Кристин Юрукова: "Нощна птица"

Посветено на художника график Петър Лазаров

Разказ за детството на страхотния график Петър Лазаров, който намери световно признание в Холандия, Канада, Япония, Китай - само не и при нас, за жалост, както често става с истинските ни таланти. Бай Кольо от разказа е художникът Кольо Витковски, благодарение на когото не загиват от глад Петър и майка му. (К.Ю.)

Вземете нещо беззащитно - пчела, дето жужи и ви буди от сън или пък не - щурецът нейде под обувката ви, чиято песен можете да стъпчете, измислете нещо по-беззащитно и от стръкче трева, за да си я представите. Косата ѝ се къдри чак до петите ви, кичури черни и диви, глух шум на вълни се носи от нея. Горе съвсем от високото се вкопчват във вас смокините на очите ѝ и почвате да лепнете от сладост. Ръстът ѝ е като на митичен генерал, поне два метра, едно току-що превърнало се в жена момиче, облечено, без да знае в тяло на антична статуя. Доказателството за превръщането ѝ в жена е закачено на ръката ѝ досущ като плод на дърво - синът ѝ. Хората биха могли да си мислят за храмове и мистерии при вида ѝ, но понеже повечето не са толкова образовани, си обясняват необяснимото в нея по доста подъл начин - сама, парясница с дете, какво може да е друго освен шафрантия, при това живее по кръчмите  и другарува с пияниците на града.

На нея ѝ е ясно, че отдавна е детронирана от живота, който можеше да води, останала е едничка грижата къде да приюти детето си, бащината ѝкъща е вече продадена, парите - изядени до шушка от кредиторите. При това е и твърде крехка и чуплива от гордост, опитва се хем да не проси, хем да оцелява, обичта детска я кара често да си поплаква - с какво да ѝ се отблагодари. Страхува се до несвяст от мрака и студа, а често замръкват и измръзват, без да знаят кой ще ги приюти. В чуждите постели сънува пладнето в родния двор, капе цвета на белите вишни над къдрокосата ѝ глава и тя плаче, този път от радост. А после пак крачи след момченцето си, което подритва в брашното на праха една спукана топка, намерен нейде трофей. Откакто роди детето и избяга от мъжа си, друг не е имала, плаши се от смелостта си да продължава да се справя сам-сама. Движи се сред мъжката гълчава  и толкова ѝ се иска хубостта ѝ да не е толкова блестяща, та да не протягат мъжете към нея ръце като за плячка, за да я превърнат в една от многото скромни женици със съдби на жени, не на омагьосващи бродници.

Нощта е затова - нощната птица да си я употреби, както си знае, нощта не е за сън, а за нощни бълнувания в някоя кръчма, докато те изтърпят, за житейски корабокрушения и добрите албатроси, за Робинзоновци на обществото, успели с много инат да разчистят самотен остров край себе си, прокуждайки оттам всякакви вдъхновени строители на комунизма, сетне - където очите ти видят, а нейните очи виждат най-добре през нощта - вижда розови Млечни пътища, златисти калдъръми и сините корали над дърветата под уличните лампи, нерядко посреща утрото с миячите на улиците, които търкалят валяка с маркуча из паветата, превърнали се в люспи на змия. Дажбата си долнопробна ракия пие безконечно бавно, нали сама не я плаща, все някой друг, "Плащат ми с по една чаша, за да чуят какво мисли един интелигент, друг такъв рядко ще намерят, понеже интелигентите разбраха къде им е мястото при този режим и си стоят по къщите - в мишите си дупки. Вкараха ни насила в кошарата и отгоре на всичко ни заповядха:"А сега блей!""

Тази нощ е по-теменужена и безпризорна от посестримите си,  а кръчмето, дето някога се сбираше "бохемлъка" глухее и тътне от баса на съдържателя му - "Тръгвайте, имам работно време, ще ме глобят заради вас, и без това на пияници ми е забранено да сервирам." - маха той пешкира напред-назад, само дето не ги е погнал като мухи с него. Петната по бодро зелените покривки се местят пред очите ѝ, танцуват, търка очите си, белки спре идиотския им танц, на всичкото отгоре през пет минути Хлапето се измушва като лалугерче изпод масата и пъхва под носа ѝ поредната си рисунка, надраскана с невероятна скорост  с туша и перцето, подарени му от събеседника ѝ "байчо Кольо", "Кольо, Кольо, ятачето ми, отгде се намерихме с тебе, нали стоим от две различни страни на гробовете?" От Кольо отговор не чакай, дай му пространно да мълчи и му гледай сеира, забил е очи в чашата си, ще помислиш че там вижда нещо много важно, дали не са пък бъдещите му картини, бай Кольо, бивш ятак ли, партизанин ли, все тая, също беше в немилост,  заради това, че отказваше да рисува партизани, дай му абсолютно безпартийни пейзажи, а и в тях цветовете така цапнати, че с лупа да търсиш соцреализъм, няма как да откриеш, което се тълкуваше  така - изневерил е на класата си и на социзкуството, а щом си извън социзкуството, значи си изобщо отвън изкустовото, понеже в Българията друго изкуство няма. В присъствието бай Кольово човек се усещаше цар - той му оставяше цялото пространство на разговора за негово, а и подхвърляше от време на време "Тъй, тъй, вярно" или ще ти раздава смях на корем с вицовете си само и само да се чувстваш добре и да ти е гот с него. Правеше се непрекъснато на най-незначителния човек в гилдията, във време в което всички членове на Съюза държаха да ги приемат за великани. "Да знаеш съсипваш правилния си произход с тези модернизми" - го поучаваше Ина като загрижена кака. Бай Кольо бе много близък до Ина с нежеланието си да си "устройва живота", той като нея не знаеше какво значи това, просто се настаняваше в мига като пчеличка в цвете и си му изпиваше нектара, на всичкото отгоре оплождайки го. Той се беше заселил във всичко нарисувано от света до днес и най-внимаваше да не подражава някому - "Трябва сам да си измислиш света, иначе другото няма никакъв смисъл". От него никога нямаше да чуеш оплакванията от безпаричие и безразличието на славата към личността ти, посещенията му в кръчмата бяха наистина простата почивка на каменаря след като цял ден е блъскал в каменоломната. Ина най-обича пейзажите му с масло, в които можеш като нищо да се изгубиш и да се чувстваш най-свободният човек на света, едни от близки до далечни планове, само земя и въздух, ама тази земя е така осезаема, че скърца между зъбите ти, а ти си пляскаш с криле като самотен гарван и си кълвеш от по чудо останалото зърно на слънцето.

Ако разменя някоя и друга дума, то е само с Хлапето: "А така, давай, давай!" - почваше да скандира Колъо сякаш се намираше на стадион и окуражаваше любимия си отбор. Детето от рождението си беше подхвърляно от скут на скут, скутовете на какви ли не артисти, художници и други бродяги, "То сега си взема бохемските си години, дано има и буржоазни" - не забелязваше нищо лошо във възпитанието му майката. Хлапето винаги посрещаше с най-възторжените индиански крясъци бай Кольо и му изсипваше на масата пред него незабавно продукцията си от предишната им среща.  "Ето - казваше често бай ти Кольо - тези образи са тръгнали нейде от каменната ера, от пещерните рисунки в пещерите еди-къде си - споменаваше названия, които Ина не беше чувала, но карай, важното бяха думите му, - скитали са от глава на глава на хора, които все не можели да ги изразят, носиш нещо в себе си, ама то зазидано, само ти тежи, обаче те стигат до главичката на Генийчето и гледай сега какво става." Бай Кольо винаги имаше по някой албум в чантата си за малкия си приятел, който проявяваше невероятен вкус към тежки автори - Гоя, Дюрер и Курбе, но никакви импресионисти, грабваше като маймунче подхвърления портокал книгата и се мушваше под масата. "Защо под масата бе, сине?" - бе се информирал бачо Кольо, а отговорът отдолу беше - "Там не ме е толкова страх от тези чудовища в картинките."

Хлапето тази нощ обаче само  дразни майка си, под перото му излизат все някакви завързани на стълпове човечета, нарязани с криви ятагани тела, някакви Свети Йоановци подаващи в ръце главите си, "Откъде ти хрумна пък това?" - тя издърпва листа от ръката му и го пъхва пред лицето на събеседника си -"Гледаш ли, все така си представях дядо си, като слушах - "главореза, кръволока" и хуквах към баба ми с рев: "Вярно ли е, че дядо е резал главите на хората и им е пиел кръвта?" "На, продължавай, миличко - пъхва обратно листа в протегнатата под покривката ръчица и пита замислено малкия, който вече е изчезнал отново под масата - Ти пък откъде ги знаеш тези неща?"

Милозливостта Кольова край няма, на талази на талази върху лекясаната като покрита с детска шарка покривка се появяват чинии с кебапчета и салати, заради тази милозливост сега Ина и синът ѝ не са  на вечната си дневна порция пакетче семки за десет стотинки, "Хапвай, майка, особено са полезни за стомахчето."

Тази нощ на Ина  ѝ се говори, ах как ѝ се говори: "Вие с Хлапето сте си добре, дай ви един лист и ви гледай сеира, ами аз като няма как да изразя това, което зная? Ей затова сега ще ме слушаш, когато свършва, свърша, нощта на откровенията, така де, познаваме се откога, а нищо не знаеш за мене." "Знам - клати той каунеста глава със златозарни очи - как да не знам, ти си най-красивата жена на Пловдив, казвам го отговорно като художник, имайки предвид всички онези Афродити и Диани, минали пред обучения ми поглед. Освен това ти си най-невинната душица, дето съм срещал, какво ми трябва друго да знам." "Трябва ти, не трябва ти, аз пък трябва да си го кажа. В началото на рода ни стои една прабаба в Македония, откъдето иде името на рода ни, тя родила три момчета, които после си разпределили планината над Брацигово. Половината от рода ни са "фашисти" по вашата митология, половината светли чада на Партията. Дядо ми едничък от пет деца има висше образование - завършил Висшето военно училище. Докато участва във войните и геройства, успява да прескача до Пловдив, за да направи 4 деца, то направеното - добре, ами нали трябвало и да ги изхранва, това много не го е мислел, а и след войните като съкращават армията, ето го дядото на сухо, добре че баба ми завъртяла търговия с гумени цървули, продавала ги на помаците на пазара, носели ги със слугинята всеки четвъртък, та с алъш вериша да купят някой хляб. Когато той става шеф на полицията в Пловдив, нещата много-много не се оправят и затова бизнесът  ѝ за минута не става излишен, понеже ние сме голям род и всеки от рода решава да се възползва от големеца роднина, носят му да подписва полици за какво ли не, после обаче не плащат - нали си имат богаташ да им покрие сметките и той ,ще не ще, плащал като поп, баба пращала в деня, когато се раздавали заплатите ,рано-рано слугинята да вземе незапорираната част от заплатата му, за да не я изфука за един ден. А приятелите на дядо ми край нямаха, от Александър Цанков до Ататюрк, значи условия за бохемство къде повече от мене. А едни хлапетии, Отмъстители на Партията, на всичкото отгоре му правят атентат, гърмят го на Гроздовия пазар, като излизал след игра на карти в "Тракийски юнак", обаче леваци,не улучили него, а секретаря в Общината. Намерили на Сахата само празната бутилка, от която си цоцали за кураж.

A докато е бил на високата служба, предупреждава едно брациговче и една нелегална да не излизат от скривалището си, те обаче, що да го слушат, нали е шеф на полицията, излизат и ги застрелват. А когато умира, баба ми няма пари да го погребе, тогава идва властната ѝ сестра със славата на развейпрах, да не кажа шафрантия, плаща погребението - "Да не ви оставя да ме резилите, я."

"Тъй - казва Кольо - хубаво." "Какво му е хубавото, бре Кольо?" "Че се изприказва и ти олекна му е хубавото, дояждайте кебапчетата, че ще ви водя някъде."

