Иглика Дионисиева: "Удивления, удивителни и летящи акордеони"

„Очакването ме взривява. Превзема ме като зъбобол, издува ме като вятър, раздърпва краищата на нервите ми. Какво ще бъде този път?“

Това не са мои думи. Но съвпадат с усещанията ми едно към едно, свързани са с мислите и състоянието ми преди прочита на последната книга на Ина Иванова. Прочелите я преди мен вече са разпознали цитата от едноименния разказ „Летящ акордеон“. А за мен разказите на Ина Иванова до скоро бяха напълно непознати, книгата ѝ се яви мое четиво след серия от други разкази, други автори, друга стилистика.

„Какво ще бъде този път?“ – питам се за последен път, взирайки се в енигматичната корица на сборника с разкази „Летящ акордеон“.

Зачитам първия - „Матрицата на Джеронимо“. Енигматичността, зададена от корицата, придружена и с още тайнственост вътре в първия текст, се задълбочават. Това е творба, която хем щедро излага на показ стила на автора си, хем успява да каже малко, скъпернически малко за писането на Ина Иванова. Биполярност – това е думата, характеризираща предпочитания и доминиращия модел на задаване и вплитане на състояния в разказите в сборника. Това са усещания и ситуации, през които преминават героите, а и читателя, във всичките 18 истории в книгата. В частност за „Матрицата на Джеронимо” – са противопоставени любопитството срещу страха, кое кога надделява. И заглавието – като метафора на нашите избори, на мултиплициране на човешкото поведение: ще избягам от болката, но след това ще избера друга болка.  И още в този текст правят впечатление пасажи, които звучат рефренно, като лайтмотив или лични правила. И… още в първия разказ започват да валят удивителни! Честна дума, не си спомням скоро да съм чела друг текст с толкова много удивителни. Това ми се видя леко смахнато и като присветване на повреден светофар. Но с напредване на четенето, в другите истории вече, удивителните не стоят така ярко, а започват да изглеждат повече на местата си, без излишна патетика и сантименталност.

Това, с което ме спечели И. Иванова, е умелото рамкиране на историите. Леко и неусетно първите думи от разказваните истории се заплитат здраво в текста, а накрая отново излизат на преден план, като по този начин финалният щрих не „затваря”, а допълнително осветява разказа.

Емблематичният за книгата „Летящ акордеон“, втори в последователността, ни се представя от името на момче, млад фотограф. Отново двоичност и полярност, още в стартовата реплика. Разказ за изкуството като начин на живот – поднесен непретенциозно и ежедневно задъхано. Разказ за реалното и имагинерното. Но така магически и поетично написан, че се питам: това разказ ли е?

По-нататък в книгата има още една история за фотографиране – „Фоторепортерът“. И от двата разказа оставам с впечатление, че хората, за които фотографирането на живата реалност е съдба, са особени, отличаващи се по свой си начин, не са като другите. Но именно аутсайдерството прави възможна и чиста комуникацията с другите. Най-хубавото място за мен от тази история е в последните й две изречения.

Разказите в книгата поставят под своето увеличително стъкло различни и често срещани човешки състояния и постъпки. Аз ще се спра само на някои от тях, които освен с художественото си изпълнение са любопитни като трактовки на екзистенциални проблеми. Бих посочила следната градация и семантично задълбочаване:

Докато в „Матрицата на Джеронимо“, в „Урок по салса“ има флирт, а във „Фоторепортерът“ – начало на приятелство, то разкази като „Осмели се“ и „Метлата на Кера“ говорят за любовта по особен начин.

„Осмели се“ – разказ за това как любовта и човечността отиват отвъд представите за собствено достойнство и лесни правила в отношенията с другия. Изненадана съм от зрелостта, която разказът изговаря за авторката си. Такива състояния, прозрения и поведение – като тези на героинята Мариана – човек придобива едва в една, меко казано, по-късна възраст.

„Метлата на Кера“ – най-магическият и блестящ разказ в книгата. Той превръща четенето в изживяване със светлинни и топлинни елементи, кара ме с огромно удоволствие да се връщам многократно към този текст. Той ми „свети“ със „златистата градска прах“, която ме връща в оня Пловдив отпреди 20 г, когато вървя по дългия път под прецъфтелите липи към Университета „Паисий Хилендарски”. В краката ми – оронените жълти цветчета, във въздуха – сладникавия дъх на липите и на подранилото лято. Свети ми косата на Кера – „изгорял, безформен облак с цвят на кайсия, грейнал в първия лъч на изгряващото слънце…“. Свети ми и погледът на малкото дете: „И едното му око бляскаше като златно копче от погубен мундир.“

Кога за последно четох такъв разказ? Топъл, приказен, правещ от грозното и нищо и никаквото – хубаво и добро, лекуващо? Трябва да е било миналото лято, когато в един сборник „Латиноамериканска фантастика“ открих разказа „Най-красивият удавник на света“ от Габриел Гарсия Маркес.

Много тайнственост има и в разказите „Дора Лавоазие“, „Мандала“... Доколко познаваме другия? Доколко сме готови да му кажем със спокоен тон за нашите решения („Северна стая“) или хладнокръвно да изберем истината („Сова и половина“)? Последният от изброените разкази отваря врата към една важна част от човешкото битие – смъртта. Следват разкази като „Ябълков щрудел“, „Живот след смъртта“, „Малки обети“. Отново биполярност: трябва - искам/не искам („Ябълков щрудел“), откровеност и лъжа, лесни решения и труден път за коригиране на собствените слабости („Урок по салса“).

Неусетно съм стигнала до последните два разказа от книгата, „Аркадия“ и „Релакс“. Те са важни, не само заради откритата им междутекстова комуникация, а и заради структурната им роля в сборника. „Аркадия“ е динамичен, нещата в него се случват светкавично – по тоя показател той контрастира с предхождащия го есеистичен текст „Малки обети“. Тук отново много силно впечатление прави авторовата зрелост, която е обещание за бъдещи творби с голяма дълбочина. А как се свързват „Аркадия“ и „Релакс“? Първият от двойката като фактология е разказ за почивката, не бих казала – неосъществена. Тя се случва, макар и за кратко. Тя се случва, макар и в това кратко релаксационно време мисълта на единия главен герой да не се дистанцира от режисьорската му работа и да „купува“ добри и впечатляващи картини за сцената дори и от мал-шанса, развалил пикника. В последния разказ – „Релакс“ – почивката е натрапена; де факто героят е на курорт, но почивката му не се получава, психически и физически се е запекъл. Релаксът не настъпва преди едно имитирано самоубийство – изхвърлянето на личния багаж през прозореца: „Хвана кожената дръжка, стисна крехкото колелце с другата ръка и с освобождаващ замах го изхвърли през терасата. Изтрещя сладостно… като падащо тяло.“ Релаксът настъпва едва след като героят се е освободил от потискащата го история (каква по-изчерпателна история от личните вещи?)

Така, отново с летене на изхвърлени вещи, този разказ затваря рамката, защрихована от „Летящ акордеон“. Малките самоубийства – чрез суицидното изхвърляне на вещите – отварят място за свободата ни.

„Един разпердушинен музикален инструмент обозначава мястото ми“ – казва Ина Иванова и е дяволски права. Мястото, извоювано с разказите от този сборник в съзнанието ми и в съвременната българска литература.

Снимките са предоставени от Ина Иванова - премиера на "Летящ акордеон" в "Петното на Роршах", Пловдив, февруари 2015 година

редактор: Христина Мирчева