Николай Милчев: "Прѣлъст и светогорски стихотворения"
17.12.2015
АТОН
В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.
Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.
Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.
Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
щом не помръква повече от хиляди години.
Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.
Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.
ГОРАТА НА АТОН
Защото Йосиф дърводелецът отдавна си почива
и само на кълвача тънката тесла проблясва,
денят дъхти на чам.
И като пеперуда въртелива
трепти наоколо и рони
броеницата на храста.
Не е известно още колко дни към този мъх ще гледам
и няма ли сандалът ми във пропастта да скочи.
Тук всяка мисъл
е отслабнала и бледа
и всяко камъче
напомня многоточие.
Тук трябва да вървиш, за да намериш след години таралежа,
а той е толкова голям, че от морето ще се види.
Светът е в себе си...
Разлистен и разнежен,
и затова пилее
жълъди, молитви и стафиди.
Едно магаре крачи и ушите му са сенки.
Магарето иконата на гарваните носи.
Пред пещерата ляга
и в следобедната дрямка
сънува как бодилите
ще станат високосни.
Иконата на гарваните каца на скалата.
Живее там до вечерта и в мрака се разтваря.
Навсякъде е Той –
по-бистър от смолата,
по бял
от звездната ухаеща извара.
След Него вечерта е като ръкописна книга –
дърветата изцеждат своето мастило.
И аз, разбира се,
доникъде не стигам,
защото съм изписал
всичката си сила.
ОЧИТЕ НА БОГА
Те са встрани от пътя – в пропастта...
Зелени са, с мехурчета от жаби.
Изящно е, че в локвите така
самият Господ своя цвят представя.
Те са очи, защото аз съм тук.
И са вода, и са тревисти кръпки.
Огромен славей – див и самоук,
ги отразява и от тях изхвръква.
Една пъстърва с пръсти на светец
заплита миглите им в сянка на маслина.
А после вятър... вятърче... ветрец...
И капчица – до неизбежност синя.
Аз ги следя... И със лице на рис
навеждам плахо своята муцуна.
А камъчета – като бял ориз –
димят на дъното от хиляди години.
Какви очи... И как да си простя,
че слушам скакалеца, който срича?
А той е бебе – рони светлина
и на кафяво ангелче прилича.
Не съм способен на всевиждащ стих,
но съм решен да гледам до последно.
Наведох се и от очите пих,
и дишах дълго, докато изчезна.
Тогава тръгнах и вървя насам.
И със нозе на тъжна костенурка
прекрачвам локвите, в които като в храм
едно листо и досега се гмурка.
МОЛИТВА
Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.
Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.
Иди където диша пресипнало потокът
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.
Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.
Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.
Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.
Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.
ЗОГРАФСКИ СТИХ
Живея в Зограф... Краснописът ми стига в лозята.
И с вино, по-черно от расо, всяка страница моя намята.
Замонаших стиха си. И му връщам великото чудо –
да живее в пръстта като мравка. И от смърт да я буди.
Подарявам му кръстче от три шипки с разпукани длани.
И се моля на шипките до последния миг да останат.
Замонаших стиха си... И подстригах му белия кичур,
за да може сланата да свети и с дрехи на ангел да скита.
За да може с икона от букви посред нощ да изгрее.
Замонаших стиха си – както гарванът само умее.
И със гарвана двама прекосяваме тъмната църква
и летим между ангели, които ще светят тепърва.
И се кръстим с крило и с пръсти, внезапно отнети...
Замонаших стиха си, но му връщам дълбоко небето.
Господ има уши... И вселени, с които да чуе
как след малко на буквите хорът ще прелее и докрай ще нахлуе.
Как последната буква ще запали очите на свещи
и ще тръгне с монасите, които в пещерите се местят.
По-нататък не знам... По-нататък стихът ми се свършва.
И прилича на прилеп, който вика пред лицето на бързей.
И прилича на песен – апокрифна и дива, и медна...
Замонаших стиха си... И му казах да мълчи до последно.
Стихотворенията са от последната книга на Николай Милчев
"Преѣлъст" и светогорски стихотворения"
Изд. "Потайниче" 2015
Редактор: Йото Пацов
Оформление: Христо Пацов
Илюстрация: ©Георги Чепилев
Още за книгата и автора в рубриката "Нови книги" тук
©Христина Мирчева