Аксиния Михайлова и "Разкопчаване на тялото" като пътеводител на любовта
12.11.2014
Христина Панджаридис за книгата на Аксиния Михайлова "Разкопчаване на тялото"
Със стиховете може да се събуждаш, да отпъждаш мърморещия дим на някого, да наместваш нещата по правилния начин. Аз използвам стиховете за сприятеляване и за пътуване. Сприятеляване с времето в различните му глаголни времена и избиране на компанията за пътешествия. Поезията е енергия – очистваща, зареждаща, несвършваща. Възкресение на думите. При всеки прочит. При наизустяването им, при приобщаването на друг човек към тяхната сила и уютност.
Стихотворенията – 49 на брой в стихосбирката „Разкопчаване на тялото“ от Аксиния Михайлова – са реката, в която плувам и страхът да се удавя е оставен на брега. Непотребен. Нещо като страх втора употреба.
Темата, която пълноводно тече в стиховете, е любовта. Любовта в минало време, невъзможната, недоизказаната, с неизразени точно черти...
„а дъждът се бави
и ти така и няма да разбереш
как трябва да ме обичаш.“
„Дъжд“
Или в следващото стихотворение, на свечеряване:
„и кожата ми, освободена от теб, диша
на синора на този следобед в края на август,
на синора на едно свечеряване,
в което те няма.“
„Без теб“
Стихотворението „Натюрморт“ авторката уж/дали невинно забелязва различните ножове в дома. Подготвя ни за идващото.
„подреждам букет от ножове...“
Усещането за хлад, разрязване, делене, очистване, болка и кръв се напластяват до края на редовете.
„нащърбеното извито ножче...
дългото стоманено стебло на ножа за хляб...
върху двете ножчета за мазане на масло...
Над целия този букет
се извисява ножът с двете остриета..“
Появата, присъствието на човека, символизиращ и носещ обичта, не отлага споменаването на намеренията за отблъскване един от друг, за недоизказаност, за наближаваща раздяла.
„есенния букет от ножове
върху недовършената картина.“
Една тихо, но непритихнало, сгъстяващо се състояние на острите върхове в отношенията. Ножът като намек, като метафора на несъвършенството ни. /Ние сме родени съвършени, но прекалените ни изисквания, надъханост за притежание „изпочупват“ крилете на емоциите ни./
Често отиващата си любов заприличва на хербарий. С лек дъх на живот, с повече дъх на отминаващо.
„как не проумяваш, че това не е любов,
а опит да оцелеем всеки по своему“
„Плашила“
„Погреба всички миризми,
които ѝ напомняха за мъж.“
„След това“
Любовта в сегашно време пътува. Не се спира и най-хубавото е:
„Сега живея в каравана
и искам да ти разкажа за радостта
от дребните неща,
които пейзажът ни дава
и отнема...“
„Остарял е този атлас“
А бъдещето, къде е бъдещето на тази оградена от сърцето думичка любов. Дори да не се споменава между редовете, диханието ѝ пълни всеки стих. Как да задържиш любовта, в какви форми да я затвориш, за да остане пред очите ти. Питаници на влюбените. Питаници на любовта в женски род.
„и аз се страхувам да стъпя на пода,
защото извън очертанията на леглото
тече друго време.“
„Препрочитайки Кавафис, или пристигането на една варварка“
Каквото и да се случва, през каквито и тръни и неозначени пътища да върви героинята, вплитаща емоциите и жаждата си за разбиране, надеждата не я напуска. Не звучи песимистично, нито с нотки на драматизъм, а прозира уханието на утре-то, където има светлина и сбъдване... повече от днешната нощ.
„Не ми остава друго,
освен да сглобя детския си телескоп
и да бърша потъмнелите звезди
докато пак разсъмне.“
„Трябва да стълбата от тавана“
В стихосбирката на Аксиния Михайлова думата „тяло“ спира погледа ни. Дали защото най-важното и невидимо „тяло на любовта“ ни прави одухотворени и живи. Когато се съблечем, единствено голотата ли се забелязва или бляскавите знаци на чувството. Гол ли е обичащият или за облечения е по-лесно да скрие самотата си? Всяко стихотворение те привлича надолу във водата, отхвърля от теб нечистотата, замайва те, но не те оставя да се загубиш. Пътуването по сърдечните пътища е непредвидимо и колкото и да се стараеш да спазваш указанията - те някак си не вършат работа. Прекрасното на поезията е, че тъкмо да се стреснеш, че си загубен и намиране няма – някой заблуден, но твой миг те прегръща.
редактор: Христина Мирчева