Марлена Юрукова: "Четката на Иван Поповски - лека като перце"

По повод 90-годишния юбилей на художника Иван Поповски - Джовани

"Четката не тежи. Лека е." Думите на Иван Поповски се леят все така леко като преди 50 години, когато ми беше учител по рисуване. Така леко бе и на душата ми тогава. И сега й олекна от думите, изхвръкнали като перце от човека, сам приличащ на перце. Но не какво да е, а онова орловото на Елин Пелин, с което можеш да се закичиш, а можеш и да го подостриш, за да пишеш. Защото и рисуването е като писането. Нали казват: “Красиво- изписано като картинка.”

Да нарисуваш красотата - ако ще и на един есенен лист, на това ни учеше Иван Поповски. Поставяше изсъхналия лист като златно съкровище пред нас и ни показваше как да предадем златото му, с оттенъците и отблясъците му, с лекотата на четката и акварела. Обясняваше ни, че акварелът вода иска. С четката листа да намокрим и всяка боичка в кутията хубаво да напоим. Тогава чак да работим леко, леко, така че листът да прозира- светлина и въздух да има. Тогава есенният лист, макар и изсъхнал, ще оживее. Картината наистина оживява. От нищо нещо си направил- почти само с вода. Художникът-учител ще я одобри, дори ще я похвали. Душата ти се радва.

Радостта ще продължи, защото след есента ще дойде зимата и тогава снегът ще оживее под четката ти, но само ако я натопиш във всички цветове, защото бялото всъщност не е бяло, а сбор от всички цветове и ти трябва да ги видиш и да ги натрупаш върху листа, за да натрупа сняг върху пързалката и децата да се спускат леко по нея.

Изпълнявахме указанията му старателно, защото макар и да бе лек като перце, думите му тежаха и имаха власт над нас - малки и големи ученици, изпълнили залата на Пионерския дворец от край до край, така, както изкуството, изпълнило го изцяло, имаше власт над него. Изкуството бе негов кумир, а той, Иван Поповски като негов жрец – наш кумир. Вълнувахме се, когато се появяваше в залата за рисуване така, сякаш идваше от далечна страна и далечно време. Различен беше от обикновения свят наоколо ни. Всичко у него - от външността до начина на изразяване и държане, от огромните издължени очи до лекциите за изкуството и остроумните забележки - бе оригинално.

Един ден по време на час някой му съобщи, че в книжарницата са получили италиано-български речник. Той скокна, извика възторжено: "Ах, италиански речник - най-сетне, боже мой!" И хукна да го купува, без и да помисли, че ни оставя сами.

Сигурно заради любовта му към италианския език и изкуство са го нарекли Джовани - прякор, който за мене бе неизвестен досега, но който предава точно необикновения дух на изтънченост и артистичност, който витаеше около него, допълнен от виталност и екзотичност. Сега от филма за 90-годишния му юбилей и изложба научих още, че е бил гимнастик, акробат и актьор в цирка- екзотични занимания за учител и художник, но не и за странна, екзотична личност като него. Както името Джовани се свързваше от една страна с високото италианско изкуство, напомняйки ни за Джовани Белини и Венецианския Ренесанс, а от друга съдържаше в себе си намек за жизненост и живост, защото Джовани, преведено на български е Иван-Дживан (на санскрит), т.е. Живко, така и Иван Поповски бе хем строг, хем закачлив. Със строгостта си ни дисциплинираше, със закачливостта и остроумието си събуждаше съзидателните ни сили. Но все пак внимавахме да не станем обект на остроумните му забележки от рода: "Рисувай панталони, а не кюнци." Изискваше най-голяма дисциплина от нас, не допускаше отсъствие и закъснение. Курсът бе безплатен, не си ли редовен, значи си несериозен и заемаш мястото на някой друг, който би бил сериозен и отговорен. Сърдеше се много и ни се караше лошо, ако не носехме материалите за рисуване, живописване или гравиране, които бе изискал .

Техниката на рисуване преподаваше, както и всичко останало - перспектива, пропорции на човешкото тяло и лице - с най-голяма задълбоченост като на студенти от академията, а от нас изискваше най-голямо внимание и старание. Светлосенките трябваше да изпълняваме по всички правила на академичната техника без никакви отклонения. Щрихите трябваше да са въздушни и под ъгъл, да не се замазват с пръст или памук и постепенно да се сгъстяват в засенчените места. Така овладявахме техниката на щриховка, че след години ни познаваха като ученици на Поповски само по нея. А всяко отклонение от нея - шрихи под прав ъгъл или замазани с пръст - ни се струваше кощунство.

Прекланяше се пред Веласкес, създал съвършенство от гениалността и труда си. Труд за овладяване на техниката се искаше, за да се приближим поне малко до истинското изкуство като това на Веласкес. Трябваше да се трудим и то много - с часове - върху колонните сенки и полусенките на цилиндъра и сферата, качени върху куба. Не само изморяваше този многочасов труд в търсене на детайла, без да се изгубва цялото, че веднъж, почувствала се като омотана в дяволски кръг, се отконих от задачата и скицирах образа на Веласкес, който ме гледаше от репродукцията на "Придворните дами", висяща в ателието му. Разтухата бе кратка, защото почти веднага чух зад себе си гласа на учителя: "Не ми рисувай Веласкес, ами довърши композицията по натура." Дисциплина, строгост, ред в изграждането на художествени умения и много работа по натура - на всичко това държеше Поповски и го изискваше неумолимо, за да можеш да стигнеш до изкуството, а не до нещо, за което си мислиш, че е изкуство.

Към него – изкуството - беше всеотдаен и го преподаваше задълбочено, неуморно, със страст. И до днес някогашните му учениците от прогимназията на "Лиляна Димитрова" (сега "Свети патриарх Евтимий") си спомнят за необикновените часове по рисуване на Иван Поповски, за това как ги е водил в Градската градина на пленер. Спомнят си и как ученици-шегобийци, разбрали за гневливостта му при проявено неразбиране или неуважение към изкуството, обичали да го дразнят като задавали въпроса: "Рисунката с молив е готова, другарю. Да боядисваме ли?" Всеки път учителят избухвал възмутен, че художникът не е бояджия, а живописец. Той не запълва с боя, а "пише" живо и леко от душа- така, че да не усеща четката.

Лека е четката на Иван Поповски. Лека е ръката му, отворила път в живота на много хора, между които е и синът му художникът Стефано Поповски. И то не какъв да е живот, а живот с изкуството, значи с красивото, далече от "окаяността на материалното" както възкликва художникът сам във филма :"Каква окаяност, боже мой! Да обикаляш из Европа и да ядеш сандвичи пред музеите, вместо да влезеш в тях." Не познавайки окаяността на битието без изкуство, художникът е познал битието в неговата пълнота. Изкуство и творец, неразделни през живота, са си давали сили и са се усъвършенствали непрестанно. Това постепенно израстване на твореца през годините, посветени на изкуството, е характерно за всеки истински художник, но аз ще спомена само Хокусай, защото той много добре е описал развитието, което е очаквал от изкуството си през годините. На сто години, които той не достига, е смятал, че самият живот ще излиза от картините му. 

На 90 години художникът Иван Поповски ни показва отново любимите си лодки, пейзажи, цветя, натюрморти, разработени както преди изтънчено, по естетски отвлечено и обобщено,  но този път те са оживени от цветове, по Матисово ярки и свежи. Картините ни радват не само с красотата на пластичните форми, композиционнотo и техническо майсторство, но и с живостта и радостта от живота, която ни пращат. Те ни говорят за красотата на живота, обърнал гръб на окаяността, и за радостта от него, подобно на това, което ни казва Стоянка Мутафова от сцената.

Два феномена живеят и творят почти век сред нас - Иван Поповски и Стоянка Мутафова. С тях Бог е надарил българския народ, за да не се откланя от пътя си през вековете - тежък път, но път, по който българинът е търсил и създавал красота, а тя му пък му се е отблагодарявала, дарявайки го с жизненост и жизнерадост. За нея - красотата, художникът казва с щастливо изражение на дръпнатите си огромни очи, че тя е надделяла през столетията на варварство. И ето, красотата пак надделява, гледа ни от картините на Иван Поповски и се преборва с варварството и окаяността само с една четка, лека като перо.

16.12.2015 г.

• Рисунка – портрет на Иван Поповски: Марлена Юрукова
• Снимки: Ретроспективна изложба на Иван Поповски в галерия "Жорж Папазов", 12 март 2013 (Личен архив)

Иван Поповски в "Диаскоп":

"Иван Поповски - Джовани: Учителят на всички художници в Пловдив"

©Ина Мирчева