по заглавие   по съдържание

Леополд фон Захер-Мазох (1836-1895): "Чудото"

18.02.2015
Снимка 1

В рубриката: "Идея за комикс"

 

Един различен поглед върху творчеството на писателя, чието име е станало нарицателно в областта на сексуалната психопатия и бележи отклонения, при които причиняването на болка и унижение, носи наслада и радост.

 

Нощ е, фенерите все още светят по улиците, а вратите на къщите стоят отворени. Снегът пада като облак и покрива всичко. Пламъците на газта се прибулват сякаш от дантела, през чиито пролуки прозират фантастични цветя. Луната свети без звездите си наоколо, бледата й светлина не успява да проникне през снежния обилен пух. Северният вятър вихрено го завърта, но не е в състояние да пробие тежката бяла завеса, която се спуска от небето към земята.

През бялата пелена се виждат сивите къщи от Арменската улица, чиито натежали и блестящи от сняг покриви с капчуците по дъждовните улеи, ги прави да изглеждат още по-стари, по-сиви и по-омразни от всякога.

В една от тези къщи, високо горе над стряхата, седи в малка бедна стаичка младо момиче, с опряно на ръцете бледо, съкрушено лице и втренчено гледа в червения пламък на лоената свещ, която гори върху бедняшката маса в грижливо издълбан картоф. В стаята е непоносимо студено; всеки дъх, всяка въздишка на самотната девойка, ясно се очертава във въздуха. Тя сякаш чака някого дълго и безнадеждно, обръща глава и при най-малкия шум от стъпки по стълбата или в пруста. Нижат се час след час. Момичето мисли вече да си ляга, когато някой тихо пристъпва до нейната врата, отворя я полека и в рамката на вратата се виждат очертанията на млад мъж в дълга до петите самурена шуба,  нахлупил е до челото казашката си шапка и е прикрил лицето си с копринена кърпа, от която проблясват само очите. Има  вид на човек, който не желае да бъде забелязан или разпознат.

- Извинете, - започва той, – дали съм у...

- У Никазия Дороненко? - отговаря момичето, - да!

Той влиза бързо в стаята и затваря вратата зад себе си.

- Много съм благодарна, че дойдохте, Антопол, - казва Никазия, - изправя се до мъжа и старият копринен шал, с когото е загърната, се свлича и разкрива гърдите й.

Антопол я поглежда полуучуден, полууплашен, сваля шапката и кърпата, слага ги на масата и се подпира на студената стена.

- Не трябваше да идвам, - подема той след малко, продължавайки да пуши. – Добре знаете какво преживях заради вас от моето семейство.

- Знам, но не аз съм виновна.

- А кой тогава?

- Сам вие, Антопол. Когато дойдохте за първи път у нас, знаехте моето положение, а аз вашето – не. Не трябваше да забравяте, че аз съм сираче, което живее от труда на ръцете си, а Вие сте мъж от богата знатна  фамилия, и че това няма да доведе до нищо добро.

- Аз Ви обичах, Никазия!

- Това е то – Вие ме обичахте, и като престанахте да ме обичате, ме напуснахте.

- Моля, без укори!

- Не Ви упреквам, та аз искам само, искам... не виждате ли, Антопол... - и тя започва да плаче.

- Що за сцени, - мърмори той нетърпеливо. - Това е много неприятно.

- Няма вече, - прекъсва го тя бързо, като бърше сълзите си, - не искам да Ви измъчвам.

- А какво искате, Никазия? – Той хвърля цигарата и поглежда часовника.

- Какво искам? – казва тя кротко, но решително, - искам баща на детето си.

 

Антопол прибледнява и мрачно се обръща встрани.

- Майка съм от месеци насам, - продължава бедното момиче. - Когато ме оставихте, аз мълчах от лъжлив срам, мълчах и тогава, когато моята майка ме изгони и аз трябваше да гладувам и мръзна; все се надявах, че Вие ще се върнете; ще си припомните Вашите задължения без да Ви напомням; ала сега, когато всеки ден - не, а всеки час очаквам детето, чийто баща сте Вие, не мога да мълча.

- Добре направихте, че ми писахте, - отговаря Антопол трогнат. - Вие сте добра девойка, Никазия. Знам, че съм баща на детето, което носите под своето сърце, че няма кой друг да бъде бащата, затова ще изпълня своя дълг и ще се грижа за вас двамата, докато сте живи.

 - О, не, не! – говори момичето, - трябва ли безчестна да живея занапред и трябва ли детето ми да носи върху себе си позорното петно. Не ме оставяйте, Антополе, заклевам Ви!

- Не искайте невъзможното, Никазия. За последен път съм у вас, не мога да идвам повече. Е, нека се разберем. Ще имате всичко, което ви е потребно, стига само да пожелаете, но трябва тутакси да напуснете Лвов (Лвов е родният град на писателя, по това време в пределите на Австро-Унгарската империя - бел. Х.М.).

- Не искам пари, искам баща на детето си, Антополе! – извикна Никазия и се хвърли отчаяно пред него на пода.

- Вие ме принуждавате още сега да ви оставя, - казва Антопол студено. - Тази комедия...

- Наричате това комедия!

