Иглика Дионисиева: "Напред или назад по пътя"

Иглика Дионисиева за сборника с разкази на Зорница Гъркова

"Пътят на мравките"

Препоръчително е, за да имаме някакъв сносен и добър живот и във визиите за собственото си случване да вървим напред, всеки минус, всяка недобра ситуация да превръщаме в плюс, да имаме позитивни нагласи и да извличаме благодатния максимум. Има професионалисти, техники и книги, които се фокусират именно върху постигането на такива резултати. Но понякога, изневиделица или напълно съзнателно, човек попада на четива, които го тласкат в обратната посока. Такава книга за мен се оказа „Пътят на мравките“ от Зорница Гъркова. Сборникът с разкази ми бе горещо препоръчан от приятел и докато стоеше на купчето с книги за скорошен прочит, го гледах почти любовно, с наслаждение от предполагаемото и очаквано удоволствие от прочита му. Разказите, родеещи се с късното фентъзи и с чистия хорър, отказаха да заемат предписаното им от мен място на хоризонта на очакване, а ме повлякоха под морското равнище, за да изживея 11 сгромолясвания в природни и вътрешно човешки пропасти, колкото са историите в книгата.

Преминавайки по „Ускорителна лента“ – първата история в книгата, решавам да чета разказите в тяхната последователност. В повечето книги с разкази не съм спазвала подредбата, зададена от автора, защото едно или друго заглавие ми се е струвало по-изкушаващо и примамливо; първият текст обикновено се оказва своеобразен батут, който ме кара да „заподскачам“ по страниците на книгата, желаейки и озовавайки се на неочаквани места за приземяване. Но това не се случва сега след протича на „Ускорителна лента“, не и с този текст. Езикът не ме увлича. Исках да се понеса по ускорителната лента с удоволствие, но се явяват граматически неточности, които ме смущават и спират:

„…затропа нервно с крак по мелодията“;

„– Хей man, к`во става.

            – Ммм, копеле, що ме будиш толкова рано.“

Но не са само те, които изникват като камъчета и пречат на гладкия ход по първите страници на текста. Има и лексикални ситуации, които ме прeпъват:

„Брадъра си погледна часовника акуратно“.

Най-сетне стигам до края на разказа и нещо ми се губи. Логическата връзка ми се губи, оставам с впечатление за нещо изпуснато, за нещо недописано. „Ускорителната лента“, която в този разказ е символ на ескалирането на параноята на героя, не успява да ускори интереса и любопитството ми към следващите истории.

Вторият разказ – „Девет на осми“, независимо от звученето на заглавието като такт в музиката или хореографията, е пещерна история, за група пишман-пещерняци. Текстът е фрагментиран, заради постоянно редуващи се ретардации и свързаните с тях следствия. Авторката е използвала оригинален начин за свързване – чрез синтактични повторения. Но и тук нещо не стои както трябва. Фактологията. Има фенерче, но хората вървят в тъмнина – „Толкова е тъмно, че сто процента не могат да ме различат.“ – и въпреки това виждат как галерията се разделя на две, кой след кого е и прочее. Пропадането в пещерата се случва и на психическо равнище и това е, което „освежава“ текста. Хорърът изпълва с типичните му атрибути пещерата и съзнанията на потърпевшите герои. Първобитният, пещерен страх „осветява и затопля“ изгубените, незнайно къде, напред или назад по пътя, към природните и човешките бездни или към спасителната светлина.

Следващият разказ „Лов на пъдпъдъци“ за мен е един от най-добрите в книгата. Има загадка, има преплитащи се линии, които теглят читателя напред, има флирт и криминални нотки, мистика. Да, и тук също има словесни препъникамъчета – стилово не много добри лексикални съчетания:

„– Ей, Цезаре – начена Цветан адашът“

…………………………………………….

„– И сега – начена Главников,…“

Въпреки това, типичното преобръщане на положението на героите, се случва балансирано спрямо разположението на целия текст и изненадите изникват накрая. Страшното, ужасяващото, смъртоносното – като три кървавочервени свързващи нишки преминават през всички разкази в книгата. Това не пречи в две от историите главните действащи лица да са деца – както е в „Страшна история“ и „Пътят на мравките“. Интересното тук е, че децата, обичащи страшното или извършващи ужасни постъпки, в един момент „си го получават“, биват наказани: Наско от „Страшна история“ бива изплашен до смърт от другите деца, а Петър от разказа, дал името на книгата, умира, усещайки собствената си разрушителност, в позицията на мравка.

Всички места са подходящи за смърт и фатални случаи. Особено пък градския транспорт и свързаните с него животи. Както е в разказите „Трамвай № 5“ и „Тролейна история“. В „Трамвай № 5“ по абсурден начин се срещат знакови лица от държавната йерархия, силните на деня, с тези „от другата страна“ – протестиращи и обикновени пътници, които един по един напускат трамвая, а накрая разказвачът се възползва дръзко от правото на автора да убива героите си както намери за добре. Нещо подобно има и в другия транспортен разказ – „Тролейна история“. Но тук няма абсурд, а ревност, злоба и чист криминализъм.

Другият добър разказ в тази книга е „Cliffs of Moher“ Заглавието идва от една прочута местност в страната, наричана зеления остров, и препоръчвам на всеки, който прочете този разказ след това да потърси снимки на мястото в интернет. Но, за да стигне читателят до насладата от историята, поднасяща не една, а поне пет изненади, трябва да се абстрахира от мудното начало, представено като скучно и жежко безвремие и липса на усещане за точно място.

Следват „Името“ и „Мед от зюмбюли“, които като текстове са не само близко стоящи, един след друг, но ги сближават и местата на действие и връщането в годините назад. Това само на първи план. На втори план те се противопоставят, ако щете, още на осезателно ниво, дори само като миризми, излъчвани от или около героите. „Името“ засяга един срамен период от най-новата ни история и ужасява, читателят едва ли не трябва да се насили, за да го дочете. А „Мед от зюмбюли“ е като че ли разказът, съдържащ най-много светлина и сладост в тази книга. Елегичен, фантастичен пасторал.

Предпоследният текст, „Раковината“, е по-кратък и малък като обем от другите. Но това не се отразява по никакъв начин на внушенията и експресията, които той така силно и зрелищно упражнява върху четящия.

Последен идва най-дългият разказ дал и названието на книгата – „Пътят на мравките”. Хубаво, емблематично заглавие, що се касае до историите, наситени с ужас и страх в тази книга („мравки ме полазиха от страх“). Този разказ умело показва колко е тънка границата от изследването и добрите намерения до действията с обратен знак, които вредят и напълно разрушат света на избраните от изследователя обекти. Метафората тук е колкото лесно доловима, толкова и добре разгърната в текста. По отношение на структуроопределящите компоненти на разказа бих казала, че нагнетяването, кулминацията се случва по-напред от оптималното място според обема страници, а след развръзката (смъртта на Петър) има още няколко страници текст, в които за читателя липсва необходимият стимул да продължава да чете. В този смисъл, разказът само би спечелил, ако въпросната част след развръзката беше отделена в епилог.

Напред или назад – по пътя на мравките, по пътя към мравките? Напред или назад – към хората и от позицията на човек, или на чудовище, или на самообявил се Бог? Напред – ще кажа, обнадеждена от една реплика, отделяща последния разказ от всички останали. Реплика, достойна за сюжет на съвсем нов разказ: „Никой няма да бъде убит тук“. И спирам, преди да ме е превзела патетиката от последните редове на книгата.

Зорница Гъркова, „Пътят на мравките”, УИ „Св.Климент Охридски”, 2014.

редактор: Христина Мирчева