селяните, само луд копае кладенец край реката и вода не намира. И не само това, но и доведе майстори отдалече, за да му направят къщата, която описваше така подробно, все едно я беше виждал неведнъж: на два етажа и във всяка стая специално място за любимите му предмети. И странното беше, че като я построи, на всички им се струваше, че винаги е била там. Но бяха само сложили основите, когато онзи, който копаеше на дъното на кладенеца в мрак, понеже светлината не стигаше на такава дълбочина, усети влага по дланите си, ала не успя да каже нищо, защото трябваше да се катери с цялата си бързина по въжената стълба нагоре към отвора и водата го гонеше по петите, докато напълни цялата дупка и спря в каменната й ограда. Нещо, което селяните не простиха на пришълеца и го намразиха веднъж и завинаги. А водата впрочем се оказа много хубава, по-вкусна от всички извори в околността и хора специално идваха отдалече да я опитат.

Но не водата, казват, беше причината да се засели на това неравно място с бодлите и мършавите недели, а по-скоро едно момиче, което видя веднъж под клона на черешата да се протяга и да не достига, и да се смее. Направи всичко, за да стане сватбата възможно най-бързо и на сутринта след това, като се събуди, жена му я нямаше в леглото му. Намери я чак на другия край на селото, на люлката с приятелките й, още в булчинските си дрехи и с всички украшения от сватбата, звънтящи около врата й. Така заживяха в пълно разбирателство, той с работниците и строежа, тя с криеницата между дърветата и с топлата, податлива кал край реката, където можеш да джапаш и да оставяш отпечатъци. И чак напредналата й бременност сложи край на тези й занимания. Веднъж само приятелките й я попитаха да им каже какво е това, което все им крият и говорят за него с недомлъвки и момичето отговори, без да се замисля, че е като люлеене с люлка, само че ти самата да си люлката. Те обаче приеха и това за още един уклончив отговор (а може и такъв да беше) и изобщо не останаха доволни. А когато започна да ражда, чак тогава се разбра защо я бяха дали на пришълеца веднага и без уговорки.

Защото й беше лоша семката и детето беше тръгнало накриво, с рамото напред, и който имаше работа надалече, отиде да си я върши, а който нямаше, си прокле и съдбата, и селото. Две денонощия продължиха виковете й и кучетата подлудяха, и някои от тях, по-едрите, прегризаха синджирите си и избягаха  в гората, и станаха вълци. На третата сутрин роди момиче и свърши кръвта й.

Изобщо каквото и да си беше намислил пришълецът, много лошо си беше правил сметката. Едва бяха довършили къщата, когато усети удара от конско копито в гърба си, между плешките, така както беше седнал на масата и чупеше хляба за работниците, усети огнения дъх на коня в ухото си и плясъка на крилете му, докато се свличаше от стола си съвсем неподготвен и болката нахлуваше с червени гризачи в гърдите му и по лявата му ръка, чак до пръстите. Някой, който разбираше от тези неща, му пусна кръв от вътрешната страна на лакътя, други тръгнаха по околните села да търсят за лечител. Но единствената, която намериха по тези забутани места, беше една съсухрена женица, която твърдеше, че е врачка, и впи поглед в дланта му, и тъкмо почваше да му казва какво вижда там – дълъг път ще пътуваш, когато я прекъсна нетърпеливо и я попита какво да прави, за да оздравее, и тя отвори уста, без да знае какво ще изрече, и отговори – вятър ще пиеш. Защото, макар и невзрачна женица, беше истинска врачка и слугиня на думите, каквото думите й наредяха, веднага му се подчиняваше, и й плати добре за труда, защото помнеше и никога не беше забравил вятъра, който излекува очите му, и вересията на рибарите. С тази дума – вересия – в устата умря след няколко дена, облян в горчива пот и смеейки се в ужаса си, като ги остави всички в голямо недоумение, защото беше известен като пресметлив човек и на вересия нито даваше, нито вземаше...

откъс от романа на Яна Букова

"Пътуване по посока на сянката" - (второ преработено издание)

ИК "Жанет 45", август 2014

Оформление: Яна Левиева

Редактор: Малина Томова

Цена: 16.00 лв.

Брой страници: 320

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella, "Лодки", м.б. платно

редактор: Христина Мирчева