Нели Лишковска: "Железният мост"

Беше извел кучето и сега го чакаше да изскочи отнякъде с жизнерадостен лай. Не обичаше да извежда кучето. Не обичаше кучета. Но беше негов ред.

Държеше повода с една ръка, а с другата цъкаше на телефона. Вдигна глава, едва когато връзката се загуби.

Огледа се. Онова дългоушато псе го беше довело при моста. Мамка му, не обичаше това място. Имаше сто други места, където четириногия можеше да се изсере, но неее – това гаднярче избра именно шибания железен мост.

Мостът беше стар, ръждясал и пред разпадане. Имаше опасност всеки момент да се срине. Как се срива железен мост? Нямаше представа, но предполагаше, че ръждивите гайки и болтове се посипват на прах, гредите поддават и цялата конструкция отива по дяволите.

Отвърза кучето и то използва свободата не по предназначение. Както става обикновено. Лаят му се изгубя някъде далеко.

Той застана с ръце в джобовете под най-близкото дърво. Загледа се в моста, който чернееше на фона на угасващото вечерно небе.

Тогава го видя.

Дребен човечец, който крачеше от единия край на железния мост до другия. Обръщаше се и тръгваше обратно – до отсрещния край на моста. Кръгом. И пак. Сякаш имаше право да се движи само в това ограничено пространство.

Наблюдава го известно време.

Отиде по-близо.

Не стъпи на железния мост, а спря в прахоляка пред него.

Мъжът беше стар, средно висок, много слаб и с бяла брада. Докато вървеше напред-назад, мърмореше нещо под носа си. При третото му приближаване, не се стърпя.

- Добър ден, дядо.

- Добър ден.

- Тоя мост е много стар, да не стане някоя беля... Какво правиш тук?

- Говоря с Бога.

Щеше да му каже, че не е първия и че е срещал и други като него, но старецът продължи.

- ...и чакам теб.

Той се огледа. Нямаше грешка. На него говореше. Беше сам, а онова проклето псе се чуваше как джафка възторжено някъде в далечината.

- Е, тук съм вече- започна внимателно. – Защо ме чакаш?

- Да ти кажа за черния облак, дето все те затиска, когато почнеш да се молиш.

Това вече не беше го очаквал.

Откъде старецът можеше да знае? На никого не беше казвал. Изобщо не обичаше да споменава дори, че се моли. Но беше вярно.

Винаги, когато започваше някоя молитва, един тъмен, тежък облак се спускаше отгоре точно върху главата му. Сякаш го стягаше и той трябваше да спре мисълта си. Преставаше да мисли. И облакът си отиваше.

Винаги, когато това се случеше, си казваше, че най-вероятно не знае как се прави това. Никой не беше го учил. А и не смееше да попита някого как да се моли, защото не искаше никой да знае.

- Какво...за черния облак? – попита колебливо.

- Ти не трябва да се молиш, Иване. Изобщо не трябва да правиш това. Не защото не знаеш как, а защото за теб то не е нужно. Молят се само онези човеци, които нямат достатъчно сила. Молят се, за да си набавят сила. А ти си силен. Много силен.

Виждаше го ясно. Чуваше го още по-ясно. Но не му вярваше съвсем. Старецът продължи.

- Този камък... – посочи един голям камък в краката му. – Ти можеш да го преместиш без да си мръднеш пръста... Кажи му да дойде при мен.

Иван погледна камъка. Сигурно тежеше поне десет кила. А може би и повече.

Старецът беше станал нетърпелив.

- Иване, кажи на камъка да дойде при мен.

- Камъко, отиди при белобрадия старец.

Между двамата огромния сив къс скала се размърда. Тръсна се два пъти, сякаш да изтупа прахоляка от себе си. После се търкулна кънтящ НАГОРЕ по железния мост. И спря с трясък в краката на непознатия.

Иван си помисли, че трябва да попита стареца за името му, но в същия миг до него се появи още някой. Приличаше на първия старец, но брадата му беше по-къса.

- Това е Боян Мага, Иване. Нали искаше да знаеш името му... Не, моето няма да ти го кажа.

Приближи до другия и каза:

- Хайде, време е. Свършихме си работата.

Погледнаха Иван, кимнаха като за сбогуване и тръгнаха по моста.

Следващата мисъл на Иван беше „кучето”. Обърна глава, за да види дали не се задава отнякъде.А когато отново погледна напред двамата старци бяха изчезнали.

След минута кучешкия лай се чу вече съвсем близо. Псето изскочи от храстите и се хвърли отгоре му.

- Замръзни – викна високо той и кутрето се вкамени във въздуха.

Не можеше да мръдне. Нито да шавне, нито да лавне. Нито да падне.

- Добре, добре... – усмихна се вътрешно той, защото беше разбрал отправената му забележка. – Ще внимавам. Много ще внимавам.. .Обещавам.

Иван закачи повода на каишката и поведе кучето след себе си.

В настъпващата нощ щурците изливаха душите си. Над главата му проблясваха първите звезди. Реката под моста течеше сребристолилава и бавна.

Някак си непринудено и от само себе си, изведнъж му се прииска да създаде нова вселена. Вселена, която да си има всичко – звезди, планети, галактики, мъглявини и черни дупки. Да я сътвори сам - съвсем истинска и просто така,от нищото.

И веднага видя как Духът Божи се понесе бавно над водата сребристолилав.

илюстрация: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева