Станчо Пенчев: "Късна жена" II
06.04.2015
Папляпов бе купил къща в последната махала на селото - Бежанската. Събирана след Илинденско-Преображенското въстание и Балканските войни от българи-бежанци. Хората отдавна се бяха омесили като брашно с брашно, остана само името и новите за тоя край названия – Солунски, Велешки, Одрински...
Пръстта на пътя бе суха, изпечена, досущ керемида. Гумите на велосипеда отскачаха. Гърбът му пареше.
Махалата бе на поляна, в ниското преди гората. Някога първите заселници разказваха, че цялото село, оградено с височини, било в пръстен от гори. Изсичането наченало откъм пътя за града, петното на орницата плувнало околовръст, разширило се. По меките склонове кацнали лозя, по равното – ливади, а селото потънало по-навътре. Днес горите бяха останали само от най-дълбоката страна на Вехтово. Гъст, пепеляв полумесец.
Наоколо бе пусто, не се виждаха хора. Спънат кон подрънкваше глухо с букаи. Под рехавата сянка на съхнещия бъзак се бе проснал риж катър, гушеха се ята юрдеци и пуйки. Къщите – еднотипни, строени някога с държавна помощ, пресичаха в прав ред поляната.
Спомняше си смътно разказите на старите бежанци. Лъхаха ужас. Обезумели от страх майки хвърляли пеленачета, които мъжете отзад прибирали, бягали нощем през димящи ниви, села, изклани до крак от турците. Денем се криели в пещери и гасели жаждата с пикоч...
Как се раждаше злобата? Стръвта за унищожение на другия. От какво? Невежество, чужда вяра, собствен страх и потиснатост. Балканите, тази древна земя, бяха виждали всичко. Диви нашествия, изникващи и рухващи за десетилетия държавици, цъфтящи градове, ереси, блясък и запустение. Народите бяха стари, преливащи се, с обща кръв и древни вражди. Изчезващи и възраждащи се с нови имена. И инстинктите бяха стари, надделели над чужди опустошения, епидемии, робства. Тъмни и пълни с кръв. Никой не беше успял да подчини трайно тези земи. Само времето. А то не лекуваше тук, ами болеше...
Близо до първите къщи тревата бе свежа, с мазен блясък. Спомни си как като деца по Гергьовден се търкаляха сутрин в росата за здраве. Почти усети землистия дъх на пролетната трева, замайването и хладната влага по пръстите, бузите, ушите. Майка му заквасваше млякото тоя ден с роса. А всички порти осъмваха накичени с букова шума. Овцете се изкарваха от кошарата с буково клонче. Агнешка кръв багреше дворовете, пещите се пълнеха с червена жар и гозби. Войската празнуваше свети Георгия Победоносец.
Влезе в уличката между къщите. Сенките го съживиха. Бе тихо и пусто. Сепна го продран кучешки лай нейде от дворовете. Обърна се. Сухият, изпечен път бе залян от трева. Гъста, вълниста трева. Слезе от велосипеда. Погледна назад. Пред очите бе зелено и равно. Нямаше път.
За миг му се стори, че не познава улицата. Навлезе навътре. Усещането му се усили. Дърветата бяха огромни, разбиваха с клони слънчевата светлина, сенките им давеха пека.
Не откри с очи къщата на Папляпов там, където я помнеше. Влезе в съседната улица. Когато се обърна, видя, че тревата пълзи след него като влечуго. Изяждаше бавно каменната настилка, лазеше по зидовете... Върна се по нея. Бе мека, попиваше дирите. Обиколи и другите пресечки. Не позна нито една от надвисналите, хладни сгради, прелелите от зеленина дворове... Огледа дърветата. Имаше липи, явори, кестен с едри колкото юмрук плодове, пукаха обвивка и се сипеха пред краката му - лъскави и тежки... Видя лешници, бадеми напъпваха в спрялото време, цъфтяха, наливаха се здрачни смокини, капеха райски ябълки и орехи... Сякаш нечия всемощна ръка сътворяваше всичко пред очите му.
Пусна велосипеда и потъна след него в тревите. Тих вятър полюшваше с тихи пръсти земята...
...Историята на Ласка бе до немай-къде проста. Откак свят светува всички женски пропадания се повтарят неумолимо... Полъгал я един офицерин от кавалерийския полк, десети, на Нейно Величество царицата. Скъсал й девичата жилка и сменил гарнизона, тогава по турската граница се завъртяха маневри. А едно хубаво беше – капчица. Налапало отрова, спасили го... забягнало. Казваха, че обикаляло морските градове и се развалило съвсем покрай немците... Не знам, Богоявленски не отваря дума за нея...
