Анжела Данева: "С времето чувствата отстъпват място на рационалното, скрито зад външния образ."

След броени дни – на 24 април 2015 години в НДК ще бъде открита Ретроспективна изложба на именития български художник Георги Божилов – Слона, чийто куратор е д-р Анжела Данева.

Повод за този разговор е не само изложбата, свързана с юбилейните чествания на художника, но и монографията на Анжела Данева "Георги Божилов – Слона: Портрети на Духа", издадена през 2012 година и номинирана за националната награда "Христо Г. Данов".

С какво Ви привлече Георги Божилов-Слона – той самият като художник, неговото време… Или и двете?

Мисля, че ме привлече най-напред изкуството на художника, а след това интересът ми беше засилен, проучвайки времето. 60-те години и изобщо втората половина на ХХ век е интересен период, многопластов, не само в световен мащаб. Това време у нас все още се нуждае от осмисляне и представяне без емоции, без страсти, просто обективно вглеждане в близкото ни минало, колкото и трудно да е.

"Портрети на духа"? Кое даде повод за заглавието на монографията?

Трябва да призная, че книгата стоеше без заглавие до последно. Не мислех за него, докато пишех текста и изведнъж то сякаш ме озари. Портрети на духа, защото се убедих и вярвам, че Георги Божилов наистина е рисувал своеобразни портрети. Не портрети, каквито разбираме обикновено, а представата за заобикалящото ни, за времето, за същността на човека, за неговия свят. Може да звучи претенциозно, но всъщност още в най-ранните си пейзажни произведения Георги Божилов е пресъздавал точно това – синтезиран образ на живата действителност, видяна през очите на творец. В началото картините са по-емоционални, но с времето чувствата отстъпват място на рационалното, на премисленото, на съдържанието, скрито зад външния образ.

Колко време Ви отне този изследователски труд? А после и печатното бижу – една доста тежка – дори буквално, книга-албум, която се отгръща с трепет. Разкажете ни  за процеса на работа и реализацията до "крайния продукт"?

Като всяко изследване за живота и творчеството на един художник и това проучване премина в няколкогодишно събиране на художествен материал, на проучване на написаното до тогава, в опит да се достигне до хора, които реално са познавали художника и са общували нееднократно с него, на осмисляне на материала. За съжаление най-близките до Георги Божилов хора, като Атанас Кръстев и актрисата Катя Паскалева, вече си бяха отишли, а други, към които се обърнах за съдействие, не успяваха да разкажат повече за личността на художника от това, което се повтаря непрекъснато за него. Имало е не малко хора около него, но до вътрешния му свят са били допускани единици. Така че, когато разбрах, че не разполагам със спомени за него от първа ръка, реших да погледна на човека през призмата на неговата работа, защото тя издава много от характера на човека. В много случаи се оставях да ме води интуицията или творческото вдъхновение, докато общувах с произведенията му.

Книгата „Портрети на духа”е издадена от фондация и издателство Арс Милениум МММ. Художественият дизайн е дело на Кирил Гогов, който преподава „Изкуството на книгата” в Художествената академия. Негово е решението за формата и дизайна и както той обичаше да казва по време на работата ни „трябва да е нещо Слонско”. Тук трябва да отбележа, че у нас графичния дизайн се възприема в повечето случай като нещо механично. Този подход може и да е достатъчен при издаване на популярна литература, но една книга за изкуство не може да се представя елементарно. Нужно е отношение към материала, познаване на времето, за което става дума, богата лична култура и още куп неща. За такова отношение съм благодарна на Кирил Гогов. Що се отнася до работата на автора тя не свършва с предаване на ръкописа за предпечат. Негова работа е и подборът на произведенията, той участва в подредбата им в текста, и в албумната част, та дори присъства на отпечатването, заедно с графичния дизайнер. Както каза преди време една приятелка: "Моментът на отпечатване на книгата е най-страшния за автора, но той е и като дългоочаквана среща с любим човек".

Имаше ли подкрепа?

Книгата получи подкрепата на Министерството на образованието и Министерството на културата. Беше номинирана и за наградата "Христо Г. Данов", в област "Изкуство на книгата". Трудно е издаването на подобен вид литература, но се справяме въпреки, с много желание и упоритост.

Личното Ви отношение към творчеството на маестро Божилов – кой е любимият Ви негов период, жанр, картина...

Не възприемам творчеството на Георги Божилов като поредица от различни периоди. Не бих го разглеждала и като ранно или зряло. Това, което показа проучването ми е, че художникът през целият си творчески път е движен от личните си възприятия и от идеята да рисува духа на човека. Затова и формата за него е имала второстепенна роля. Тя е пречупена през художническото виждане за съдържанието зад външния образ в картинното пространство. Това правило е следвано във всички негови произведения. В този смисъл Георги Божилов не е спонтанен художник. Харесват ми всички негови идеи и експерименти, чрез които се опитва да осъществи вълненията си.  Възхищавам се от естетическия вкус, премерената четка и цветната хармония, които заедно разкриват едно по-трудно за осмисляне живописно съвършенство.

Можете ли да изброите 6 творби на художника, които най-добре го характеризират?

