Пейчо Кънев: "Живо месо"
10.12.2015
Израстването на душата
Странните неща са навсякъде.
В една църква рано сутрин
се опитах да превърна
водата във вино и не успях.
Все още бях дете и не знаех нищо.
Гледах дървените крака на статуята,
които лъщяха от парафин. Слънцето
мудно изгря и освети главата, около
която се виеше ореол от черни мухи.
Старците наоколо говореха неразбираемо
като актьори в ням филм, а светлината
бавно се изкачваше към тавана, като че ли
това беше единствената ѝ работа.
После ме изведоха навън пред казана,
в който бълбукаше жертвоприношението.
По клоните враните бяха накацали като
погребални агенти, мълчаха и се преструваха,
че не ме забелязват. Както и малката статуя,
която сложиха на масата, на същия гол актьор
в този неразбираем и скучен спектакъл.
Български залез
Пред бялата сграда
на онкологията
зелени пепелници,
пълни с фасове.
Под червено небе.
Ария
Излизам на двора с бира
в ръката. В тъмното гледам към
индиговото небе
отгоре, изпразнено от блещукащи звезди
и сателити.
Силна музика гръмва от къщата,
срязвайки наполовина песента на щурците
и гласът на мъртвото сопрано
натежава като надгробна плоча във въздуха.
В мракът на нощта се взирам в
нищото,
търся нищото
само за да вдигна студената бира към устата си
и да слушам мъртвешката музика.
После арията свършва, пространството
Увисва, празно като пробит чувал, и тишината
още по-гръмко се усилва.
Появяват се няколко светулки от мрака,
и аз се прибирам вътре, за да осветят
мрачното и тъжно пространство, което тялото ми
заемаше досега.
За книгата и автора прочетете тук
Пейчо Кънев в "Диаскоп"