Христина Панджаридис: "Някъде другаде"

Майката

Виждам жената на пътя. Не вдига ръка, но спирам. Женска солидарност. „Излизам от затвора“ е първото, което ми казва. Чувам го и ушите ми порастват, издължават се и заприличват на фунии. Става ми неудобно, че се впечатлявам от такъв делничен факт. Дори в биографията си съм скрила едно посещение в мъжки затвор. Уф, бях го забравила, сега го измъкнах на светло. „Излизам от затвора“, произнася втори път жената. Оставя ме да реша да я поканя или не. Свикнала е с  присъдите. „Да се кача ли?“, гледа ме в упор със сините си очи. Червенина е избила по бузите ѝ, чипият ѝ нос е по детски смешно-симпатичен, а скулите ѝ приличат на изрисувани. Розовите сенки отиват на настроението ми. „Качвайте се!“ В колата ми обяснява, че шофьорът, който я возил двайсет километра, щом разбрал откъде идва, заковал на място. Заповядал ѝ да слезе. Лош човек.

Тя не подозира аз колко съм лоша, макар никой още да не ме е затворил. Вместо да си отглеждам децата, складирам думи в компютъра и се самооблагам с данък „забрава“.

Черпя непознатата с кафе от термоса и шоколадов, разтичащ се бонбон, а тя издърпва зад врата ми лилава панделка. Пийва две глътки и хоп, в пръстите ѝ се появява тесте карти. Прехвърля ги от едната в другата ръка, след миг изчезват. „Къде са?“, питам с недоволството на първокласничка. „Търпение“, хвърля една усмивка с изкривеното си поизтрито червило и ги измъква от джоба ми.

- Когато ме заключиха, лятото сушеше изпраните дрехи за час. Черешата презря, не сложих компоти. Оставих я на пилетата. Мързелувах. Предчувствах, че лошото идва. Сега излизам и пак е лято. А череши не съм яла от години. Нито вишни, нито кайсии. Предчувствията вече не ме измъчват. - Никой ли не Ви чакаше? – задавам възможно най-глупавия въпрос.

- Как, моля Ви, чакаше ме букет!

Разказва ми, че подарила цветята на една от надзирателките. Девет гладиоли, розови и бели. Излизането от онова място с китки и стопът, според нея, не се връзвали.

За първи път качвам в колата си жена, излязла от затвора, а още пò за първи път – фокусничка. Децата спрели да ѝ пишат на третия месец. Щяла да забрави какво е писмо, ако преди две години светът не просветнал в лицето на една библиотекарка, изчела томове криминалета, която станала нейният щастлив преносител на писма до дъщерята. А за да не е самотно едното добро, появило се и второ – за Коледа в затвора фокусник изнесъл малко представление. „Фо-кус-ник!“ Произнася го на срички и се смее. Едва ли, ако беше кривнал по погрешка някой водопроводчик или майстор на мозайки, щеше да хлътне по него. Човекът си дал адреса и започнали луда кореспонденция. По негов съвет прочела книги и понаучила това-онова.

Усмихва се. Сякаш е отвикнала да го прави. Допреди трийсет или петдесет минути е била затворена, а сега решетките са единствено в главата ѝ. В навиците ѝ. В досието. Не мълчи. Приказва как ще се дегизира като мъж. Ще се прави на фокусничка. Светът едва ли ще ръкопляска на бивша затворничка, но на жена, преоблечена като мъж и появяваща се на сцената, за да забавлява – защо пък не?

Откарвам я до селото на майка ѝ. Побеляла жена със сламена шапка седи на пейката пред едноетажна къща. Въздухът узрява с пропуснатите неизядени плодове. Навсякъде висят надписи – на вратата, по клоните на дърветата, на стената под прозорците: „Мама е невинна“, „Справедливост за майките“, „Аз те обичам“. Липсват балоните и шампанското. Автор на плакатите едва ли е жената със сламена шапка. Куче със сиво-черна козина се гуши в краката ѝ. Остаряло е, жегата не му пречи. Не я ѝ забелязва, сраснало се е със стопанката си, а тя с надеждата. От шума на колата сламената шапка се размърдва и се чува глас: „Радо, ти ли си?“

Първата жена бивша затворничка, която съм возила, и още по-първа фокусничка, прегръща майка си и заедно заплакват. В устата ми е солено. Шоколадовият вкус е избягал.

Сълзите са истински. Няма фокуси. Фалшива се чувствам аз и затова бягам. Посмей да ме гониш!

Първа глава от новия роман на Христина Панджаридис "Някъде другаде"

ИК "Жанет 45", юни 2015

Редактор: Митко Новков

Художник: Капка Кънева

илюстрация: © Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева