Ина Иванова: "Летящият акордеон"
03.01.2015
Лявата ми ръка – топла, дясната – студена. Винаги е така, когато ми предстои нещо. Откъде ръцете ми разбират, че нещото наближава и защо разумът ми не успява да локализира времето и мястото, не зная.
Обаче се уча да се доверявам на кожата си. Опитвам се да търся посоката на знаците, да чета тънките линии на страха и доверчивостта си. Трябва да призная – никакъв напредък.
Успехът е непостоянен спътник. А аз не обичам рисковете.
Трийсет години вече не ги обичам. Затова първата ми реакция е да стисна картонената чаша мляко с какао, купено от първия срещнат автомат, и да опитам да изравня температурата на дланите си. Това няма да промени нищо и аз го знам. Знаците не са предупреждения за нещата, които трябва да променим, а напомняне да се подготвим и да приемем важното.
Площадчето е малко, павирано, прикътано встрани от големите булеварди. Обичам да идвам тук, когато трябва да убия няколко часа. По нашите ширини никой не храни патици в езерото. Затова пък се намират малки каменни ъгълчета, грижливо скрити в чашата на околните сгради. Светлината е почти като в Куба, ако може да се вярва на Вим Вендерс. Аз лично не му вярвам особено, но това не ми пречи да се наслаждавам на рехавите си асоциации. Тънка работа е свободата.
Последната глътка приятно ми загорчава, въпреки захарта. Обичам от дете луксозния, неподправен вкус. Мляко с какао е първото меко питие, което познавам още от… времето на млечните зъби. Но сега трябва да добавя нещо парливо. Нещо мъжко. Нещо, с което да противодействам на идващото. Все така: лявата ми ръка е топла, дясната – студена.
Съсредоточавам се в улицата отсреща. Плашещо празна. Градът е замрял.
Плъзвам с привичен жест ръка в раницата, вадя ром – Кептън Морган оригинал. Деликатна сила. Опитвам да балансирам очакването с прецизна смес от меласа, вода, малц и мая. И малко ямайска магия. Има ли нужда да обяснявам, че като истински градски пройдоха пия от картонената чашка, в която преди малко имаше какао?! Знам, че не е стилно, но по дяволите стилът – ръцете ми са с различна температура. С осезаемо различна температура, както вече казах.
Не зная има ли значение, че извадих бутилката с топлата си ръка. Може да се дължи и на факта, че съм левак. С хуманитарно образование и прекалено много свободно време.
Включвам фотоапарата и лениво фокусирам сянката на облак върху фасадата отсреща. Един кадър само за мен, за да фиксирам надвисналото парче сянка върху грубата повърхност на старите тухли.
Очакването ме взривява. Превзема ме като зъбобол, издува ме като вятър, раздърпва краищата на нервите ми. Какво ще бъде този път?
Лявата ми ръка – топла, дясната – студена. Така е, откакто прочетох онази лековата статия за двата бели гълъба, пуснати от папата тези дни. Били символ на надеждата за мир. И били разпердушинени за секунди от спусналите се от небето – внимание! – сокол и гарван. Твърде символично ми се видя, за да не е режисирано, но нейсе. Кадрите от „събитието” бяха драматични и с лош фокус.
Сянката от облака внезапно ми заприличва на падащ гълъб. Свалям фотоапарата и отпивам от картонената чашка. Отсреща пресича момиче с умопомрачителни крака, погледът ми плъзва по тъмния й чорапогащник като бримка. Преглъщам.
Бих я снимал боса върху паваж, боса върху прашен дървен под, боса върху мост.
Никой от нас не вижда, но един прозорец се затръшва някъде из етажите над площадчето. Вдигам поглед към трясъка. Надолу лети, лети и пада нещо червено, раззинато и механично. Приземява се с въздишка и виждам, че е стар акордеон. Стига бе! И после едно тяло, което би могло да е тънкото тяло на старец, но всъщност е манекен, облечен с кафява риза. Разбирам, че трябва да снимам.
Трябва да снимам като луд! Хвърлям раницата и се хвърлям в нарочната, самотна хореография на фотографа. Приклякам, танцувам, хапя устни, не смея да преместя нищо, чакам вятъра отново да издуе ризата на манекена, държа здраво тялото на моя Никон със студена дясна ръка и усещам да нахлува още топлина в лявата. Сумтя и дишам накъсано, когато усещам докосване като вятър – онова момиче одрасква с твърдия си ръкав голата ми китка.
Поглеждам я. Очите й са с леко разширени зеници. Ирисите – с цвят на Кептън Морган. Айде стига бе, няма такива очи, даже имам време да си помисля. С лещи е. А по бедрото й пълзи тънка, безупречна бримка.
Снимам мълчаливо бримката и онова очакване в гърдите ми се взривява. Лявата ми ръка изстива, докато осъзнавам, че съм се отървал на косъм от летящия от високото акордеон. Преди малко стоях точно там и снимах облака. Един разпердушинен музикален инструмент обозначава мястото ми. Оттам ме делят няколко минути и хиляди възможности.
– Късметлия си. Отгоре често летят предмети и тук май само ти не го знаеш. – казва тя. Застанала е така, че да не видя бримката по бедрото й.
Всичко е недоказуемо – само гълъбите на папата са символи.
Оставям празната чашка като знак, че ме е имало.
Разказът е от сборника „Летящ акордеон”
ИК „Жанет-45”, декември 2014
Оформление: Димитър Келбечев
Редактор: София Несторова
Жанр: Проза
Корична цена: 12.00 лв.
Брой страници: 136
илюстрация: Георги Чепилев
редактор: Христина Мирчева