Миролюб Влахов: "Книга на присъдите или на изхода, който е в нас или наблизо"

(не)Преднамерени думи за новия роман на Христина Панджаридис "Някъде другаде"

След излизането на първите й два: „Ярост” (2011), в съавторство с Димитър Стоянов, и „Ничия” (2014), не се наложи да чакаме дълго появата и на следващия роман на Христина Панджаридис – „Някъде другаде” (ИК „Жанет,45”, Пловдив, 2015). Лично аз го очаквах, тъй като вече имах представа за непресъхващата  работоспособност на авторката и за широките й и оригинални търсения и творчески експерименти и постижения и в други жанрове – поезия, хайку, разкази, опитите и в драмата… В известен смисъл не се изненадах и от съдържанието на историята (струва ми се, тук по-подходящо би било множественото число) и израстването на Панджаридис като разказвач на по-дълги и обемни текстове. И в предния си роман, а и в повечето от разказите си, тя работи именно в тази тематична канава, несъмнено вълнуваща я, привличаща я, тревожеща я, въвличаща я в размисли, терзания, търсене на въпроси и отговори, някои от които извечни и неизтръгними от битието и съзнанието човешко.

Колкото до израстването. То е безспорно, не само защото пишещият   , ако не престава да генерира идеи и да работи за осъществяването им, така или инак, го постига, а и поради дълбоката същност на Христина да не спира да се труди, да мисли, да открива отново и отново света около себе си и в себе си, но не само – също и в околните. В „Някъде другаде” тя на своя територия. Въпреки колебанията – вътрешни или външни, екзистенциално камерни или глобални, – тя се справя с изкушението да разпилее усилия за обхващането на още и още въпроси и отговори, несъмнено привличащи я, и без да ги игнорира напълно, но успявайки да овладее съблазнителната им лавина, безспорно разрушаваща  от един момент нататък, остава вярна на търсенията си. Продължава по своята пътека – както от тематичния й ракурс, така и от техническа гледна точка, свързана с практикуването на писателския занаят, със стила и формата на изложението, с лексиката, с естетическите и философски, но преди всичко и нравствени, внушения.

„Някъде другаде” е книга, която може да бъде категоризирана поне с няколко квалификации, отчитайки структурата, съдържанието темата/темите, словесния арсенал, изразени и чрез характеристиката на героите или чрез пластовете на сюжета и богатството и самостоятелността на разказаните истории. Някои определят романа като мозаечен, други като безсюжетен (което не е напълно, а по-скоро относително вярно). Най-често срещаното определение, че това е книга за съдбата и терзанията на майката, за дълга към детето или родителя, към брата и сестрата, за морала в обичта и възмездието, което е неизбежно, ако този морал не устои на едно, минимум изискуемо от човешките ценности, ниво и се срине под него. Бих добавил, че това е книга за вината, за обичта, която оцелява, въпреки греховността и греховете на тези, които я търсят и губят, за търсенето на изгубената собствена идентичност. И всички те несъмнено имат основания – повече или по-малко убедителни.

Ако трябва обаче да определя книгата с две думи, аз бих заложил на тезата, че „Някъде другаде” е „роман на присъдите”. При това, не само защото в пъзела му фигурира образът на затворничката, наред с тези на майката, художникът, изоставената, фокусникът, хотелиерката… Всички те, – независимо един от друг, или именно поради взаимната си обвързаност и дълбочината и близостта и здравината на формалните, привидно случайни или преднамерени, понякога неосъзнати, но чувствани като присъствие,  връзки – носят изкушенията и последствията от своите постъпки. Зад всичко това се крият не само нужните на автора  предпоставки и състояния – любов, брак, семейство, изневяра; бинарните позиции/опозиции: мъж/жена, сестра/сестра, брат/сестра, брат/брат, а също и затворник/човек на свобода, майка/баща и пр., а и генезисните философски и нравствени въпроси за обичта, майчинството, вината, изкуплението... Бих добавил и греховността и самоосъзнаването и (или поне усещането й, чувстването й) като най-присъща на всеки от нас човешка слабост/силност, белег/характеристика. Или пък благодарността.

