Христина Панджаридис: "Котки в гробищата"

Преди месец време позвъни по телефона на дядо Евгени и си обещаха да изпият по един голям коняк и кафе. Думите на стареца радостно подскачаха по телефонната жица и Методи се удиви на свежата му памет. Нима можеше да забрави първия си почитател и купувач на картините... Приключиха разговора на френски, по стара традиция, а и за да достави удоволствие на възрастния мъж, завършил някога френски колеж.

Пристигна и си напомни да отиде лично да покани стария си ценител на откриването на изложбата. Най-напред искаше да посети гробовете на избеляващите в паметта с всяко лято усмивки на родителите му. Усмивки? Откъде му дойде думичката? Баща му се наслаждаваше на вечерите в градината, в компанията на чаша студена ракия и набрани от ръцете сливи и круши. Майка му мълчеше и въздишаше, но само някой циник би определил замръзналото синьо в очите й за усмивка.

Горещината методично отронваше капчици пот по гърба му. Гробът на баща му линееше без цветя. Беше опитвал да засади чемшири, но изсъхваха. Поливаше ги няколко пъти и хващаше към чужбината. Корените го наказваха с безразличие. По миналата година купи сребрист смърч, но и той не се раззелени. Рахитична тревичка се перчеше на слънцето. Намери и майчиното място. Китките растяха изобилно. Знаеше, че леля му се грижи за нейния гроб.

Прегрялите му от температурата уши доловиха шум. Стъпки. Леки и методични. Протяжно мяукане. Бяло коте на черни точки се появи несмело изпод обраслата пътека. Мъничко, но със силен глас. Минутка и още едно – цялото в черно, запълни гробищния пейзаж. Приближиха се към него и първо черното се завъртя около краката му и го загледа с детските си гладни очи. Той стоеше под сянката на брезата. Бялото се престраши и също отърка гръбче в непраните му от дни чорапи. После по невидима уговорка черното се сгуши под кръста на баща му, а бялото на точки легна до майчините разцъфтели невени и гладиоли. Не вярваше в прераждането, но необяснимо бе присъствието на животинките точно тук и днес. Десетки пъти бе идвал на гробището, но котки не беше срещал.    

Методи погали чернилката и започна да говори. "Вие нито за миг не повярвахте в мен, не насърчихте таланта ми или онова, дето извира от пръстите и сърцето ми и превръща драсканиците ми в образи. Но другите го оцениха и ме нарекоха художник! Картините ми вървят преди мен и ме направиха творец. За вас си останах драскач, синът, който ги разочарова, ненамерил пътя си. Но кръвта ми тече в различни цветове и ме прави щастлви, по-щастлив от мнозина други!"

Усети опиянение от думите, власт на силата на гласа си. Мразеше да се изказва пред аудиторията от студенти, умираше от срам, а обожаваше да говоря камерно пред микрофона, когато го интервюираха. А сега усети енергията на публиката от две котки, властта на паузата, властта на изчаквателната тишина. Даде си сметка каква тръпка е актьорството. Голямо преживяване си е, макар че общо взето публиката беше съвсем случайна,  а жегата непоносима, почти смъртоносна за неговата àстма. Публика! Две разговорливи котки! Мяукащи от глад за цицките, пълни с мляко. Недоволните му майка и татко или незадоволената му все още творческа амбиция да стане известен му играеха номер, който можеше да нарече слънчасване, а не вечната синовна вина.

За да се отърве от плашещите го мисли, грабна пластмасовите шишета от десет литра и тръгна да налее вода, да полее цветята. На връщане котетата, ходещи по стъпките му, се спряха и замяучиха пред един пресен гроб. Насочи погледа си от хладината на храстите към дървения кръст.

Дядо Евгени се беше преместил от двустайния си апартамент в небесния си дом. Навършил деветдесет години. Каква среща! Трима скъпи покойници за половин част – не беше ли свръхдоза?

Котараците оставиха новия гроб и го поведоха към родителите му. Поля растенията и си запали цигара под клоните на брезичката. Уморените котешки гърла престанаха с умолителната си двугласна песен.

Старият му покровител не беше спазил уговорката им да се видят. Бе избрал нова посока. Явно не му се пиеше коняк и кафе. Родителите му, недоволни от него, никога не повярваха, че ще стане художник, а жена му бе подала молба за развод, влюбвайки се в негов колега дърворезбар.

Слънцето буташе облаците по небето на запад. Наближаваше вечерта. Котките се размърдаха и опашките им весело го погъделичкаха. Време беше да открие изложбата. И да поработи, че в бъдещето го чакаха трима любими покойници.

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

редактор: Христина Мирчева