Не, не мисля, че мога. Творчеството на Георги Божилов трябва да се разглежда като едно цяло. Като олицетворение на личността на художника и като отражение на неговия свят. Защото посланията, закодирани в картините му не са се променяли много с времето, художникът е усъвършенствал възгледите си на база на придобития житейски опит през годините.

Има ли запазени рисунки от Георги Божилов, които потвърждават, че той е бил майстор-рисувач? Често пъти абстрактните изображения будят у непосветения зрител съмнения за това.

Не ми е известно Георги Божилов да е правил подготвителни рисунки преди да положи първите мазки върху платното. Известни са някои негови рисунки от 60-те, които са илюстрации във в. Марица.  Преди няколко години дъщеря му откри негови рисунки върху парчета обикновена хартия. В някои от тях ясно се откриват препратки към маслените му произведения. Това са рисунки-бележки. Когато ни хрумне нещо ние бързаме да го запишем, да уловим мига. Е, това са художническите идеи-мигновения, нахвърляни свободно, но прецизно върху попаднал случайно лист хартия. Някои са реализирани, други са останали записани и прибрани в чекмеджето. Георги Божилов е мислел абстракцията. Това е дълъг процес и сложно скроените хора биха разбрали. Не мисля, че трябва да обясняваме абстрактното. Ако художникът е успял да пресъздаде върху платното поне половината от своите усещания и чувства, чрез средствата на живописта, то това ще се усети от зрителя, като удоволствие за сетивата. То е, като да съзерцаваме простора или безбрежието и да изпитваме неразбираемо спокойствие и щастие.

Може ли да се твърди, че групата на "петимата големи" от 60-те и 70-те в Пловдив няма прецедент в България? И ако е така – защо е явление. Кое го е породило?

Нямат прецедент в смисъл, че в началото на 60-те години тези млади хора са имали дързостта да бъдат личности, като изявят себе си, чрез произведенията си. Не казвам, че са били единствените първи лястовици, но са били група, което ги е направило по-дръзки и силни от другите. В началото на 60-те по-категорично се е прокрадвал духът на промяната в живописния изказ на художниците. Групата на пловдивчаните е била на точното място и в точното време, не им е липсвал и младежки кураж. Когато се появяват на първите ОХИ и те и произведенията им са били критикувани, обявявали са ги за формалисти, за носители на чуждото. Всъщност това тенденциозно отношение и неразбиране им е направило услуга, защото са усетили, че се движат в правилната посока.

Художници-бохеми! Натрапчив ореол ли е, повик на времето или начин на живот, който вече – за добро или зло, е в миналото.

Пловдивските художници са били галеници на съдбата в онези години. Казвам го в добрия смисъл на думата. По онова време се появява и техния ангел-хранител – Атанас Кръстев. Според мен няма нищо случайно в живота. Нещата се случват рано или късно на тези, които се движат, правят усилия и имат цели. Смятам, че и сега е така.

На 24 април 2015 в НДК предстои откриване на ретроспективната изложба на Георги Божилов, чийто куратор сте Вие.  Как е организирана изложбата? Любопитни факти около процеса на изграждане на експозицията. Брой произведения, как бяха набавени, групирахте и т.н...

Трябва да споделя, че новото ръководство на НДК беше достатъчно далновидно и настойчиво пред мен в искането си да осъществи изложбата в чест на 80-годишнината на големия художник Георги Божилов. Аз се бях отказала да реализирам това събитие, но г-н Мирослав Боршош категорично изрази своята подкрепа и нямаше как да продължавам да отклонявам поканата. Така НДК и Център Българо-европейски културни диалози на Нов български университет, влязоха в продуктивен диалог и ето, че сме на финалната права. Това ще бъде първата изложба на Георги Божилов, с която ще се опитаме да представим в ретроспективна линия творчеството на художника. Участват произведения, както на държавни галерии, така и картини съхранени в частни колекции, някои от тях ще видим за първи път.

За мен беше предизвикателство пространството, което ми предложи НДК. Осъществяването на една експозиция от произведения на изкуството не е просто редене по стените на картини една след друга. В една експозиция има сценография, дизайн, осветление, история и всичко трябва да създаде атмосфера, която да се запомни. Смятам, че така помагаме на зрителя да възприеме по-добре произведенията, пред които се изправя.

Като съпътстващи инициативи сме предвидили да представим сред картините на Георги Божилов и монографията „Портрети на духа” (28 април, 18.00 ч.). На представянето на книгата и в периода на изложбата (24 април – 12 май) публиката ще има възможност да види и 30 минутния документален филм „Великото сбогуване” на режисьора Коста Биков.

Отдавна се разделихме със соцреализма. Но можем ли да говорим за свобода? Съществува ли изобщо  понятието "свобода" в изкуството – поне относително. Има ли разлика между свобода и либерално отношение, къде е границата?

За да има свобода, трябва да не ни е страх, да се чувстваме самостоятелни. Принципно поне днес никой не ни пречи, никой не налага идеологии, никой не ни задължава да правим това или онова – би трябвало да сме свободни. Дали обаче имаме либерално отношение към изкуството? – Не смятам. Липсва ни култура в исторически план, липсва и градивната критика, защото сме зависими от обстоятелствата, в които впрочем сами сме се поставили.

