Цвета Делчева: "Скъпи непознати"

Всичко започна от това, че в тия няколко думи, които изрекох пред присъстващите на помена след смъртта на жена ми, не казах нищо за нея като художник и най-добрата й приятелка – Христина, с която те бяха близки повече от двадесет и пет години, избухна в още по-силен плач и ме погледна така, сякаш аз бях убил Маги.

Скоро след това се сблъсках отново с нейната враждебност, защото тя се зае да организира изложба, на която да събере всички, които са имали някакво отношение към творчеството на жена ми.

– Никакви роднини, никакви семейни приятели – предупреди ме строго тя, – само тези, които са се интересували от Маги като художник.

И така повдигна срещу мен тежкото си обвинение.

През следващите няколко месеца аз въобще не успях истински да заспя, а в трескавата ми памет постепенно започнаха да се появяват разни неща, които през годините просто ми се бяха изплъзвали.

И първото, за което се сетих, беше мълчанието на жена ми, мълчаливата й природа.

Когато се запознах с нея, и двамата следвахме в Икономическия институт. Бяхме родени в една и съща година – 1959-та. Тя учеше икономика на транспорта, защото не я бяха приели от първия път в Института за изобразителни изкуства, а за втори опит баща й, служител в Държавната военна фабрика в Казанлък, не искал и да чуе. Единственият художник, когото познавал лично, бил назначеният на щат в предприятието – син на цивилен бежанец от Съветския съюз, който напуснал страната през 1922 г., след като двадесет и петима леви живописци се отказали от чистите форми на изкуството и признали кавалетната живопис за изживяна, а своята дейност - за безцелна. Ателиетата били закрити, а спуснатите указания били за ориентиране към производството и към нуждите на профсъюзите, за да се правят знамена, значки, плакати и празнични украси. Синът на този художник също станал художник и си мислел, че го е докарал донякъде, но всъщност не го бил докарал доникъде.

Тогава в институтите по изкуствата се влизаше много трудно, имаше голям наплив, конкурсите бяха станали пословично тежки. Някои кандидатстваха години наред. Въпреки че депата на музеите и галериите били препълнени – казваше Маги, правели се по триста и петдесет изложби годишно, което означавало над пет хиляди автори, над двадесет хиляди произведения...

Спомних си как веднъж, на откриването на една от изложбите на Маги, се появи нейната преподавателка по композиция в Художественото училище в Казанлък. Разгледа я веднъж и още веднъж, просълзи се и каза, че такова нещо можело да се очаква от нея, от такава чувствителност.

Какво искаше да каже тази жена? Не знам. Опитвах се да си представя онази част от живота на Маги, която не познавах.

Откъс от последния роман на Цвета Делчева "Скъпи непознати"

Изд. "Ерго" 2015

илюстрация: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева