Петър Тушков: Отдел "И"

"Отдел "И" е истинска рядкост в съвременната българска литература: роман в жанра алтернативна история, който не избира лесни пътища и не се опитва да ни представи очакваното. Авторът тръгва по стъпките на Р. Чандлър и Б. Райнов. Но това са различни от познатите ни Чандлър и Райнов – те никога не са творили в нашата реалност" - казва за книгата Владимир Полеганов.

из Сряда, 4 дек. 1957

Когато пристигнахме пред хотела, минаваше десет без петнайсет и заварихме пионерите да се качват на поправения автобус отпред. Едно момиченце с алена връзка погледна към младежа и девойката с мен, усмихна им се, махна им и изтича през вратата.

Дружинната броеше децата, като ги пропускаше нагоре по стъпалата и говореше със скандинавеца от вчера – целият любезности и развален български. Записваше си нещо и се скъсваше да ѝ прави комплименти, така че, просто за всеки случай, си отбелязах да проверят дали няма някакви специални интереси, свързани с пионери, униформи, дружинни ръководителки само по шарф и барабан, всичко, взето заедно, или просто в свободното си време изследва песенното творчество на социалистическия блок.

Скандинавецът се ръкува с развълнуваната от вниманието му жена и отстъпи до нас на тротоара. Дружинната се качи последна, рейсчето изскърца със скорости и се поклати сред вонлив облак изгорели газове, а отвътре се разнесе нестройна пионерска песен, която скоро се отдалечи надолу по оживения булевард. Гледах след него заедно с безстрастните комсомолци до мен и се противопоставях на нелогичното предчувствие, че пионерите са изгубени завинаги из софийските улички, че никога нямаше да пристигнат в хотела си. После Борил най-после дотича, аз си хвърлих цигарата и влязохме вътре.

Първата лекцията за деня не беше нищо особено, или поне на мен не ми казваше нищо ново, дори и с повърхностните ми познания по въпроса. Половин час по-късно вече така се бях отегчил, че минах през тоалетната, за да се наплискам с вода и да се разбудя от безинтересното представяне на лектора – ситен, жилав руснак, който отдалеч намирисваше на военно разузнаване, с подкупваща усмивка и една кутия диапозитиви, на които се виждаха размазани светли точки, или гроздове от размазани светли точки, в черно-бели небеса, заснети най-често през крилото на бомбардировач. Колегата му – мъжът от трета маса вчера – през цялото време бе останал мълчалив на масата за лекторите на сцената, като се задоволяваше да оглежда с жив интерес ноктите си. Може би и той беше отегчен като всички нас и може би неговата лекция щеше да бъде по-интересна. Трябваше да проверя графика на представянията.

Когато минах през фоайето, на рецепцията чакаше съобщение за мен. Веднага завъртях в министерството и след точно две позвънявания чух гласа на завеждащата „Личен състав“.

– Днес пристигна справката от архива – каза тя. – Имаш късмет. Стара ведомост с адрес по местожителство, но е все някакво начало. Папката е на бюрото ти.

– Само гледай моята магазинерка да е на смяна. Търси „Марчето“. Тя ще се сети.

– И престани да ме подкупваш!

– Какво да направя, като за мен е удоволствие?

– Някой ден, без да искаш, ще ме накараш да изровя нещо за нечий чичо на леля на председател на партийна секция и ще ни разнасят до сто и едно и обратно заради детски работи.

– Каквато си неподкупна, дотогава ще съм натрупал цял килер неизползвани бонбони и цветя – ухилих се. – Имаш ли представа колко убедителен ставам с такова богатство, като започнат да ми задават неудобни въпроси?

– Не се надявай. В почивката съм се наредила на опашката.

Затворихме с чувство за удовлетворение от изпълнените си задължения. Аз не чак толкова, понеже си беше жива гавра министерството да разполага с тази информация, а някой там някъде да се преструва, че лови крадци на бижута. И да го пише на моя сметка. И да въвлича щатни преводачи, за да изглежда че е наша работа.

Огледах се за Борил и го мярнах, седнал с комсомолката на един от диваните, зает, както ми се стори, да я хипнотизира. Очите ѝ следваха пръста му, докато нежните ѝ бели ръце почиваха доверчиво в скута ѝ върху полата без нито една гънка. Просто си знаех, че ще стане някоя беля.

Подсвирнах, за да му привлека вниманието, изгледах го кръвнишки, като се приближи небрежно с лека усмивка, и го пратих на скок до министерството, за да погледне какво може да се направи със сведенията от Личен. Още не беше излязъл през вратата на хотела, когато девойката на дивана отново извади бележника и си записа нещо. Чудех се какви ли щяха да ни се стоварят върху главите в края на седмицата. Нищо чудно и два килера да не ми стигнат, за да се оправим.

Още беше рано за обяд. Сутринта отново бях установил, че съм забравил да запася кухненския долап с провизии, така че се обадих в служебния магазин, за да се поинтересувам кога мога да мина да си взема наряда. Имаха богат асортимент от два вида шпеков салам, кашкавал „Балкан“, маслини, пушена скумрия, сладко от череши и масло, но трябваше да употребя цялата си власт, за да сплаша магазинера да ми запази нещо, преди да бъде разграбено. Вечерта преди края на работното време възнамерявах да мина да си го взема, да пратя по дяволите всичко и да се прибера по-рано, за да се занимая с раздрънканата брава на банята в апартамента на Александър Никитич. Или може би да послушам вечерния поздравителен концерт по радиото. Или да заспя зимния си сън след цяло лято, прекарано в тичане из софийските ресторанти и разправии с възкръснали или на път да възкръснат съмнителни елементи.

Втората лекция щеше да започне в един и половина, така че хлътнах в бара, за да се полигавя на чаша чай или кафе и да прочета на спокойствие вчерашните докладни, колкото да мине времето.

Час по-късно една от сервитьорките се приближи до масата ми до прозореца, за да ми каже, че ме търсят от мобилна радиостанция. Можеше да е единствено Борил, така че отскочих до стаята за наблюдения. Когато чух какво имаше да ми каже през пращящата връзка, усетих как зад челото ми се събира нещо черно и неопределено.

Уличката се намираше на няколко пресечки от жп линията. Калта вече успяваше да си пробие път над мокрия сняг и бе изпръскала полегналите огради на схлупените къщурки от двете ѝ страни – те пък потънали в гората от голи щръкнали клони на храсталаци и ниски овошки из дворовете. През един-два двора разстояние от нас се разнасяше пилещ звук от металорежеща машина в някакъв пункт за изкупуване на старо желязо, а кучешкият лай из дворищата сгъстяваше мръсната мъглица, плъзнала веднага след като по небето отново бяха нахлули ниски сиви облаци.

Докато влизах в двора на къщата, бабата, която живееше в нея, нареждаше и се вайкаше с леко поклащане на столчето пред вратата си, а двамата оперативни и Борил пушеха намръщено, без да ѝ обръщат внимание, и се свиваха в шубите си. Борил мълчаливо ме поведе по пътеката покрай оградата. Когато стигнахме пред разкривената излющена врата в задния двор, един оранжев котарак на сухото местенце до рамката ѝ спря да се мие зад ухото и ни погледна. До него имаше някаква тенджера със стари бушони.

Вътре ме посрещнаха сладкият мирис на труп и влажната задуха на непроветрено помещение. Виждаха се хлътнало легло, студено кюмбе и прекалено голям старовремски сандък с очукани ръбове, натикан плътно до стената в дъното. Възглавницата на леглото беше точно под миниатюрния немит прозорец, така че се виждаше добре защо котаракът ми се бе сторил сит и доволен.

Лявата буза на Паганини, ако можеше да се допусне, че е той според сведенията от предварителния разпит на бабата, беше изгризана. В едното му око и в лявата част на челото имаше по една малка дупка от куршум. Пръстите му все още стискаха краищата на одеялото, сякаш в последния момент единственото, което му беше хрумнало, бе да го придърпа по-нагоре върху себе си.

Освен че наемателят ѝ живееше в стаичката от повече от три месеца, което се застъпваше с адреса по местожителство от архива на министерството, разпитът на бабата също така бе установил, че още след първите въпроси доста бързичко беше развила глухота. Със сигурност щеше да ни каже повече, но имах подозрението, че няма смисъл да си губим времето с нея за информацията, която ѝ беше известна, след като вече бях решен да я изкопча, ако трябва и с нажежено желязо от Янева – полковник, или не.

Неопределеното черно усещане зад очите ми, което първоначално бях взел за нарастващо главоболие, бе започнало да се трансформира в тихо къкреща ярост.

Донякъде ми беше непонятно от къде се беше взела. Виждал съм и по-зле изглеждащи трупове. Вбесяваше ме най-вече, че ако Янева имаше пръст в тази работа – а със сигурност имаше, по един или друг начин, – нямаше как да не крие някоя мръсотия, че да се е наложило да пуснат куршума на разработван криминално проявен. Фактът, че никой не беше почистил след себе си и се налагаше да се разправяме ние, обаче говореше още по-зле за нея – очевидно си нямаше и представа какви лайна е успяла да забърка, но това не ѝ пречеше да ме наставлява по телефона кой, какво и защо да го интересува.

Наредих на Борил да се свърже по радиостанцията с лабораторията на министерството, за да изпратят наш екип, който да поеме нещата, преди някой да се е усетил и да е пуснал връзките, за да ми извие ръцете. Помислих за момент и допълних нареждането да издири къде е Янева в момента и да ми докладва веднага щом я намери, но да не се свързва с нея.

Петнайсет минути след първоначалния оглед бях започнал полека да излизам от вцепеняващия гняв, който ме бе обзел. Освен трупа нямаше нищо кой знае какво повече из стаята с почернели от кюмбето стени. Отпред бабата все така си се вайкаше, коминът на ниския покрив над главата ѝ димеше и пушекът му се търкаляше из двора и окадяваше всичко с мирис на гума и съчки, а котаракът бе протегнал врат и пиеше вода от ниското циментово корито на външната чешма.

Оставихме двамата оперативни да изчакат катафалката от лабораторията. След това трябваше да минат из съседските къщи, за да видят дали някой не знае нещо, и ако знае – да го изкопчат от него и да го сплашат да си мълчи. Двамата с Борил се отправихме обратно към центъра. Известно време газката се състезава с един пухтящ локомотив без вагони в посока Централна гара, след което завихме вдясно по широкия пуст булевард към Лъва. Отдавна беше превалил обяд и ми се беше отщяло дори да мисля какво има днес в столовата. Борил изчезна на мръсна газ към гаража, за да побърника нещо по давещия се двигател, а аз се качих в кабинета горе.

За щастие портиерът беше мярнал Янева да се появява сутринта на работа в един от клоновете на Вътрешно министерство, така че веднага я бяхме открили.

Вдигна след първото позвъняване.

– Столични операции – чу се гласът ѝ.

Облегнах се назад.

– Лейтенант Руслан Кригер, Министерство на туризма.

– Това го разбрахме. Неясно ли се изразих последния път, лейтенант? Да ти го нарисувам ли искаш? Май ти не ме разбра добре?

– Другарко полковник, ще бъда напълно откровен с вас – казах спокойно. – Обаждам се от чиста загриженост. Така... колегиално. Хора сме все пак!

Внезапната тишина от другата страна стана толкова ледена и изпълнена с внимание, че мислено се потупах по гърба и продължих:

– Значи, как да ви кажа, спомняте ли си малката грешка с разходния отчет по случая „Паганини“? Не щеш ли, се оказа, че си вървял и с труп. Около четиридесетгодишен? Среден на ръст, слаб? С торба взломаджийски инструменти и шперцове в портфейл под дюшека?

– Не съм сигурна, че...

– И аз не съм сигурен, но скоро ще разберем – прекъснах я. – Преди малко го докараха в лабораторията. Не е точно по нашата част, но ще успеем да го впишем някак във ведомостта, моите хора са оправни. Кой знае? Може дори да го накараме да се разтанцува и да ни изиграе малка пиеса за това какви сте ги вършили под носа ми, на моя територия, из няколко хотела, където изобщо не е трябвало да си пъхате гагите, без първо да ме питате!

Направих пауза, за да осъзнае напълно какво чува. По шашнатото мълчание от другата страна познах, че започваше да ѝ се изяснява.

– Сега... не твърдя, че ще открием нещо нередно – продължих след достатъчно дълго мълчание, но без да ѝ давам възможност да допусне грешката да изригне ураган от псувни по мой адрес. – Но случаят ме заинтересува живо и ще ви бъда ужасно благодарен, ако до един час получа всичко, засягащо моя отдел по случая. В Столични операции не сте изглупели дотам, че вече да си провеждате малки частни веселби зад гърба на отговорните лица не в едно, а в няколко ключови министерства, нали така, другарко полковник? Не и в такива времена, когато всички се стараем да сме си полезни един на друг?

И аз бях в ръцете ѝ, но ако беше бъркала в кацата с меда, я бях захапал за гушата и нямах намерение да пускам, докато не изквичи на умряло. Вместо да отговори, връзката прекъсна с оглушителен трясък, което напълно ме устройваше. И аз бях приключил с любезностите за деня. Отбелязах си да се поинтересувам още по-задълбочено от нея, в случай че не ѝ дойдеше акълът в главата и скъташе лоши чувства за по-късно.

Тъй или иначе и на мен ми беше дошло в повече. Паганини нямаше къде да бяга. Лабораторният екип сигурно все още изследваше местопрестъплението и трупът нямаше да пристигне в лабораторията по-рано от час. Обувките ми бяха поизсъхнали на радиатора. Обадих се в гаража, за да разбера докъде беше стигнал Борил с ремонта на газката, откъдето ме посрещна неприятната новина, че в пристъп на инициативност механиците разкостили двигателя, за да го огледат „като хората“. Очертаваше се пак да газя през кишата до „Интернационал“. Втората лекция бях изпуснал, но до третата най-после можех да хапна нещо по-сериозно в ресторанта на хотела.

Отдел "И" от Петър Тушков, роман

Изд. "Ерго" 2015, Нова българска проза 

Художник на корицата: Кирил Златков

редактор: Ина Вълчанова

коректор: Нина Ганева

фотограф: Николай Цинцарски

предпечатна подготовка: Митко Ганев 

Българска, първо издание

илюстрация към откъса: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева