Румяна Л. Станчева - "Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното"

От седемте книги на Папазов, повечето са изградени на основата на спомени, но обрастват богато с разсъждения за изобразителното изкуство. Единствената публикувана от него на български книга – Париж. Творчество и съдба на велики художници, от 1938 г. (а също и на френски, в подлистник, в няколко броя на българското периодично издание на френски език „La parole bulgare“), проследява съдбата и творчеството на редица модерни художници, свързани с Париж, но може да бъде четена и като подготовка за разбиране на собственото му творчество на художник. Същинската си писателска работа на френски език Папазов започва с книгата Паскин!... Паскин!... Тук съм!... (в две издания, от 1932 и от 1959 г.), посветена на самоубилия се негов приятел, дошлият също от България и представителен за парижката школа Жул Паскин. Следват две други книги, за друг приятел – художника фовист Андре Дерен – Дерен, приятелю, от 1960, и Писма до Дерен, от 1966 година. Последната книга със спомени е автобиография. Мемоаристиката на Папазов като цяло е сочна, звучна, цветна, наситена с критически разсъждения за другите и с размисли pro domo sua. Като всеки спомен, тези книги са много лични и в крайна сметка литературни, не можем нито за миг да забравим, че разказва баснословният Папазов. Това са документи за времето, но зад всяка случка или коментар стърчат мустаците на шегобиеца. Даже не се и опитваш да кажеш докъде е истината. Той скицира света около себе си, а всъщност постоянно разбираш какъв е самият той.

Мемоарите на Жорж Папазов се отнасят главно до другите – художници, писатели, колекционери, приятели. Като чета спомените на Папазов, разбирам, че той е съумял (вероятно нелесно) да си създаде свое място в новата френска среда, която първоначално му е съвсем чужда. Една от житейски важните стъпки на Папазов е намирането на приятели. Всъщност в книгите си той споменава сред близкото си обкръжение един доста широк кръг от хора. В първата му мемоарна книга, Паскин!... Паскин!... Тук съм!... прави впечатление изброяването на поредица от известни имена: „...Приемах понякога Робер Деснос, Пол Елюар, Макс Ернст, Нилс дьо Дардел, Ролф дьо Маре, Иля Еренбург, Жан Вал, Марсел Соваж, Андре Салмон, Тристан Цара и други“. В последната си книга мемоаристът ни стъписва със списък с още прочути имена, с които се прощава: „Държа да отдам последна почит на няколко приятели, които никога повече няма да видя: АндреДерен, Андре Салмон, Пол Елюар, Паскин, Ролф дьо Маре, Айзенщайн, Иля Еренбург, Нилс дьо Дардел, Марсел Еме, Жан Пулан, Брак, брат ми, майка ми и други, французи и чужденци. Благодарен съм им, че стопляха сърцето ми и придаваха цвят на съществуването ми“. Литературни текстове в стихове и в проза, както и няколко реципрочно направени портрета свидетелстват за тези срещи. Отзвукът у другите, оценките на приятели и колеги е още една тема, която също е обсъдена в книгата. Засега обаче ще покажа как Папазов изгражда образа на другите, а косвено говори, макар и индиректно, и за самия себе си като художник. Без да изключвам желанието му да привлече в залеза на годините си интереса на новите поколения, понякога и със сензационното, което знае за своите връстници, мисля, че първото му желание е да разкаже за своето време, за себе си. Ако ги няма тези книги, днес бихме знаели твърде малко за Папазов, дори и в България, на чието мнение той винаги е държал. Изборът на френския език за книгите му се дължи на слабото практикуване на българския език и чувството му, че се изразява по-пълноценно на френски. А и средата, в която може да разпространи в онези години книгите си, е именно френска и френскоезична.

Само двама са приятелите, на които Папазов посвещава цели книги. И двамата са художници, но не професията им е важна за избора. Понякога тези книги изглеждат дори не толкова заинтересувани от същинските въпроси на изобразителното изкуство, а много повече от житейските срещи с Жул Паскин и с Андре Дерен. Това са искрени човешки приятелства, изградени върху особени сходства на темперамента, което дори провокира завист у други близки, а даже и ревниви коментари у странични тълкуватели.

За Жул Паскин – приятелството с един сънародник

Първата си книга с мемоари Папазов публикува през 1932 г., когато вече е автор на значимо творчество в изобразителното изкуство, с редица самостоятелни изложби, често канен от парижки и чуждестранни галерии. Паскин!... Паскин!... Тук съм!... е историята на приятелството му с друг художник, който също идва от България, Жул Паскин (1885–1930). Първото издание е било напълно изчерпано и когато правех проучването си във френските библиотеки, не можах отникъде да си набавя текста. Вероятно именно заради този интерес Папазов прави второ, допълнено издание, което, за щастие, влиза в каталога на Френската национална библиотека. Самият Папазов обяснява, че държи на това издание и за да изясни максимално добре обстоятелствата около самоубийството на Паскин. „То стана необходимо заради грешките, появили се в някои публикации, и в частност в книгата на Андре Варно (André Warnod). Като се основава на твърденията на Люси Крог (Lucy Krohg), той претендира, че „здраво е хванал истината“ и е хвърлил необходимата светлина върху обстоятелствата при самоубийството на Паскин. По тази тема мога да твърдя, че той толкова здраво е „хванал“ въпросната истина, че направо я е удушил“. Полемичната ирония се среща нерядко в Папазовите текстове. В някои негови картини – също.

Жорж Папазов пише за един Паскин с две лица, в плен на дълбоки вътрешни противоречия. На пръв поглед двамата приятели изглеждат твърде различни. Сближаването им първоначално вероятно се дължи на самотата в чужбина и на общата им родина, България. Когато пристига в Париж, Папазов се чувства много самотен, въпреки че е дошъл със семейството си, със съпругата си Беатриче Палазова, с доведения и приет като свой син Пиер, а скоро на семейството ще се роди и дъщеря – Мириам. Първият вербализиран портрет на Паскин ни представя приятеля му с бляскаво светско присъствие: „Родени в една и съща страна – България – Паскин и аз се свързахме от първата ни среща с трайно и братско приятелство. Съблазнен вече от изкуството му, бях още повече привлечен и завладян от личността му. Паскин беше човек, който знае да борави с живота и човешките същества със същата ефектност и със същия гений, с които боравеше с четките“. В съвсем различно положение, Папазов се самопредставя като новодошъл в Париж, неориентиран, неговорещ на френски в началото, а на езика на тогава врага – немски, и непривикнал на нощния живот на артистичния свят: „Неопитоменият ми вид, срамежливостта ми, непохватната ми прямота, както и ръстът ми, неочакваните ми реакции и донякъде „ексцентричните“ ми картини, изглежда, го интересуваха.“. От това време е например картината на Папазов Ритник в Луната.

откъс от книгата на Румяна Л. Станчева  

"Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното"

изд. Колибри, 27 октомври 2014 година

 

ЗА АВТОРА

Румяна Л. Станчева е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, доктор на филологическите науки, доктор хонорис кауза на Университета на Артоа, автор на книги по балканистика и по сравнително литературознание (румънска, френска и българска литература). Специално място сред публикациите й в редица международни научни издания заемат изследванията, посветени на френскоезични писатели и на взаимодействията между литературата и изкуствата.

...И КНИГАТА

редактор: Христина Мирчева