В монографията казвате, че българските художници са се спрели на прага на абстракцията и...дотам.

В исторически аспект българският художник е чувствителен човек и по свой начин здравомислещ художник. Средата у нас не е била предпоставка да се раждат новатори в изобразителното изкуство, а и не е възможно всеки да бъде Леонардо, Микеланджело, Кандински, Пикасо, Брак и т.н. Художниците ни не са имали условията и перспективите на своите колеги от Италия, Франция. След Освобождението, а и преди това, им се предоставя възможност за изява и те се възползват от нея със съзнанието, че ще се учат от тези преди тях, а живописта ще се пречупва през призмата на личния им светоглед. Тези българи трябва да са имали правилна самооценка и добро самочувствие. В този смисъл новото ни изкуство след Освобождението и през първата половина на ХХ век е много интересно, съвсем не провинциално, каквото е масовото впечатление у нас. Художниците тогава не са имали нужда да сравняват своите произведения с тези на колегите си от другите европейски държави. Чувствали са се равностойни с тях, участвали са адекватно в художествения живот и на Италия, и на Германия.

В този смисъл и поколението на Георги Божилов през 60-те е имало своите възможности. Не че конюнктурата е била толкова тежка, че непременно са се съобразявали с нея. Могли са неофициално да преминат в полето на абстракцията. Обаче тези картини, оставени на границата преди абстрактното, са съвсем точен израз на идеята и на желанието на художника. Т.е. въпрос на гледна точка е, на личен избор, а не на сляпо следване на модела.

Съществуваме ли някъде из световния глобус на арта? Като художници, като пазар…

Дали съществуваме и дали ще съществуваме зависи от нас самите. За съжаление няма осмислена национална политика в този смисъл. Културните ни институции трябва да създадат пълноценен, смислен и качествен образ на културната история на България. Като че ли историята на изкуството у нас се изчерпва с образци, представящи Античност и Възраждане. Можем без притеснение да показваме и ново и съвременно изкуство от ХХ век, но почти никой не работи в подобна посока. А трябва стратегия, за да се покажем с достойнство „някъде из световния глобус на арта”. У нас се работи на принципа да отчетем дейност, да дадем работа на някой, няма значение, дали той е на мястото си, дали е полезен и с какво допринася, сякаш сме на социални грижи… На местно ниво нещата в художническите среди е подобна, няма обективно и критично мислене. За пазар на изкуството не знам дали можем изобщо да говорим и то не само заради кризата в момента.  

Вие сте неуморен труженик в изследователската област, област, която се радва на не особено голям кръг от читатели. Или греша. Но ако съм права, това отчайва ли Ви понякога? Каква е наградата все пак?

За мен не е никакъв проблем ограничения кръг читатели. Занимавам се с това за собствено удоволствие и със съзнанието, че правя нещо важно. Удовлетворена се чувствам във всеки етап от своята работа – проучвания, събиране на художествен материал, ровене в архиви, когато видя готовата книга, статия или изложба. Това ми носи радост и се чувствам полезна.

Чета отново интервюто на Румяна Шопова с Вас по повод уникалното по рода си изследване "Българи в италианските академии за изящни изкуства", чийто автор сте Вие и там едно изречение особено силно ме жегва. Ето: „Всъщност това е и причина талантливите у нас често съзнателно да се насочват в други посоки на развитие или пък се обричат на самостоятелно съществуване.”

Особено талантливите са и особено чувствителни и честолюбиви.  Дотолкова, че са способни сами да се изключат от средата, която не ги приема. Има редица примери в нашата история на изкуството в това отношение. Какво да кажа повече, такива хора просто не правят компромиси със себе си, с работата си. Ако пък не могат да я упражняват, както я разбират слагат точка и край. Страшно е, но не и за силните характери.

Бъдещи планове?

Наскоро имах шанса да проуча още една подобна и сложна художническа история. Този казус е любопитен и от културологична и дори психологична гледна точка. Става дума за художничката Мария Доспевска, внучка на Станислав Доспевски. Завършила е Мюнхенската академия, но до сега за нея не се е говорило като за художничка, а името и личността са свързвани единствено с дейността ѝ в Бялото братство в Пазарджик. В момента работя по текста, планираме наесен изложба и издаване на албум с произведенията. Така ще въведем в обществено и научно обръщение и името и творчеството ѝ.

Вашите очаквания, надежди, мечти..

Очаквам да не опростяваме толкова нещата, да не сме толкова субективни, да не вземаме емоционални решения, за които после да съжаляваме, да бъдем по-критични, да не повтаряме стари грешки, да не ни е страх, но...нямам особени надежди в тази посока. Трябва да минат още много десетилетия.

Вашето послание към читателите на Диаскоп!

Тъй като сме близо до Великденските празници, пожелавам на всички да са здрави, по-усмихнати и ведри.

Интервю: Христина Мирчева

Още за предстоящата ретроспективна изложба тук

Анжела Данева в "Диаскоп":