Яница Радева: "Иван Теофилов. Времето на празника"

Времето на празника е време „пашкул“, време, омотано в нишките на една кръговост, в която сякаш протичането му е спряло. Времето на празника е време „излаз“ от ежедневното битие, ежедневните думи, движения и траектории и влизане в едно като че ли „вечно мистично настояще“[1]. Времето на празника е време, което се осъществява, „оцветява се“ от багрите на дрехите или поне от тяхната неежедневност, но и от звуците,  които  включват  не  само  тоновете  на  глъчката  или буйността на фойерверка. Макар звукът на глъчката да изпълва  пространството,  то  побира,  освен  пазарното  смесване  на езиците на миналото и настоящето, също и полутоновете на „изкуство на времето“[2] – музиката, която се осъществява не в едновременността, а в последователността. Времето на празника в поезията на Иван Теофилов е и времето на града. Този град, който отдавна е престанал да бъде място, а е прераснал  до  чувство  („Пловдив“),  е  време. А  като  че  ли  то  е „слязло“ от календара и се е разтегнало в определено желано време, което е отредено за почивка и празничност: от дългата привечер и залеза до утринта на неделята. То е време, което е чакано, подготвяно, чествано, а според Гадамер „честване“ е дума, която „подчертано снема представата за преследване на цел“: „Като се чества празникът, то той трайно присъства, винаги и през цялото време. Времевият характер на празника се състои в това, че се „чества“, а не се разпада в траенето на откъснати едни от друг моменти“[3].

Времето на празника, като извънделнично време, е ритуално, „белязано“ и от свои символни образи. За античните обреди това са фигурите на жреците или вакханките. За литургичното време – свещеникът. За парада (и в частност – войната, като празник от друг порядък) – униформените маршируващи. Поезията на Иван Теофилов повиква в пределите на празника цирковото (и панаирното) време – с клоуна и въртележката. И докато в стихотворения като „През Добруджа“ зададеният образ на празничността е чрез внезапността на навлизането  в битието на пътуващите в автобуса, за да ги направи за кратко съпричастни към едно друго време, изникнало изневиделица по пътя, в други стихотворения поетът заема формата на празничността – символния  образ или характерен неин белег – и я полага в друг, непразничен сюжет. Резултат на такъв „експеримент“ е стихотворението „Малкото японче от Хирошима“, забелязано от първите критически прочити на „Небето и всички звезди“. „Малкото японче от Хирошима“ е силно стихотворение не само заради проблематиката (атомната  бомбардировка  над  Хирошима),  но  и  заради  обратния ефект от градацията на елементите, които в ежедневието, а и в стихотворението би следвало да са „смехопораждащи“. Книжната бяла лястовица[4], папагалът и клоунът са елементи на празничното битие, на карнавала и панаира. В случая те не предизвикват онова, за което са функционални. Елементите на празника са несъвместими и неадекватни извън празничното време. А в „Малкото японче от Хирошима“ те не са дори във времето на ежедневието, а във времето на смъртта. Време с обратен на празника знак, защото всъщност то е не спиране на времето, а не-време. В този смисъл можем да твърдим, че „Малкото японче от Хирошима“ се гради от елементите на празничността, за да изрази тяхната непригодност във времето на смъртта.От подобен регистър е и стихотворението „От влака“ – необговаряно, а и невключено от Иван Теофилов в сборната му книга от 2007 г. Но „От влака“ е също знаково за пораждащата ужас подмяна на символните образи. Чучелото, облечено в униформа, символизира не шегата, а войната. Макар пародия на войната, ненадейното „бомбардиране“ на аза с образност от друг символен ред поражда ужас и този ужас е ужасът от подмененото послание, за което съзнанието не е подготвено:

Освен че е разговор за времето, беседата е във времето, тя е част от неговата запътеност. Запътеното време в поезията на Иван Теофилов в повечето случаи е време на празник, т. е. време над ежедневното, в което отминалото и днешното са хармонично преплетени. Светът на долината от едноименното стихотворение например предлага  едно  такова  време  извън делничното, което е видяно като вълшебен миг след „запъхтяни зигзаги на каменистия превал“. Светът на долината предлага възможност за „истинската времевост“, за която говори Хайдегер.  Време,  което  бива  почувствано  в  силата  на  своя събитиен екстаз. „Едновременно с изминатия път аз оглеждам долината, към която ще се спусна, оглеждам бъдещето си...“ , твърди Симон дьо Бовоар в есето си „Пир и Киней“ (1944). В различността си като пространство, но и като време „вълшебният миг“ в долината преминава в света и (съ)битието на празника: „с дъги от зной, с вулкан от пеперуди“. Дъгата чрез пъстротата си, а вулканът – чрез еруптивността (в случая от пеперуди), допринасят за визуализацията на фойерверка и карнавала.