Речено-сторено, на покана бездомник отказва ли и хоп-троп, вече позалитащи, единствено Хлапето може да ходи по права линия, ето ги в квартирата на запоя, който предстои, вътре дваминца с ръбести глави като от работническите портрети  в самата зора на комунизма, се прегръщат с бай ти Колъо. Разговорът отначало не потръгва, но затова пък пиенето е в ход с домашни благинки от селата на хазяите, Ина внезапно пак се разприказва:"А знаеш ли пък с баща ми какво беше? Да живее омразата, праведната ярост, онова прословуто "Ние живеем, за да мъстим!" И най-черната работа да намери, все ще се намери някой да подшушне "Той е от онези Л-вите" и му духват под опашката. Върхът беше като беше постъпил на служба във войската - "И аз като Левски, ще се крия при врага", строяват ги на плаца, рапортува той нещо си:"Рапортува еди-кой си." "Как еди-кой си?" - чува се рев от едно началство, дошло на проверка, че като го погва с нагана, едва не го застрелва :"Твоята мамка фашистка." А той през цялата война бе воювал, накрая беше с Корпуса ни в Кавала, немците първо го канят да замине с тях по девети, а после го раняват в крака, панталона му е бил като Самарското знаме, а той прави с ранения крак левски скокове през току-що отворени бомбени ями, прекосява блата и трънаци и рухва чак след граничната бразда. Прибират го в Садово, там е била евакуирана Държавна болница от Пловдив, а ние нищо не знаехме за него три месеца и панахида му направихме. Тъкмо се изтъркулил в леглото и почва страхотен филм, отваря се вратата с гръм и трясък и отгоре му връхлитат партизанка и партизанин в пълно бойно снаряжение, той се свива на коришка и закрива с ръце лицето си, демек - пази се, тъкмо девойката да изрече :"На ти на тебе, гад!", партизанинът, който очевидно е бил по с ума си, откланя пушката ѝ, сочеща недвусмислено родителя ми, "Не е този!" Та не могли да го гръмнат  попогрешка като съименника на Талев. Тъй - войните отмъстители все по петите на родата ни. Тогава нали така е било - стреляйте, трепете, кълцайте, удряйте с щиковете в преялите кореми, режете буржоазните глави, сей смърт, другарю, сега му е времето. Тъкмо оцелял, нахлули още повече партизани, изправили докторите до стената, вързали им очите, ще ги трепят, после уж се отказали, да ама след минути отново - кърпите на очите, командата:"Огън!", а бе чел си как са извеждали Достоевски на мним разстрел, съмнявам се, че те са го били чели, но явно фантазията на мъчителите не е толкова безгранична. За да разберат докторята кой им е Господарят!

A после става още по-смешно, насред страшните години, в 46-та баща ми обявява:"Отиваме в Брацигово, в родното гнездо.""А тази няма да стане, до крак ще ни изтребят, не мърдам" - напразно се инати баба ми. Но вдигат се в Брацигово, нали той е като баща си - каквото е намислил, ще го направи. А там - не е за вярване - софри, опнати от единия край до другия. И местните величия почват да вдигат наздравици:"Да пием за еди-кой си, убит от фашистите!" И споменават името на онова брациговче от Гюлеметовите, дето ти го казах. И пак - пълнене на чаши и тост: "Да вдигнеш чаши в памет на убития от фашистите Щ.Л." и вдигат тост за дядо ми по брациговско-патриотична линия." С дрезгав глас на джазова певица Ина сама се смее над историите си и пита бачо Колъо с умоляващ поглед да бъде разбрана: "Схващаш защо ти ги разказвам като смешки, нали?"

Изведнъж Ина ги чува да казват почти в хор, през плътната завеса на дима не успява да види израза на лицата им: "Значи наистина си внучка на Л.?" "Защо не?" - дрезгавият ù глас сякаш ръси чер пипер наоколо. "Ами ние сме тези, дето гърмяха по дядо ти."- чу се отсреща ѝ. И сякаш за да я предпазят от всякакви съмнения, се разпъргавяват из стаята:" Още пазим пистолета, ще ти го покажем, ако не вярваш." "Вие ли бяхте тези леваци, дето не убиха точния човек?"- намира Ина сили да се заяде. Хлапето и то е изпълзяло до масата и застава пред нея като ѝ шепне тихичко:"Не се бой, аз ще те пазя, нищо не могат да ти направят."

илюстрация и колаж: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева