Какво да четем?: Андрея Илиев и "Сбогом, Агата Кристи"

Тъй като в романа става въпрос за три исторически събития не толкова известни на широката читателска аудитория, считам за свой дълг да кажа няколко думи за тях.

Като че ли за мистерията с 11-те дни на Агата Кристи е писано повече предвид известността й. И все пак вкратце: вечерта на 3 декември 1926 година бъдещата гранд дама на световната криминална литература се качила на колата си и изчезнала. На другия ден открили двуместният й морис на ръба на варовикова кариера. Полицията веднага започнала търсенето й, като основната версия, към която се насочила, е, че тя е напуснала авариралата кола и навярно се е загубила сред околните хълмове. С течение на времето възникват и други – че се е самоубила, че може би е убита от увлечения по друга млада  жена неин съпруг Арчибалд Кристи.

В пресата се разиграла истинска истерия – всички вестници публикували дълги репортажи от издирването по баирите на Нюландс Корнър, “Дейли Нюз” дори предложил награда за намирането й. Това само затормозило следствието, защото сигналите заваляли като дъжд.

В края на краищата на 13 декември първо двама музиканти, а после и оберкелнерът от ресторанта на хотел в град Хароугейт, Северна Англия, подали сигнал в местната полиция, че при тях е отседнала жена, която много прилича на Агата Кристи. Сред гостите влязъл цивилен полицай и огледал гостенката. Май и той не бил много сигурен, защото от полицейския участък пуснали телеграма до Арчибалд Кристи, за да дойде на място и си каже тежката дума дали това е съпругата му.

Агата Кристи излязла надвечер на 14 декември от стаята си облечена стилно. Както се оказва по-късно, имала уговорка с друга гостенка на хотела да отидат в съседно заведение на забава. Виждайки съпруга си седнал до камината в рецепцията, тя въобще не трепнала; просто поздравила и се настанила срещу него. Когато един от познатите й приближил, тя кой знае защо представила Арчибалд са свой брат.

След разговор между двамата, продължил около половин час, запасният полковник Кристи отишъл при полицаите, чакащи търпеливо встрани, и казал: “Да, това е съпругата ми”. А на журналистите обяснил, че Агата страда от амнезия и не помни как се е озовала в Хароугейт и какво прави в този хотел.

Агата Кристи никога по-късно не пожелала да се върне към този епизод от живота си. До смъртта си винаги, когато уговаряла интервю пред телевизия, радио или вестник, тя изрично поставяла условие да не я питат за 11 декемврийски дни.

В замяна на това пък мистерията открай време занимава пишещите братя. Има безброй статии, няколко обемисти книги, документални филми, които търсят причините за изчезването на знаменитата англичанка.

Сред многото версии бих отбелязал двете най-разпространени. Първата твърди, че тя е направила това, за да си вдигне популярността като писател. Наистина, до приключението Агата Кристи не е известна, въпреки че има издадени 5 романа, един сборник с разкази и едно томче със стихотворения. Като че ли читателите й обръщат по-голямо внимание при излизането на “Убийството на Роджър Акройд” заради необичайното място на убиеца в историята. Но след завръщането й интересът към творчеството й не нараства кой знае колко. Напротив, имало дори някакво отдръпване, защото следващата година общината в Съри вдигнала данъците и някой пуснал слух, че причина за това за 3-те хиляди лири, похарчени за издирването й.

Втората разпространена версия е, че Агата Кристи напуска дома си след скандал с Арчибалд. За отношенията между съпрузите в последните дни доста разказва и самата Агата Кристи в своята “Автобиография”. Отчаяна, че той не се връща за уикенда, тя тръгва към игрището за голф, където той останал да преспи. В къщата на приятеля му същата вечер гостенка била и Нанси Нийл – момичето, по което той бил увлечен от доста време. Като че ли най-детайлно събитията по тази версия са проследени и доказани от Лаура Томпсън в нейната биографична книга “Агата Кристи – една английска мистерия”.

И все пак остават неизяснени моменти! Например – за кого е предназначено съобщението на Агата Кристи във вестник “Таймс”, подписано с псевдонима, който тя ползва в хотела? Многозначителен факт: по време на Първата световна война това е особено често използван прийом от разузнавачите и на двете воюващи коалиции. Или друго – на 14 декември Агата Кристи била облечена по последна мода и в много скъпи дрехи. Отделно в себе си имала около 300 лири. В същото време години наред тя живее с годишната рента от 100 лири, наследена от вложение на баща й. От кого е получила тази по същество огромна сума?...

Вторият въпрос, залегнал в романа, е за ролята на Георги Димитров в атентата в “Света Неделя”. Малко популярен е фактът, че по повод на него членството на “вожда и учителя на българския народ” в собствената му партия е било замразено. Звучи еретично, нали? Но е истина. Историята е следната: в началото на 1925 година ръководството на Военната организация на БКП взема решение за провеждане на атентата. Съгласно процедурата за извършването му трябва да има и санкция от ЦК. По това време в страната са 7 от членовете му. Навън са Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров. Именно последният, тръгвайки на 20 януари 1925 година за Виена, където трябва да участва в мероприятие на Коминтерна, получава от Коста Янков задача да сондира мнението на Коларов и Димитров. Той се среща с тях и им излага плана. След това пише писмо до ЦК на БКП, в което казва, че той, Станке Димитров, и Виктор (псевдоним на Георги Димитров) са съгласни.

Атентатът получава одобрение при гласуването благодарение и на този глас. Извършва се. След това идва кошмарът на арестите и почти пълният разгром на БКП. Лично Сталин нарежда да се проведе пълно разследване кой и защо е наредил извършването му. Поверява това на... Коларов и Димитров!

Междувременно става ясно, че Тодор Павлов, по това време секретар на ЦК, е арестуван и близките му, опасявайки се от обиск, изгарят съхранявания в дома му архив на ЦК. Сред бумагите е и писмото на Станке Димитров. Долу-горе по същото време Георги Димитров се отмята, че е дал съгласие за провеждане на атентата! Това предизвиква реакцията на останалите от ЦК – няколко високопоставени комунисти твърдят, че са виждали с очите си писмото и там черно на бяло е било написано “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”.

Предупреден ли е бил Борис ІІІ да не ходи на погребението на генерал Георгиев на 16 април 1925 година? Този въпрос вече много години виси пред историците и като че ли има някакъв страх дори да се разглежда. Особено след 2001 година.

А за това има доста факти.

Но преди да пристъпим към тях, нека разгледаме политическата ситуация. Борис ІІІ е изнуден да подкрепи преврата на 9 юни 1923 година, но откровено не му допада практиката на военните и Демократическия сговор, основана на девиза “Царят царува, но не управлява”. Убийството на Стамболийски и жестокото потушаване на селските бунтове са чужди на неговата същност. В един момент царят започва да търси начин да се отърве от Цанков и сие. Хваща се като удавник за сламка за вариант на ново правителство начело с генерал Жеков, командвал българската армия по време на Първата световна война. На 15 април той се съгласява да му даде мандат за формиране на такова, съставено от военни и земеделци. Това се одобрява от лидерите на БКП, които наблюдават отдалече проекта. И надявайки се на този ход да се върнат отново на легални позиции в обществения живот, те се стараят да го запазят жив. Ето какво твърди Димитър Златарев, главният от организаторите на атентата: “Него гледахме да не бъде убит, страхувайки се, че ще остане страната безстопанствена и че ще нахлуят съседите”. И на срещата на 15 април, на която присъства и близкият до комунистите ляв земеделец Иван Перчемлиев, Борис ІІІ е предупреден да не ходи на погребението. Впрочем никой от присъствалите на нея не се вясва него ден в “Света Неделя”, като най-много “блести” отсъствието на генерал Жеков.

Веднага ще направя уточнение – разбира се, на царя не са му казали, че ще взривяват църквата. По запазени свидетелства на други предупредени може да се предположи каква е била версията – понеже него ден е имало манифестация на привърженици на Демократическия сговор по повод убийството на генерала, то се подхвърляло на дадения човек да не ходи из тоя район, защото щяло да има контра манифестация и “винаги обикновено става, че любопитните получават удари”.

Цар Борис ІІІ, колкото и да е невероятно, получава предупреждение, че не трябва дори да приближава църквата и от военното разузнаване. Ето какво съобщава години по-късно началникът на Трета разузнавателна секция към Министерството на войната Димитър Порков: “Аз бях застанал на южната веранда на църквата, близо до вратата, в разговор със запасния подполковник Жостов и брата на генерал Крум Лекарски – Симеон Лекарски, цивилен. Всички бяхме смутени, затуй защото се носеше слух, че може би ще бъдат хвърлени бомби върху църквата”.

А сега си представете ситуация в днешни дни: служба “Военна информация” на военното министерство има сигнал, че в сграда, в което се планира мероприятие на президента на републиката, ще бъдат хвърлени ръчни гранати. Ще бъде ли уведомен държавният глава? Ще се допусне ли присъствието му там?Правилно, няма. Така и става – Борис ІІІ отива на погребение в село Бели Искър, Самоковско. След това тръгва с придружителите си към София. Там предстоят други две погребения – едното на човека от свитата му Делчо Илчев, което е обявено в пресата за 15.30 часа, и това на генерал Георгиев – определено за 14.30 часа. Че е нямал намерение да ходи на първото свидетелства и адютантът на царя Коста Скутунов: “То (погребението на Илчев – б. м.) трябваше да започне в 4 часа след обяд. Понеже имахме доста време, ние пътувахме бавно към София, с разчет да пристигнем в дома на покойника около 3 ½ часа след обяд”. Наистина отиват преди да са се събрали много хора. Борис ІІІ отдава почит на Илчев и потегля по булевард “Цар Освободител”. Там адютантът пита царя “дали има намерение да присъства на погребението на запасния генерал Коста Георгиев”. Коста Скутунов: ”Но той не ми отговори и остана съсредоточено затворен в мислите си”. Скутунов и не пита повече, защото колата приближава северната врата на двореца и стражарят я отваря. Когато в 15.24 часа взривът в църквата разтриса София, царският автомобил е бил вече в рамките на вратата. Борис ІІІ се изправя от седалката си и казва нещо многозначително (за този който иска да го чуе): “Атентат, това е адска машина! Аз си знаех, че ще стане нещо ужасно!”

Андрея Илиев, Послеслов

Откъс от романа в "Диаскоп" прочете тук

редактор: Христина Мирчева