„Вуйчо, Манасиев, се настани в старата си кантора и завъртя нещата, сякаш нищо не е било. Не разбрах къде е бил през тези години. За делата си бе по-ням от риба. Беше получил големи държавни поръчки за доставка на храни и заживя на широка нога. Купи две къщи наведнъж, викаше ни да се нанесем с Винна в едната. Не ми се започваше пак отначало и си останахме на село... Имаше и друго. Ядеше го нещо. Отчаяние, телесна слабост ли, не знам... Хвърли се в блудство и себеугаждания като обречен. Очите му се замътиха, претръпна за хорските приказки съвсем, а парите идваха при него като дъжд, сякаш подгизна от тях... „Парите, Кръсте – ми казваше, – подобно сичко женско, нямат господар. Ако ги обладаеш – твои са, ма до време... Няма честни пари! Когато си между краката на хубава жена – честен ли си? Хич! Хитър си и силен. По-хитър от сички навъртащи се и по-корав в мераците. То е закон природен – всяко нещо да си пада на мястото. Силата е да си там, където искаш и когато искаш, а парите помагат. Иначе парà – пàра! Няма гръбнак и изтича между пръстите като пясък. Стиснатите хора са хем бедни, хем глупави. Те нито разполагат, нито се налагат...
Някой го викаше в съня... „Кръстьо, Кръстьо...!” Видя под тежките, парещи клепачи Винна, надвесена и тревожна: „Излез, бързо излез да видиш!”. Призори е. Мракът още лепне по стъклата. Прешляпа хладния плочник. Нещо шаваше из царевичака. Животно! Над дръжето поблясна. Рога! Цяла гора от смарагди. Бял елен бе нагазил, събаряше с гърди стеблата, гризеше още млечните мамули... Веричката му! Извика и се засили натам. Прескочи оградата, кракът му се повлече в буренака... просна се.
Когато вдигна глава, пред гледците му израсна голям ствол. Дърво от бяла глеч и гладък камък. „Ела, ела, качи се! – чу гласа на Винна. – Качи се, че падна в Долната земя!” Огледа се. Странни люде видя, вървяха като спънати с пранги. Значи вярно. Спомни си какво разправяха старите хора. Долна земя имало, и Горна. На Горната хората навивали пояс около врата, на Средната, нашата – на кръст, на Долната, казваха, няма шега, се опасват по коленете... Едва-едва пристъпят, гънат се досущ недъгави...
Опря длани о ствола. Бе хладен, дланите му залепнаха, тупкаше отвътре. Притисна с нозе дървесното тяло, напрегна се... Земята отдолу се залюля. Педя, крачка... Под ръцете му омекна. Сякаш се качваше по плът, топла, жива... Мускулите му се схванаха, а дървесната корона се мержелееше още нейде високо. Погледна надолу, отвсякъде бе вода. Дълбока, с разпилени островчета димящ сняг. На дъното, нейде дълбоко, като морски треви, се виждаха залети гори. Парна страх, замайване. Напрегна се пак. Нагоре, нагоре! Отвсякъде течеше пот, чуваше някъде високо тежкия си дъх, напуснал гърлото, гонеше го, за да го върне... Нагоре, нагоре... Клоните са вече по-близо. Големите нарязани листа лъщят матово. Пипна първите гранки. Кестен, с цветове като свещи. Мирише на мъжки сокове и умора...
Винна я нямаше. Стъпи на горните клони. Тежката миризма го задави. „Още, още!” Гласът й трепти от високото небе. Той се качва, стисва върха между колената си… Нагоре започва друго дърво. Черно, дишащо топлина. Стволът пари дланите и нозете му. Нагоре, нагоре! Слънцето бие тежко през дъговидните клони. Под ръцете му пръска пот, гори и слепи очите. Тялото му смъди. Умората го натиска. Отдолу е пустиня, вятърът вдига високи пясъчни спирали, трепти мараня... Клоните са въглени. „Ела, ела, по-нагоре.”
От пръстите на краката му започва дърво с цвят на мокра слама. Протяга ръце. Нагоре, нагоре! Пръстите му лепнат, нозете от вътрешната страна болят от претриване. Напряга сили. Отдолу е равна пустош. Под туфите жилава трева прозира белезникава пръст. Стъпалата му усещат сухия степен вятър. Тънките клони тънат в рехав здрач. Вече са близо, близо...
Стъпва пред огромно дърво. Не дърво, а стена, с насечена от вековете кора и изгубена в небесата корона. Листата се разтварят, стрелва се змийски език, заговаря с гласа на Винна: „Расите човешки изкачи, една по една, ела сега да ти плюя в устата, за да разбираш като мене езиците им...”
Той тръгва нагоре. Лек е, безплътен. Плъзга се, плъзга... Вижда, че Винна пълзи пред него, трите деца... Отваря жадно уста...
Откъс от романа на Станчо Пенчев "Късна жена"
Второ преработено и допълнено издание
Изд. Ерго, София 2014
Редактор Мартин Христов
Художник Иво Рафаилов
Цена: 11.00 лева
Станчо Пенчев и "Късна жена" в "Диаскоп":
илюстрация: фото ©Диаскоп
редактор: Христина Мирчева