Георги Николов: "Пушачът"

Бойо прекара с Лила по-малко от седмица през не просто златната, а сякаш перхидролено изрусена есен, в която само трепетликите си оставаха рижи и рязко се открояваше черният бретон на момичето.

Лила бе по-голяма от него поне с две години, но това още по-неудържимо го привличаше към нея. Тя не бе като Бина с прасковен мъх на горната устничка, тя бе стипчиво кисела като джанка, от която изтръпват зъбите. Бе жена – пълна с неизвестност и тайни, вмъкнала се с взлом в неговата мечта, в неговата представа, в неясния му порив към нежност. И наистина го въртеше на пръста си, както се въртеше виенското колело, въртележката с кончетата, както акробатката от цирка въртеше обръч около тънката си талия, както жонгльорът въртеше на пръста си чинията, както всичко на тоя свят се въртеше около нещо.

Бойо си даваше вид, че изобщо не е така. Че напротив – не тя него, а той я покровителства. Но дори себе се не можеше да излъже. Всеки път, когато я видеше, тя сякаш изплющяваше срещу него с оная голяма трансмисия на виенското колело като с камшик и той бе готов да направи всичко, каквото поиска. Да, тя бе малката билетопродавачка, чирачката от луна-парка, хулиганката. Но и неговата дресьорка, от която, след оная разяждаща корема лоена топка, той очакваше и захарче.

Получи го на третата вечер. Когато виенското колело направи последната си обиколка, Лила отиде до механика, прошепна на ухото му, той й даде нещо в ръката, двамата си смигнаха и после тя остана на платформата като самотна посрещачка на гаров перон.

Бойо не знаеше какво да прави. Панаирът затихваше като спихнат балон. Светлинките му една по една угасваха като изпушени цигари. Градчето се оттегляше в крепостта си. Откъм пътуващият зоопарк пронизително изпищя паун, маймуните задърпаха отвътре решетките на клетките като разбунтувани затворници. В един от фургоните на цирка клоунът сваляше червения си като репичка нос, изтриваше тоновете пудра от лицето си. Акробатката се чудеше дали да не опъне навън, под звездите, предпазната мрежа от цирка и да заспи на нея като на огромен хамак – отдавна имаше такъв каприз. Саксофонистът от оркестъра разучаваше нова мелодия. Саксофонът висеше на врата му като албиносов питон и той приличаше на странен Лаокоон, тактуващ с крак...

– Ела, ела! – махна му Лила от платформата.

Той се приближи, както се бе приближил първия път, когато я видя. Огледа се дали не трябва пак да си купи билетче.

– За следващия сеанс няма да ти трябва билетче – усмихна се момичето. В дланта й сребрееше ключе като рибка, която дресьорката дава на тромавия тюлен, за да завърти топката на носа си.

После тя отключи задната врата на фургона-каса, влезе и бързо дръпна Бойо вътре. Не запали осветлението. Но когато се съблече, тебеширената й белота сякаш хвърли северно сияние върху нея. Около тялото й светеше. Беше слаба, с плосък корем, дори вдлъбнат. С дясната ръка бе покрила гърдите си, с лявата – слабините. В тази поза страшно приличаше на голата жена от картина, репродукция на която Бойо бе разглеждал в някакъв албум в училищната библиотека. Само дето там, в картината, жената бе стъпила върху черупката на огромна мида, а тук Лила стоеше върху мръсния балатум, с който бе покрит пода на фургона.

За миг на момчето му се прииска просто да я загърне с каквото намери, с якето си например, но след това някакъв по-силен инстинкт го накара да пристъпи към нея и да погали корема й. Дали и в нея не се разтапяше сега оная лоена топка с навитата, подострена от двата края, тюленова кост. Усети само изпъкналите кости на таза й и онази плоска, но твърда кост под слабините, която му се стори като подводен риф на тялото й. Гмурна се в нея, за да го достигне – да види тъмните корали, хипнотизиращите спирали на рапаните, пулсиращите медузи. Да се носи из подводните й течения, докато му свърши въздухът... Тя бе морето, което го поглъщаше, той – сушата, която запълва морето.

Когато се опомниха върху тясната дъсчена пейчица във фургона, сякаш и двамата бяха корабокрушенци на подхвърлян от вълните на страстта им сал. Не знаеха дали ще стигнат земя или ще продължат да се носят така, зъзнещо голи и вкопчени. Тогава спасително посегнаха към цигарите. Пушеха мълчаливо, загледани в рубинените им като маяци огънчета. Бойо внезапно попита:

– Как го правиш?

 – Кое? – учуди се тя.

– Как пускаш онези твои сърчица?

– А, това ли... – тя замълча. – Това е моята тайна. И моят номер в живота. Но може да стане нашият номер в цирка.

– Нашият?

– Да, моят и твоят номер. Представяш ли си – ние сме двамата клоуни на манежа – женският и мъжкият. Пушим и пускаме сърчица на поразия. И те летят околовръст. Не се развалят, летят. Стигат до публиката и там едно момченце се засмива и пробожда летящото сърчице с пръстче. Смее се. И родителите му се смеят. Целият цирк се залива от смях. А ние, клоуните, подсмърчаме и шляпаме с ония обувки – какво правят те с нашите сърца, какво правят?! Тогава ставаме малко сърдити и сериозни. И им показваме, показваме им как се прави. Аз пущам сърчице от цигарен дим и малко преди то да се разпадне във въздуха, ти го пробождаш с димна стреличка. Олле! Все едно борова игличка пробожда сърцевидното листо на липата. Красиво е, виждаш ли? Прегръщаме се на манежа и излизаме, а оркестърът свири „Лудо сърце“. Защо ли не ти пуснах песента тази вечер?

Бойо се разкиска като онова описано от нея момченце сред публиката на цирка.

– Ел диабло, Лила! Това да не ти е да пускаш сапунени мехурчета във въздуха, а аз да ги пукам с някоя от ония пушки на стрелбището, дето се зареждат ефектно като уинчестъри. Кой ще ни остави да пафкаме, дори и дегизирани като клоуни, пред цялата циркова публика, пред целия град!?

– Прав си. А и ти не можеш да правиш нито сърчица, нито стрелички. Пушиш като хамалин.

Лила троснато започна да се облича, но всъщност и с последните си думи, и с цялата тая история за номера в цирка искаше да отклони Бойо от отговора на въпроса как се е научила да пуска сърчица от цигарен дим. Не можеше да му каже, не беше за казване.

Откъс от романа на Георги Николов "Пушачът", изд "Знаци", 2015

Думи за книгата от Керана Ангелова - в рубриката "Какво да четем?"           

илюстрация: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева