Иван Чолаков: "Стая номер 7"

От  две седмици Гъби Гъбев вече работеше. Това бе събитие за него, защото безпаричието страшно го мореше. Натрупал бе борчове и сметки и сега искрено се надяваше скоро да се разплати. А тя, работата, на пръв поглед не беше нищо особено – санитар в местната психиатрична клиника. Заплатата бе минимална, но включваше обяд и задължителните осигуровки. За Гъбето това бе достатъчно.

Задълженията му се свеждаха до почистване на стаите и до контрол върху поведението на болните по време на преглед, при хранене, при посещения на близки. Началото бе трудно, но безпаричието го караше да стиска зъби. Един негов колега, Попето, все се шегуваше на тази тема:

- Ей, Гъбев, ще свикнеш, мой човек! И аз в началото много се вживявах, ама сега хич не  го взимам навътре! Две напред, една назад и това е! Болните са като пешки! А и всяка работа си иска майсторлъка, така да знаеш!  

Гъбев, като новобранец в занаята, кимаше леко, но нещо в него негласно негодуваше: 

- Защо така? И те са хора! Откъде накъде пък пешки? На всеки може да се случи. Виж какви времена дойдоха – нерви, напрежение и ето ти резултата!

А случаите в клиниката бяха различни, но имаше и нещо, което ги обединяваше. Болните не буйстваха, бяха кротки и сякаш си живееха в свой собствен свят. На моменти говореха смислено, но бе видно и това, че посвоему си бяха  някак си щастливи.  Ватманът от пета стая например винаги, когато видеше Гъбев, се интересуваше колко е часът и дали по график  ще стигнат до последна спирка. Неговият съсед по стая пък  бе бивш даскал по математика. Тих, кротък човечец, който, щом изпаднеше в нервна криза, се просълзяваше и с отпаднал глас непрекъснато повтаряше:

- Моля ви се, по-тихо там отзад на чиновете! Нищо няма да разберете от урока!  А и директорът може да влезе всеки момент.

Веднъж старшата сестра извика Гъбев в кабинета си. Там беше и главният лекар на отделението доктор Киров, видял и патил психиатър с безспорен авторитет в града. Днес някак си изглеждаше видимо притеснен и затова говореше повече сестрата:

- Слушайте, Гъбев! Спряхме се на Вас с доктор Киров за един по-специален случай в нашата клиника. Ще имаме нов пациент в стая номер 7. Момичето е младо, в пубертета, но родителите са се видели в чудо. С две думи, много е слабо, не иска да се храни, даже и вода пие рядко.  А без храна един организъм си отива. Нали разбирате? Затова е и при нас. Да я следим какво и как ще яде по график.  Иначе - на системи, а за друго даже и не ми се мисли...

- Анорексия, – намеси се и докторът –  болестта на богатите и манекенките. У нас доскоро  не беше позната, но вече има регистрирани доста случаи. Лошото е, че лечението е трудно, а и нямаме голям опит в тази насока. Продължете, сестра.

- Та така, Гъбев! Вашата задача ще бъде главно да контролирате  храненето на пациентката. Тя трябва да изяжда всичко предвидено за нея пред Вас и най-важното – до един час след хранене трябва да я наблюдавате да не би да повърне. Разбрахме от родителите й, че момичето е много умно, знае няколко езика и е страшно изобретателна в начините да не приема никаква храна, която тя измерва в калории. Уж се съгласява привидно да хапне, а резултатът е 42 килограма при 167 сантиметра... На ръба е. Имате ли някакви въпроси, Гъбев?

Гъбето слушаше внимателно през цялото време и след кратка пауза се престраши да попита:

- Добре, но защо точно аз?

- Слушайте, Гъбев, – за първи път  гласът на доктора се извиси с леко заплашителна нотка – не забравяйте, че Вие сте на работа при нас и затова Ви се плаща. А има и още нещо – сега гласът като че ли се сниши и омекна. – Наблюдаваме Ви откакто сте при нас. Взимате работата си присърце, а не като някои други... шахматисти. Затова искаме точно Вие да се заемете с този случай. Да, и още нещо. Никога, ама никога, не коментирайте с пациентката нейната външност. Това е противопоказно за болестта. Вие сте нашите уши и очи. И при всеки проблем или въпрос, право при нас.

Пациентката от стая номер 7  беше наистина младо момиче, високо, с къса коса, я имаше 18, я не. Очите й бяха сини, много изразителни, докато фигурата й, о, Боже! Гъбето никога не беше виждал толкова слаб човек. Може би само на някой филм за войната. Вдлъбнати скули, ръцете и краката й, доколкото можеха да се видят от дрехите, само кожа и кости. Пижамата й, въпреки малкия си номер, стоеше някак си неестествено на това тяло и му придаваше гротесков вид.

- Вие трябва да сте моят надзирател или греша? – учудващо за  Гъби гласът бе звънлив и с леко иронична нотка.

- Вижте, аз се казвам Гъби Гъбев и съм тук, защото работя... и много ми се иска да Ви помогна... Ако имате нужда от нещо, само се обадете.

Честите паузи на гласа и низходящата му интонация като че ли спечелиха симпатията на момичето.

- Хм. Гъби Гъбев. Интересно име.Сигурно и Вие сте интересен човек? Но аз ще Ви наричам чичо Гъбче. Може ли?

И  без да дочака какъвто и да е отговор на Гъбето, тя добави с едва доловима  нотка на задоволство:

- А що се касае до помощта, ще го имам предвид.

Нейната единична стая блестеше от чистота. Леглото – опънато като по конец, книгите – прилежно подредени на шкафчето. До тях едно бяло плюшено мече с умело избродирано голямо червено сърце.

- Подарък ми е от мама! Страшно държа на него. То ми е най-верният приятел. И знаете ли, много, ама много е дискретно. А Вие цените ли дискретността, чичо Гъбче?

- Ами... аз... да... да, ценя  я – запелтечи притеснено Гъбев.

- Добре! Ще Ви призная нещо, но в замяна ще ми помогнете. Нали сам предложихте! И така, знаете ли? Аз не съм болна. Истина Ви казвам. Аз просто искам да съм красива. Бях закръгленка в училище и всички ми се присмиваха и ме отбягваха. Затова и реших да пробвам волята си. Започнах да внимавам какво и как консумирам и ето резултата! Сега съм добре, ама много добре.  А ме мислят за болна.  А Вие как мислите, добре ли съм?

- Ами...аз... – смутолеви Гъбето.

- Никой не ме разбира, ама никой ! Искам, искам да стана и още по-красива...

Погледът и едва сега крадешком се спря на подноса с храната, който Гъби бе донесъл при своето влизане в стаята. На него имаше всичко както си му е редът –  първо, второ, трето, че и сок.

- Ще стана като Клаудия Шифър, Ниоми Кембъл и за целта нямам нужда от това, което ми носите. Вие разбирате, нали чичо Гъбче?

- Аз смятам, че трябва да се храните, защото ще се разболеете, ще... – Гъбето не намираше точните думи и това го караше да пелтечи. – Хайде, опитайте...

Момичето стана рязко и залепи лице на прозореца. След това се обърна и бавно, сякаш мереше тежестта на всяка сричка, каза:

- Да... И  Вие сте като другите. А обещахте да ми помогнете! Добре, ще изям всичко,  както искате, но след това ще ме оставите на мира. Става ли?

Гъбев кимна леко и пациентката с видима неохота се зае с храната.

На излизане от стаята Гъби Гъбев забеляза мъж и жена, които стояха на пейка в коридора и тихо разговаряха. При вида му дамата скочи. Лицето й бе някак си състарено и дори умело подбраният грим не можеше да скрие сенките под очите й.

- Как е тя? Аз съм майка й! Казаха ми,че вие ще я наблюдавате, когато се храни. Изяде ли си всичко?

Въпросите бяха много, а Гъбев с подноса в ръце трябваше да направи опит да им отговори:

- Да, да, добре е, яде... Ще се оправи.

- Ох, дано! Той и докторът обеща, ама... Ние с баща й се поболяхме покрай нея. Не иска да ни вижда, особено мене. Ти си виновна, казва, за всичко. Ти не ми помагаш, не ме разбираш... Всичко правехме за нея. И с добро, и с лошо опитвахме, не става. И по врачки ходихме, и при ходжи разни, не и не. Тръгна надолу детето ни и това е. Дано поне тук се оправи, защото...

Майката скри лицето си в шепи и заплака глухо. Гъби Гъбев хвърли поглед и на мъжа. Той продължаваше да стои на пейката безмълвен, със забит в пода поглед и стиснати до болка юмруци.

Една ранна сутрин след около седмица Гъби Гъбев бе извикан при главния лекар. Намери го бесен с подпухнали от недоспиване очи:

- Какво сте направили, Гъбев, знаете ли? Какво сте направили Вие? За седмица пациентката е свалила още два килограма. Сестрата едва вчера е забелязала, че не стоите минимум  час при нея, след като се нахрани. А Ви предупредихме! Как можахте, Гъбев? Как можахте?

- Аз, аз  исках само да помогна. Тя... тя се хранеше, беше весела... разказваше ми какво е прочела, смешни вицове... Станахме  почти приятели.

- Ще  Ви дам аз на Вас едни вицове и приятели! Ние Ви гласувахме доверие, а Вие, Вие... Заблудила Ви е и  усложненията са налице ! През нощта е колабирала. Добре, че са я забелязали дежурните. Извикаха ме... Сложихме я на системи, цяла нощ  се борихме и после спешно я транспортирахме до София. Дали и там ще се оправят, не знам. Ама ние, ние т.е Вие, Гъбев, се провалихте! И да знаете, без наказание няма да ви се размине. И оправете стаята й, вече е свободна.   

Стая номер 7 бе празна и това я правеше някак си самотна. Нищо не издаваше, че момичето е било там. Освен... Погледът на Гъбето се спря на възглавницата.  До нея стоеше бялото мече с голямото червено сърце. Гъби Гъбев несмело посегна към него и тогава забеляза сгънатия лист от ученическа тетрадка. Отвори го бавно и думите в него се сблъскаха със жестоката истина.

- Чичо Гъбче,  аз ще бъда това, което искам да бъда и никой няма да ме спре. Аз ще успея! А това мече е един малък спомен за Вас. Не успяхте да ме разберете напълно, но поне ме изслушахте. Благодаря Ви от сърце! 

Гъбето прибра бавно листа в джоба си. Прегърна здраво бялото мече  и застана безмълвен до прозореца. Търсеше повече светлина, но  въпреки  проникващите юлски слънчеви лъчи  в стаята бе някак мрачно и подтискащо. И Гъби Гъбев, и бялото мече усещаха това със сърцата си.  

илюстрация: ©Стилиана Георгиева - Stella

редактор: Христина Мирчева