Освен чрез календарното празнично време (Пасхи, Великдени, Байрами) в поезията на Иван Теофилов празникът идва ненадейно. Неговото нахлуване в ежедневния живот е не само календарно разграничимо, но и често субектно преживяване, лично време. Семейната среща, както и самото присъствие в света, живеенето е основание за празник. Много добър пример в този случай ми се струва стихотворението „Празник“. Дошлият сродник превръща семейната вечеря в празнична, ежедневните жестове се преобразяват, струята от чешмата звучи като „весел шепот“, потракването на чиниите е разчетено не като делничен жест за подредба на масата, а именно като специфично сакрално действие, чието име е неназовимо, неотбелязано  в  календара  на  официалните  празници. Тези  лични празници празнуват ежедневната цикличност, като не позволяват празничността да се превърне в рутина, а напротив – успяват да изпразнят моментите светскост и да ги запълнят със свещеност. В този смисъл поезията на Иван Теофилов „прави“ възможна връзката, а не противопоставянето между ритуалността на делника, от спецификата на която е заетостта, възнамеряването на нещо, трудът, и ритуалността на празника, в която винаги всички са „едно“, защото празникът е общност. Поетът постига това, като използва и привнася елементите на единия тип ритуалност в другия. Така делничната вечеря е свещена, интенционална дейност[5]: „шепота на късната вечеря: описва своя обетован кръг“ („Притча“). Обетованият кръг на вечерята ни отпраща към обещаната ханаанска земя. Като нея вечерята е обещание. Обещание за сплотеност на дома, за завръщане в кръга му, който огражда от окрупнения голям живот, но и приобщава към „обредността на тайните вечери“ на домашния сговор. Наслагвайки тези ясни за разграничаване библейски елементи към семейната вечеря, Теофилов недвусмислено настоява за нейната сакралност, надделничност. Додаване на частите от делника към тези на празника, но под различна форма и чрез друга разработка можем да наблюдаваме още в ранните стихотворения на поета (разгледаното по-горе „Малкото японче от Хирошима“).

Сходно по това, че субектът съумява да конструира свой личен,  извънкалендарен  празник,  е  стихотворението  „Ресторант над Дунава“. Самият жест – напускането на традиционно обитаваното място и отиването другаде – „навън от града“ – прави обстановката празнична и е достатъчно основание за тържественост. В случая, за разлика от други стихотворения на Теофилов, в които музиката е неотделимо условие за праз-ник, тук тя е излишна – посетителите на ресторанта „не слушат мотива“ заради другите съзвучия – „в ненаситните свои очи“.

Стихотворенията „Ресторант над Дунава“ и „Неделя“ тематизират едно калейдоскопично време, което не различава голя-мото от малкото, не дели неважното от важното, защото всичко е еднакво човешки нужно. Те са за това, както много точно се  изразява Александър  Шмеман  в  „Дневници  (1973–1983)“, какво хората правят, когато нищо не правят, за времето, когато именно живеят.

Най-много ме интересува какво хората правят, когато „нищо не правят“, т.е. когато именно живеят. И ми се струва, че само тогава  се  решава  тяхната  съдба,  само  тогава  техният  живот става важен. (...) И онзи, който не е имал личен живот, в края на краищата никому не е бил нужен. На хората един до друг и един в друг е нужен животът. Бог ни дава Своя живот, а не идеи, доктрини и правила. И общението е само в живота, а не в правилата.[6]

Времето на празника е „другото“ на времето на скуката или на заетостта, то е време с друга опитност. Основен знак, който указва пребиваването в празничното време в поезията на Теофилов, е въртележката. Тя е образ, който е откроено фиксиращ  вниманието  на  читателя  върху  себе  си  („Празници“, „Старият Пловдив“). И не само на възрастния читател. Книгата за деца на Иван Теофилов „Дървеното конче от въртележката“ въвежда читателите си в едно кръгово като въртележка приключение. Пътуването на дървеното конче започва с напускането на въртележката дом и завършва със завръщането при очакващите го край нея деца. Иван Теофилов използва думата „въртележка“ и в друг смисъл – „след въртележка от диво скитане / накрай овчарските чукари спрях“ („Изчезване“) – на лутащия се пътник, който в лутането си обаче успява, макар за миг, да види околностите през определенията на веселието: „засмяната околност“, „искрящия трамплин“, „обеми, цъфтящи от сияйни трансформации“.

Може би не е без резон предположението, че поетът има склонност да търси възможности за трансформации на наличното  битие.  Ежедневното,  социално  наличното  никога  не  е достатъчно на лирическия му персонаж. В градската улица той предпочита да причуе стъпките на „викащи сергии, гъмжащи чудеса, тълпи жестове“ (Капана“) от детството си. А това затвърждава спецификата на празничното време в тази поезия –  то е не календарно предстоящо и очаквано, а споменно запазено, запаметено и неочаквано явяващо се.

Още един поглед към празника предлага стихотворението „Нощният Сен Тропе“. Този чуждоземен празник обаче няма нищо общо с празниците от детството. Тук карнавалното е видяно не като пъстър свят, а като неискрено, рекламно, снобско изживяване:  „Стърчи  един  безумец,  изкачен  върху  отвесен прът и... полетява над сборище сноби“). Светлината не е празнична, а заслепяваща:

Поетът, като смесва елементите на празника и делника, успява да превърне приключението в празник. Както и празникът, приключението е спонтанно, но то е „събитие от личен характер“[7],  липсва  му  повторяемост,  то  е  „събитие  на мигновеността“[8], „приключението прекъсва една монотонна, нормализирана и пресметлива времевост“[9]. „Юноши“ е по-казателно за това как от ненадеен приключенски и предизвикателен жест скачането в реката се превръща в ритуал, който, макар че е събитие с личен характер, чрез повторяемостта си прераства в събитие от друг порядък. От жест да покажем на околните, пътуващи във влака, и връщащи се от монотонната работа във фабриката, че истинските измерения на битието са други (заявени в лирическия текст от „И за да видят пътниците колко е просто – скачахме в реката“), се превръща в ежедневен ритуал, извънредно събитие, което „подрежда времето“[10].

Всички  действия  на  персонажите  в  „Юноши“  се  извършват отвъд делничното им битие, повторяемостта е точно зададена, тя е разписана – „на връщане от фабриката винаги“, и е заключваща се между моментите на причакването на влака на моста и скачането в реката, в които „онемяваше светът“. Онемелият свят е всъщност останалият извън ритуала свят, отвън празничното битие не съществува друго. Чак когато бъде изживян, изконсумиран, ритуалът допуска „другото“ на празника, навлизащо – първо – като звук от същества („обаждаха се единични жаби“), а после – и чрез представата за време: „залезът расте над нас с невероятна скорост“. В самото стихотворение много категорично се открояват символите на моста и реката – като образи, даващи представа за преминаването от човешкото към свръхчовешкото състояние. Колко просто е да се остави рутината, твърдят чрез скока си момчетата и скачат не в реката – защото тя в този момент не е просто река, а символ, натоварен с множество значения – от една страна – тя е животът, в който влизат с готовност, но от друга – тя е водата, символ на пречистването, на възраждането и обновлението, тя е израз на „личното кръщение“ на момчетата, чрез нея те намират тялото си, новата, немомчешка обвивка на същността си, на която са готови да се подчинят:

По този начин, чрез богатия си символен заряд, финалът на стихотворението „отваря“ личния празник към социалния, диалогизира с древните практики на съзряването, на символичното умиране на момчето, от което се ражда мъжът.

В тясна връзка с мотивите от „Юноши“ е поемата „Гмуркачите“ от Георги Рупчев, затова е необходимо тя да бъде, макар и не в полагащата се дълбочина, обговорена тук. Чрез тази среща на гласовете „Рупчев“ – „Теофилов“ е възможно да се съзре тематичната връзка и естетическата приемственост на поетите от 80-те с творчеството на Иван Теофилов. Отбелязаните действия от Иван-Теофиловото стихотворение – запътването към моста, дори в същата част на деня – залезния час, са активирани в „Гмуркачите“, за да бъде разработена чрез „широк набор от митологеми и културни асоциации“[11] нова поетическа ситуация – противоположна по оптика, но същата като послание, чрез ситуацията на ние-стоящите-на-брега, на ние, които нямаме смелостта да се гмурнем във водите на живота. Стихотворението на Рупчев много ясно противопоставя двата вида живот: единия – на гмуркането полет, и другия – на потъването закотвяне. И при Рупчев гмуркането е изобразено като празнично събитие, като събитие извън живота, но като акт непостижим, ако не си участник в спектакъла, чрез който да почувстваш размиването на границите, изчезването им. А за да почувстваш разтварянето на граничността, трябва да си божествено докоснат, за да преминеш в свръхчовешкото състояние, в което човешките ти черти се заличават до чертите на Първообраза – на човека като божествено създание – ангел.

Именно влизането във водата те прави друг, съединява отломъците ти в смисли, отваря сетивата ти за тайнствата на битието. Другите, онези на брега, са в състоянието на незрелост, непросветеност, на неизбраност поради недръзването да се отдадат на гмуркането. Докато стихотворението на Теофилов не отделя внимание на онези, които зърват гмуркането в реката, те са „пътниците“, които трябва да останат насаме с истината „колко просто е всичко“, „Гмуркачите“ е именно за онези на брега, дошлите заради спектакъла, нямащите зрението да видят, а само да гледат непълно, недостатъчно, непълноценно. Те са в състоянието на сумрака – „денят отишъл си е вече, / а нощта не е настъпила все още“, което според текста е най-неблагонадеждното състояние, защото не виждаш важното, не виждаш в гмуркането възможността за спасението:

Както забелязахме в горните разсъждения, времето на празника в поезията на Иван Теофилов е „богато“ време, което е способно дори да вмести в границите си различни „късове“ от ежедневното време. Освен това, интерпретирайки и експонирайки пищния му антураж от предмети и характерни образи (въртележки, кончета, предмети за забава), поетът успява да внуши на едно вътрешно-ментално равнище усета за преизпълненост на пространството, усета за общност, а оттам и за празник –  защото  освен  всичко  друго  празникът  е  и  онова, което осуетява човешката изолираност и самотност, тъй като винаги е от и за всички.

следва

Откъс от монографията на Яница Радева "Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов", Хермес, 2014.