Стефан Иванов: "жената слиза по стълбите...не й пука на какво прилича..."
21.04.2015
сбогуване
понеделник сутрин е
жената слиза по стълбите
отказва се от грима и огледалото
не й пука на какво прилича
дали децата са нахранени
логиката е счупена чаша
с петна засъхнало кафе
жената се качва по халат
на детското колело
зарязва готвенето и пасиансите
не забелязва погледи
вятърът разтваря халата
какво си мисли тя
избягва алеи
сутрешното слънце осветява
гърдите корема бельото й
не уважава светофари
ще й се размине ли
цветът на кожата й се мени
сгъстенорозово с червено
задръстването не й пречи
зарязва колите зад себе си
затваря очи
мъжете гледат не разбират
отварят усти мълчат и се спъват
жената стиска кормилото
мъжете гледат довършват
с едри щрихи с мощни мазки
картината на своето отсъствие
те са щедри към себе си
не си спестяват нищо
не разбират
в крайна сметка
защо си тръгна тя
задачи за деня
да бутна гардероба до стената
да простра прането
да отворя прозореца
да се разнесат изпаренията на лак и боя
че не се трае замайването
да включа фурната –
скумрия с орехи и доматен сос
да пусна музика за компания
или по-добре телевизора за събеседник
спирам фурната
и сипвам порция на призраците
което ме подсеща
да изхвърля боклука
четките за зъби в банята
бяха четири
стават три
две
за последната
няма да има
кой да скърби
уморената смърт
на андрей платонов
момчето
чийто баща се удави
чиято майка умря години преди това
една гладна сутрин
до светофара на булеварда
задръстен с коли
разбра
времето е пътешествие
от майка му
до чужди градове и улични домове
момчето видя
разтърка зачервени очи
погледът се отмести от билборда
от гигантските усмивки на жени по сутиени
видя предмет нещо вещество
видя времето
движение на мъката
със скъсани обувки без връзки
разбра
забавянето на дните
усети изгниването
помириса непотребния боклук
на смачканите кучета и гълъби
разбра
изхрачи се
между очите
на столицата
и се усмихна
прекалено тъжно
неспособно
да умре
само веднъж
списък за баща ми
шумът от чупене на лешници на орехи
ударите върху месото преди да се превърне в пържола
силното мъжко ръкостискане
играта на тенис футбол карането на ски
медитативното тананикане и спокойното подсвиркване
равнодушните разбирания за парите
честността спрямо хората
желанието да помогне когато може
непринудеността с която върши прости и сложни неща
детската почуда в погледа му когато се изненадва
силният смях силното кихане
и
тишината в която чете на леглото
и за мое съжаление остарява
и се приближава
до бяло-черния прозорец с три имена снимка и дати
до мълчанието на статуи седнали на площадна пейка
до момента в който аз ще бъда на негово място
думи написани върху листчета от 22 бежанци в библиотека[1]
желая да бъда свободен
където и да съм
да не съм прикован с белезниците
на простотия на невежество
да няма черен облак в синьото небе
да излиза цвете от цигарения дим
надеждата да не е предател
смъртта да не надживява любовта
нещастие да сполети омразата
баща ми да не е в затвора
да не се римуват
бъдеще и загуба
и утре
семейството ми
да е далеч от лъжа
да е до мен
щастието да получа статут
ще е нищо пред това което ще зрее
в зеницата на сърцето
тогава
[1] Стихотворение, създадено единствено с думите, които бежанци и лица търсещи закрила написаха в библиотека върху дадените им на входа листчета.
Всички стихотворения са от книгата на Стефан Иванов "Навътре" (2014), с изключение на стихотворението "списък за баща ми" от книгата "Списъци"(2009).
КОЙ Е?
Стефан Иванов
Стефан Иванов (1986, София) е автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011).
Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление.
Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия.
Още на личния му сайт www.siv.sofiascape.com
илюстрация: студио "Диаскоп"
редактор: Христина Мирчева