Нели Лишковска: "Дъска по мокрия пясък" е като пресечна точка на реалности и фикции

Нели Лишковска за поетичната книга на Екатерина Григорова

"Дъска по мокрия пясък"

 

От Битие до Слънце. Наложих си да чета Екатерина Григорова в тази рамка. От – до. Казах си, че ще ме интересува именно това „от-до”, не преди това, нито след това.

Първият свят, в който попаднах беше този на „Американски дневник”. Бавно започна да нарежда един пъзел, за него изобщо не подозирах. Парченце по парченце. Едно болно, второ дъждовно, трето мълчаливо, друго – паникьосано, последното – пясъчно. Огледах втори път тези малки късчета емоция. Бяха завършени сами по себе си, но същевременно усетих – нещо липсваше. Още едно парченце трябва да има, помислих си, за да бъде картината цяла. Продължих да чета.

Цикълът „Дашек в курника” задържа вниманието на читателя с почти физически осезаеми усещания. Миризма на балатум и остри иглички („Край бунгалото”); заешките изпражнения са по-поносими от кокошите(„Дашек в курника”); настръхналите кости на рибата/въздействат като поезия („Доброта”)

Парченцата от пъзела продължават да се редят, почти неусетно.Всяко от тях носи своя си живот или смърт, или любов.

„Трезво кръщение”

Светът в неговото ежедневно битие разкрива спокойно себе си, без пози и претенции и сякаш – с леко нежелание. Тук ще подаде само нос, там ще покаже среден пръст, а малко по-нататък ще се спъне или ще срита нещо без да иска. Може би защото е кораб на съществуващото („Без името”). Или още по-точно – светът е проклятие, но не обикновено. Той е трик на професионалистите („Заглушени честоти”).

Всеки, попаднал в този свят, се чувства стар. Толкова стар, че нищо не може вече да го учуди. Дори онази „източна грамота”, в която се разминават ангели, които учат хората да отделят доброто от злото.

Цикълът „Сняг” добавя нови семантични капки в поетичното море на „Дъска по мокрия пясък”. Наред с всекидневното битие на понеделниците се появява и един друг живот. Пониква неочаквано като мисъл за живот/в привидността („Лифтът”).

А в този друг живот читателят може да чуе вика на дървото и песента на теснолинейката. Тук са и фосфоресциращите ръце, които спускат утрото и снежният човек с глава на замислено прасе. И мъгливата гара, на която можеш да чакаш всички влакове едновременно и които ще те отведат навсякъде, едновременно – и на Север, и в Лондон, и в кухнята.

В тази друга реалност цъфтят и зимните цветя на нашата неопитност и жажда за топлина в студените нощи.

Следващото измерение, до което се докосва поезията на Екатерина Григорова открих в „Естествен код”. Въздухът е вълшебен и може да превърне рибарите в риби. Тогава кожата им започва да свети и да се надува. В края на целия този процес, когато метаморфозата приключи, се стига до:

Сред множеството от светове читателят ще стигне и до онзи, който е наречен „наука за безсмъртието”. Да, това също е един цял свят, който обаче може да ужаси с тишината си. Тишина, от която пищят ушите. Свят, който спира в полето насред нищото. В който липсва дървото на живота и това – на познанието. В който мъченичеството се прожектира, едва ли не холограмно. Където комарчетата се смеят – ние сме вечните.

Свят имагинерен и реален, без да наклонява везните нито в едната посока, нито в другата. А малко по-късно се прекрачва в следващия свят. Там, където бялото гребло на един друг ден/изчисти мислите ни („ad infinitum”).

На мен особено ми допадна измерението на синьо-жълтия филм. Толкова северно чист е, почти кристално прозрачен. Той е адекватен, но само за определени съзнания.Защото:

„Синьо-жълт филм без капка синьо и без грам жълто”

А на финала на тази книга, пълна със светове, се стига до онова слънце, което е общо за всички.

След като затворих последната страница си казах, че поставената задача в началото на четенето е изпълнена. Да, успях да се вместя в рамките, които си бях поставила. Но още в следващия миг се отрекох от това твърдение.

В тази нарочна мисловна рамка без да усетя, някак неволно, бях намерила безброй светове. И всички те съществуваха заедно един в друг. Обогатявайки се взаимно. Отричайки се един друг. Потвърждавайки съществуването си. Противопоставяйки се един на друг и заедно всичките срещу някой трети, външен свят.

Сферите на съществуване в поезията на Екатерина Григорова са споени от една едва ли не паяжинна, но неразглобима ментална картина, която е поставена в основата им. Те се развиват и разгръщат постепенно, подхранени от меката чувствителност и семпла езикова изразност на автора.

„Дъска по мокрия пясък” е като пресечна точка на реалности и фикции. Подобно на фокус, тя събира битие и не-битие. И разказва за тях – толкова истински приказки.

• Екатерина Григорова и "Дъска по мокрия пясък" в "Диаскоп":
• "От квартала на Бил Гейтс падат американски знамена"

 

• Снимки: Мая Любенова
• Номинации за национална награда за поезия "Иван Николов" 2014 на 05 декември 2014 в Културен център на радио Пловдив
• Повече информация тук

редактор: Христина Мирчева