Потъвайки в своите тежнения, грехове и стремления, героите на Панджаридис търсят първопричините за състоянията си, а всъщност праобраза на същността си, като продължават да правят това или онова, да постъпват по един или друг начин и да се опитват да разгадаят защо именно така са постъпили и опитат да намерят нов, а всъщност своя изконен, неотменен път. Те пристъпват към самооправдания и самобичуване – там, някъде другаде (и някога), но всъщност полето на тези битки и състояния е в тях самите. То е същинският техен живот, дори когато си дават сметка, че на повечето от тях „животът е репетиция” (Художникът, стр.57), след която разчитат вече само на крехката надежда (да оставим, че понякога и тя липсва) да им „остане време и талант”, за да се появят на голямата сцена и изиграят пълноценно същността си. Или предназначението си на любими и майки. Да се превъплътят в ролята, която им е отредила съдбата или която те самите са поискали да вземат/получат поради тщеславие или слабост: на съпруга или съпруг, на творец или профаниран дребен собственик на хотел, на любима или курва, на спортист или фокусник. И за да се изправят непрекъснато пред откритието, че в живота нещата не винаги са на фокус и не винаги може илюзиите да се наместят в реална удовлетвореност чрез ловкостта и измамата на фокуса. Особено, ако съдбата ти е отредила ролята на майка.

Към края на романа героите осъществяват вече осъзнати, повече или по-малко, реални измерения връзката помежду си. Тя всъщност е закономерна. Защото и при разпада на ценностите, отношенията остават, каквото и да е състоянието им в този процес, който не винаги е само разрушаващ, а и такъв да е, чрез тягостта и погрома над душата и сърцето, той нерядко ни води и към нравствения катарзис. Без да се профанира светлината в тунела (за всеки един от персонажите поотделно, или за всички като общност). Героите остават брънки, взаимно свързани в мрежата на живота, предимно чрез постъпките от миналото си, но и от намеренията им за бъдещето, което може би е по-важното, въпреки че в известен смисъл е илюзията и на съвършено подготвения фокус. Всеки получава своята присъда и всеки носи кръста си, независимо дали е в подножието или вече драпа под сами върха на личната си Голгота. Присъдата е повсеместна, без да е въздесъща и непременно справедлива. Справедливостта тук е във факта, че я има, че изобщо присъдата съществува. Защото нека си представим каква би била тежестта на греха без баланса на изкуплението, или поне на надеждата за такова. Малко странно може би, но тук бих добавил и „ползата”. И че тя е именно в тази отворена надежда, че все някога ще получим обяснение на постъпките и стремленията си, всъщност – на самите себе си.

Разбира се, за романа може да се кажат още много неща. На мен ми се струва, че глобалната сюжетна линия е донякъде крехка, на ръба на скрепяването или разпада. Но все пак тя е запазена, налице е, усеща се, вижда се. И причината е в много добре изградените лични истории на всеки от персонажите. Макар и насечени от взаимните си прекъсвания и допълвания, тези истории са уплътнени, живи, дори динамични (колкото и условно да е тук определението), носят белега на добре конструирания, изграден и защитен дълъг разказ. Явяват се като множество глави (или части) на единно цяло. Което несъмнено е успех и за авторката, и за самия роман. Лексиката е изчистена, стилът на Панджаридис е минал на нов етап в своята закономерна последователност на развитието си. Тя борави с думите свободно, естествено, избягвайки опиянението и изкушението да покаже колко добре владее материята на мисълта на своите  герои (а и на собствения си размисъл ). Тази пластичност може да е резултат и от опита и в други жанрове, както и в разказа, несъмнено, но в случая е важно постижението в самата книга. Аз лично бих предпочел героите да имат по-завършена като конкретика идентичност с посочени лични имена – поради чисто технически съображения: на моменти на читателя (или поне на мен като такъв) се налага да спре, за да се ориентира кой кой е в тези характеристики, особено след навлизане в дълбочината на повествованието, когато откъсите се преплитат, а историите на всеки от персонажите добиват все повече допирни точки и пресичания с тези на останалите. Ще добавя и несъмнената сполука в диалозите. Те не са най-същественото като елемент в изложението, но където ги има са брилянтни. Носят белега на сценарната опростеност – като обем и форма, и скрит, но осезаем драматургичен заряд – като дълбочина и подтекст.

„Някъде  другаде” е несъмнен принос в съвременната ни романистика. Той е и обещание за нови любопитни и вълнуващи срещи с писателското майсторство на Христина Панджаридис. Така че, нека спрем с приказките, да се отпуснем (тук) на фотьойла и отгърнем книгата. 

Христина Панджаридис, "Някъде другаде", ИК "Жанет 45", 2015

Фото: Мая Любенова, премиера на романа "Някъде другаде" в Тракарт, Пловдив през юли 2015 година

редактор Христина Мирчева