Ангел Игов: "Бездните зад завесата"
13.05.2015
Ангел Игов за книгата на Емануил А. Видински
"Егон и тишината", ИК "Жанет 45", 2015
Технически, тази книга е компилация: подборка от сборника с разкази „Картографии на бягството“ (2005) плюс нови неща. Но, ако не го знаете, спокойно можете да приемете и „Егон и тишината“ като самостоен сборник, промислен и пронизан от сходни теми, места, герои. Видински продължава да се интересува от разпади и кризи, от наглед дребни странности, зад които се крият непосилни бездни; и продължава да страни от методичното им описание и проучване, предпочитайки да ги гледа през завеса – да работи с намеци, догадки, символи и асоциации. Нещо повече: дори читателите, добре запознати с „Картографии на бягството“, ще видят и сегашната книга като завършена цялост; и ще се впечатлят от това как новите текстове позволяват на старите да се разкрият в малко различни ракурси – които винаги са били заложени в тях, но се налагат сега, в новия контекст. В първия сборник на Видински мотивът за бягството подчертано доминираше; сега същите онези разкази са овладени от кристализиралия в новите текстове мотив за тишината. Очевидно и в двата случая заглавията на сборниците са пределно точни.
Специално внимание искам да отделя на две произведения от втората част – всъщност, най-дългия и най-краткия текст. „Лайла и Халед“ е творба, необичайна за съвременната българска литература. Най-напред, защото – по неизвестни причини – днес сравнително рядко обръщаме внимание на новелата, този хубав жанр, който не се разпростира нашироко като романа, но с неприсъща на разказа щедрост ти позволява да поживееш в художествения свят. При това, въпросната новела се разполага в различна култура (двойно отдалечена, защото става дума за араби, живеещи в Германия) и го прави без никакъв пикантен екзотизъм, без никъде да прозвучи фалшиво. Неслучайно в дълбочина тази новела всъщност говори за стремежа на своя разказвач да опознае другия, да вникне, да постигне емпатия. В „Лайла и Халед“ има нещо от Пол Остър – решаващата случайност, с която страничният човек се оказва въвлечен в нечий чужд живот и вече не може току така да си тръгне от него; само че този текст отказва да играе познатите вече постмодерни игри, в които Остър неизбежно навлиза. Заслужава да се отбележи как леко постига динамика, сменяйки начините, по които пристигат различните отрязъци от историята на Лайла и Халед – в директен разговор, в преизказ, в писмо (и-мейл). А фонът на грипната епидемия и аритмията в живота на разказвача осигуряват въздействаща Unheimlicheатмосфера.
Вторият текст е „Може би най-малката улица в София“, забелязан и от Георги Господинов в анотацията на корицата. Това е съвсем кратък разказ – едно изречение, простряло се на две страници – писан по снимка за изданието Sofia Live. Тук имаме истинско стълпотворение от истории; естествено, всяка от тях може само да бъде зачекната, преди да я смени следващата. Така пределно се стимулира въображението да продължава щрихираните истории, а тъй като те са отчетливо лични, читателят е призован наистина да се постави на мястото на разказвача, да разчете в неговите моментни кадри собствения си живот. Текстът е много софийски в подсказаната си конкретика (кой софиянец не би познал тази улица!), но, от друга страна, разказаният опит без усилия става универсален. Един до друг, „Лайла и Халед“ и „Най-малката улица“ демонстрират, че тази книга може да предложи по нещо на доста различни читатели: както на тези, които искат да бъдат отведени другаде, така и на онези, които държат литературното произведение да им говори за тях самите.
Ако „Егон и тишината“ е с нещо различна от „Картографии на бягството“, то е спокойствието, с което отстъпва от съзерцанието на собствената си литературност – навик, който мнозина бяхме придобили преди десетина години. Но писането на Видински остава литературно, макар и по далеч по-ненатрапчив начин; то е писане, което чете. Чужди са му както самонадеяната импровизация, характерна за нашия контекст, така и копирането на жанрови схеми (което у нас също най-често се получава несръчно). Тази книга все пак си позволява някои изисквания към своя читател – но, без съмнение, го прави деликатно.
Рецензията е публикувана във в-к "Култура" тук
Емануил А. Видински и "Егон и тишината" в "Диаскоп":
редактор: Христина Мирчева