 

Никазия се опитва да стане.

- Нима не виждате, че вече не мога да бъда сама? – продължава тя горчиво, помогнете ми, за Бога!

Антопол я повдига и я завежда до стола.

- Е, успокойте се, Никазия, - казва той по-меко, - ще направя всичко, което ми позволява моето положение.

- Благодаря  нищо не ми трябва – тя се черви, после пак прибледнява, улавя се с две ръце за масата и стиска зъби. Лицето й се изкривява, очите гаснат.

- Какво ви е, Никазия, болна ли сте?

- Усещам – ах! Горкото дете... Оставена от всички... Антополе, идете си, аз трябва да бъда сама, ако искате нещо да направите за мен, изпратете ми... изпратете ми една жена да ми помогне.

- Боже, не мога да ви оставя сама в такова време!

 

Той я придружава до сиромашката й постеля, където тя ляга с негова помощ.

- Никой ли няма тук?

Антопол излиза и чука на съседната врата. Никой не се обажда. Хлопа на друга, груб пиянски глас започна страшно да псува оттам. Антопол слиза три етажа по-надолу и намира входната врата заключена. Нищо друго не му остава, освен да се върне и сам да окаже помощ на бедното злочесто създание, злочесто заради самия него, което сега лежи в мъки.

Три ужасни чàса, въздишки, сълзи, треска и смъртни тръпки, сгърчени устни, които  се молят на Бога, очи на умираща, ръце като на луда, вкопчени във къдриците на черната й коса, силни стонове и скърцане със зъбите, пронизващо мозъкa; смъртни мъки и за жената, и за мъжа, който държи нейните ръце в своите.

И накрая едно отчаяно „Боже мой! Боже мой!”,  вик на майка и още един – по-слаб, плачевен, като писък на малко птиче в гнездото, и в същата минута изкривеното болнаво лице на майката, осенено като че ли от небесна светлина, ведро, мирно, честито и хубаво, и на бащата, който поема детето, целува го и усмихнато извиква:

- Момче, Никазия, ние имаме син! – и после с плач пада на колене пред бедняшката постеля на майката, целува ръцете й,  моли за прошка.

 

Първият вик на детето побеждава мъжа, тоя гласец,  толкова тънък и смешен, и все пак със сила, подобна на Синайския гръм, в който Бог някога се вести на Моисей. Никазия е по-близо до смъртта, отколкото до живота, но е блажена: тя държи новороденото на ръце и се усмихва на Антопол.

- Аз ще умра - казваше тя, - но умирам с мирна душа, защото вече знам, че ти няма да оставиш детето си.

В същото време в къщата идва уличен продавач, който до късно разнася стока по гостилниците за продан. Антопол го чува как щапа нагоре по стълбите и отива да го посрещне. Две-три думи и някоя монета стигат, за да окрилят краката на стареца. Той тича да повика лекар и свещеник. Бедната майка губи сили. Мъчително минава четвърт от часа, и втора четвърт, и трета.

Пред къщата спира кола.

 

-----

Свещеникът влиза.

Той е съвсем млад слаб човек в черно рухо, с лице, което веднага привлича всяко сърце. Усмихва се в недоумение и потрива ръце, но тутакси разбира каква е работата и скланя.

- Не трябва, -казва той – но все ще го направя: при тези обстоятелства ставам отговорен.

Никазия вече се досеща какво иска Антопол.

- Недей прибързва, - шепне тя – аз усещам, че ще оздравея. Смъртта не е толкова близо, както мислиш ти.

Антопол, вместо да й отговори, подава на свещеника два пръстена. Старият продавач и черковният слуга стават свидетели и за кратко време венчавката е извършена. После младият духовник моли за позволение да кръсти детето. Това ще бъде за него първата кръщенка. Черковният слуга заема мястото на кръстник.

- Как да наречем детето? - пита свещеникът.

- Богдан (Божи дар) - отговаря бащата.

Младият духовник кръщава момчето. После го взима на ръцете, гледа го и го целува, пожелава да бъде честито, но  младата майка отново иска да го прегърне.

- Почини си, Никазия, - казва Антопол, - това, което правиш, надминава сили ти.

- О! Аз не умирам, - отговаря тя усмихнато, - детето не ме остави да умра, нали му трябвам.

 

----

Ранно слънце наднича приветливо през зимни цветя и тежки свилени завеси в обширна стая с тъмни и тежки дамаски, постлана е с персийски килими. В хубаво италианско легло почива под небосвод, носен от кралски хермелин, млада майка, която държи детето си на гърдите, а върху бяла меча кожа, простряна пред нейното легло, е коленичил мъж - бащата, и гордо и блажено се усмихва на двамата.

Всичко това сякаш е приказка, чудо. И кой е причината за това чудо? Две малки очи,  малки ръце, и глас, толкова слаб, и все пак толкова силен, толкова пронизителен, толкова необорим - сякаш е свещеният глас на природата.

 

из космополитното интернационално списание "Duf der Hohe", Лайпциг, основано от Леополд Мазох през 1881 година.

Кой е Леополд фон Захер-Мазох и какво може да се намери на българския пазар от и за него, прочетете в Уикипедия тук

 

превод и адаптация: Христина Мирчева