Иглика Дионисиева: "Ще ги пратим ли наистина на кино?"

Иглика Дионисиева за книгата на Светлана Дичева

"Парти за разглезени самотници", ИК "Унискорп", София, 2014

Във филмотечното кино съм. Седя в залата, гледам филма и не смея да мръдна, не смея да гъкна. Кръвта ми изстива, не знам седнала ли съм или левитирам над стола – от ужас, от напрежение, от загубата на „почва“ под краката. Това е през пролетта на 1992 г., на прожекцията на „Полет над кукувиче гнездо“, филм на Милош Форман. Филмът свършва, аз ставам и машинално излизам, със застинала мимика, без да издавам звук.

Няколко месеца по-късно прочетох книгата на Кен Киси. И се смях. Вече можех да си позволя да се смея, докато я чета, без страх и угризения.

Сборникът с разкази „Парти за разглезени самотници“ от Светлана Дичева тия дни ме връща към описаните по-горе преживени от мен вече състояния. На ужас, на обреченост, на липса на перспектива. На това – дали взимам правилното решение – мога ли сега, четейки, да се смея, разрешено ли ми е или не? Докато книгата е в близост до мен, избирам да се смея, да се забавлявам, потъвайки в неотменността на обговореното в разказите.

Ще разпознаете книгата веднага – по двете панди на червен фон. Защо на червен фон? Алюзия с Червената книга на застрашените от изчезване животински видове. А какво правят двете панди на корицата? Този въпрос ще си го задавате, докато стигнете до разказа „Любовно обяснение върху бамбукова кора“. А той е един от общо петнайсетте разкази за последните животни, за последните екземпляри от някои животински видове на планетата.

Дали сборникът е антиутопия? Много бих искала да е така. Представената реалност в него да си остане само и единствено фикция, а не предвиждане, пътуващо към своето случване.

Умишлено започвам с втория текст в книгата, разказът „Любовният танц на императорските орли“. Силен, разтърсващ, истинското, стремглаво и дълбоко начало на книгата! Контрастът с „Като мустака на тюлен“, имащ претенции да е предисловие, е очевиден; разказът помита предговора с един замах. Този разказ, за последните императорски орли на планетата, оформя едната част на рамката на книгата. Кралската двойка пернати, аристократите в небесните висини – с техните загуби, много поредни загуби (на орлета). Ето какво казва Буяна, орлицата, от чието име се води повествованието: „Така бяхме привикнали с това (смъртта на орлетата), че бързахме да го отметнем…“

И в кореспондиращия му последен и довършващ рамката на книгата – „Избледняващото великолепие на Тамбопата“ – отново герои – пернати – последните папагали макао. И отново загуби, този път – хроникирани от папагала Хосе Рикардо: „Минус три, казваше, или минус пет, минус седемнадесет.“ И, ако според императорския орел Буяна „Вече не говорим за победа и загуба, това е отживял етап. Говорим за красота и светлина, за мрак и упадък.“ Което ще рече – запазване на положение, на висота, то, накрая на книгата, както се казва, да си дойдем на думата – женският папагал Милагрос започва да псува: „- What the fuck, Luis, fuck and fuck and fuck!“

Ако в началото на книгата все още хора и животни са се опитвали да не се отказват от мислите за възвишеното, въпреки наближаващия край, то в последния разказ няма нужда от превод: какво заслужава, какво би заслужило това човечество, допускащо изчезването на животинските видове. Толкова за рамката, колкото и съвършена и изпълнена със смисли да е тя.

Какво се случва в самите разкази?

Във всеки един от тях главният герой – животно е и разказвачът, всяка една история е разказана от някой от последните екземпляри за даден вид животни. Да, разказващите животни наистина са самотници – те са единици сред гъмжилото от хора, които все така несмущавани от нищо продължават да се размножават, на фона на изчезналата анимал-фертилност. Разказващите животни са мъдри, наблюдателни и саркастични. Е, и лениви, и лакоми, ревниви, страхливи, инати и прочее. Човешки качества и черти ли изброих? Да, и то съвсем съзнателно. Защото нима единиците животни могат да живеят своя „животински“ живот в центъра на всепоглъщащото човечество? Само външно, биологично, те носят белезите на видовете си. Като интровертност и характери – мама миа, каква „човещина“ има само у тях!

Авторката до съвършенство се превъплъщава във всеки един от говорещите „самотници“. Като резултат – точни, характеризиращи и забавни реплики, допълнително внасяне на ирония чрез имената. Преобръщането на посоката на наблюдение също допринася за абсурдността: „самотниците“ никога не са сами, защото са под постоянно наблюдение, свръхобгрижване, снимане на сериали за телевизии. Дали действително човечеството отменя самотата им, или е причина и за нея, и за фаталното? Героите все още не разсъждават по този въпрос, не са озлобени. Те също наблюдават – според тях тези, които действително са неглижирани и имат нужда от помощ, са техните собствени гледачи и обгрижващи.

Самотата, огромната самота, иде на талази от книгата. Има я в джунглата – „Парадът на Цаво“, има я и в полярните ширини – „Олафър, Сигурдър и метаморфозите на лотарията“, има я и в безкрайността на океана – „Игрите на Варвара“, осезаемо материализирана: „А аз имам само спомен за топлина, мляко и една мъртва студена планина, плаваща върху морската повърхност.“ Но в книгата има и разкази, които, въпреки абсурдността си, истински ме развеселяват и забавляват. Такива са „Хранене в мрака“ със своята пикантност и, разбира се, женската хлебарка Чембърмейд; „Кралски лов със соколи“ – о, колко изтънченост и  каква класа, каква първичност и жажда за риск само. Третият ми любим разказ от книгата, който представя  христоматийно човешко поведение „в животински кожи“ е „Любовно обяснение върху бамбукова кора“. Ще цитирам само два момента от него. Ето „нежните“ мисли на Ян Гуан (мъжката панда) по отношение на „приятелката“ му Тян Тян:

Кучка с кучка! Какъв номер ми извъртя!...

А ето и малка част от разговора между тях, след случването на „важно“ събитие:

- Защо го направи?

- Не разбра ли, глупако? За да бъда на първа страница на вестниците!

Останалото просто трябва да се прочете.

Книгата наистина трябва да се прочете. Защото е свежа и забавна. Весела е, въпреки сериозността на всичко, към което приковава погледа ни. Този сборник поднася на читателя си богата палитра от преживявания, поднася му на първо място чисто удоволствие и тържество от общуването със словесното и разказваческо изкуство на Светлана Дичева.

Дали тази книга ще изпълни задачата, за която авторката говори в предговора? Разказите са достатъчни, те свършват всичко, те са изпълващи, замислящи, заличаващи равнодушието и безучастността към съдбите на животните. Няма нужда от предговор и наставления.

Гласовете и самотата на животните са по-силни от всички останали уговорки.

Снимка на Светлана Дичева от Теодора Лалова - Премиера на "Парти за разглезени самотници", септември 2014

Светлана Дичева в "Диаскоп":

Христина Панджаридис: "Роял в мазето - книга за нивидимите..."

"Роял в мазето: Гордън и Лучия- Крахът на една любовна история"

"Светлана Дичева закусва на тревата с Вилем де Храве"

редактор: Христина Мирчева