Георги Чепилев: "Контрастът между благородните стремежи и плоскостите на реалността"

03.01.2016
Снимка 1

Какви са българските комикси на прехода? Кои са героите? Какви са темите? Как се променя езикът на това изкуство? Какви са функциите на новото изкуство в дрогирания свят на електронни медии? От какви комикси се нуждаем днес? Как днешните комикс автори търсят отговорите на тези въпроси? Ето мнението на пловдивското комикс дружество в помощ на комикс проявите за „Пловдив 2019”.

След като Берлинската стена падна, целият Източен блок започна да се разпада с неподозирана скорост. Времето на демократични промени бе време на големи надежди. А що се отнася до българските комикси, истината е, че тогава площадите бяха пълни и на малцина им бе до тях.

Интензивността на промените в страната пренесе българските комикси в съвсем нов контекст. Поучително е сега, повече от 25 години по-късно, да погледнем в ретроспектива и да анализираме този процес на преходна форма между социализъм и демокрация, дала отражение върху българското комикс развитие.

Социализмът иска да подчини на властта си целия човек – и тялото, и душата. То е деспотично общество, в което свободата е унищожена без остатък. На него не му е безразлично към какво е насочена народната воля и не позволява изявата на каквато и да било такава. Съществува само един правителствен вестник и изобщо не се допуска съществуването на свободни печатни органи. Това се отнасяше и за всички културни сфери, както и за комикс изкуството, макар че то не бе изкуство тогава. Онези, които не признават социалистическите идеали и вяра, са поставени в гонение. Но социализмът за разлика от демокрацията има материално-съдържателен характер и знае какво иска, има цел. Той не се доверява на мнозинството и с право подлага демокрацията на критика, показвайки нейната безсъдържателност. Справедливо е да се отбележи, че в много отношения  социализмът е за предпочитане пред демокрацията, защото има съдържание. Страшно е в демократичното общество човек да попадне в зависимост, изключително от волята и произвола на някакво мнозинство, неподчинено на справедливост. Социализмът обаче премина в някакво нечовешко съдържание, в името на което всичко човешко се пренесе в жертва. И освен това настъпи време, когато социализмът престана да бъде невидим, а вече като видим, в него не можеше да се вярва. Оттук той започна да преживява не по-малка криза от капитализма и трябваше да се преустрои. А разочарованието от демокрацията и нейната криза са свързани с безсъдържателно формалния й характер. Целта на демокрацията е да събере разпадналата се народна воля през време, когато са загинали народните идеали и волята на народа е в упадък. Защото демокрацията възниква, когато се разпада органичното единство на народната воля, когато обществото се атомизира. Но за демокрацията човешката личност е отвлечен атом и тя механично сумира волята на всички. Обаче органичната обща воля на народа не може да се изрази аритметично, т.е. чрез преброяването на гласовете. Ето защо времето на прехода роди съмнение към всеобщото избирателно право, към неговото абсолютно механично разглеждане на човека като безличен атом. Демокрацията и социализмът са принципно противоположни. И в демокрацията няма никаква гаранция, че мнозинството няма да застане зад неправда и лъжа, а справедливостта да остане за твърде ограничено малцинство. Нагледно това се вижда от Френската революция, която тръгна с провъзгласяване на човешките права и свободи, но демокрацията изличи свободата без остатък. Демокрацията е само една арена за борба, където се сблъскват интереси и насоки. В демокрацията народът го няма, тя не го познава, тя само сумира механично волите на нищожна шепа съвременници. Затова при нея всичко е несигурно, слабо, няма единство и устойчивост. Това е вечно преходно състояние. В такова общество всичко е краткотрайно. Ето защо и тя стои на кръстопът - измъчвана от безсилие и недоволство, съсипана от вътрешни раздори и партии. Тя търси изход в завръщането към средновековното цехово начало – корпорациите, за да постигне някакво единство, в което човек няма да е откъснат атом. Но съществуват разнообразни преходи между социализъм и демокрация. Това са многообразни форми в резултат на тяхното сближаване или съчетаване – полудемокрация или полусоциализъм. Днес въпреки шеметният технически успех, обществото изнемогва, страда, търпи катастрофи и кризи, люшка се на ляво и дясно и продължава да пише страниците на една критическа епоха, лишена от спасителен подем.

Монархистите и социалистите настояват изборът най-после да бъде направен – да се намери съдържание. И колкото повече обществеността става куха и безсъдържателна, колкото е по-дълъг периода, в който нищо не се случва, толкова повече се засилва диктатурата. Днес политиката обгръща живота на хората като паразитно образуване. Ето защо угасва вярата в политическото и социално спасение. В живота на обществото ни трябва да започне велика революция срещу тиранията на външната общественост и политика в името на съдържанието.

В началото на прехода, през 1991 г., бе представено пловдивско специализирано издание за комикс разкази „Диаскоп” (в тираж 4 000). Това издание е лист, излизащ за юбилейни дати, нещо противоположно на социалистическите комикс списания "Дъга" и "Чуден свят" - Народна младеж. Принципно противоположно, защото се съобразяваше със започналия разпад на обществото, на ценностите – сбогуването със социдеалите, на междуличностните връзки и пр. (но и приликата му с комикс вестниците отпреди 1944 г. е нищожна). Ясното разбиране, че всичко това не означава край на съмнението, определи героите на новото комикс издание. В настоящата статия ще разсъждавам само върху първия комикс на този пробен брой „Диаскоп” – „Дон Кихот”, защото дава най-точна представа за тенденцията на пловдивското комикс развитие след 1989.

Темата за съмнението трябваше да се фокусира върху едно от двете класически произведения, изучавани от учениците на възраст кандидат-гимназисти: ”Хамлет” от Шекспир и „Дон Кихот” от Сервантес. Шекспир е труден за постановка, докато „Дон Кихот”, освен, че имаше традиция в старите български комикси, се свързва и с Испания. Испания през 15 век се преобразувала вътрешно – преход от Средновековието във Възраждането, който се отразил на нейната литература. И вече през втората половина на 16 век испанската литература встъпила в своя златен период. През този период възниква и така наречения шмекерски роман, чиито предмет е жестоката действителност с нейните лъжи и измами. Този вид роман е с невероятни приключения в автобиографична форма и реално -сатирични похвати. Но от подражания се превърнал в литературна епидемия, извращаваща художествения вкус на публиката. Само на Сервантес се отдало да изкорени това зло и пошлост, като написал пародия на рицарските романи. „Дон Кихот” е сатира против изродените и безсмислени по съдържание и нескопосни по форма рицарски романи. За целта Сервантес избира за свой герой не простак и невежа, а умен и начетен човек, изпълнен с възвишени стремежи. Но този герой си има ахилесова пета – болезнено развитата му фантазия и страстното му съчувствие към хорските нещастия. Дон Кихот не забелязва, че времената са се изменили, че времето на авантюрите и рицарското обожаване на жената е преминало безвъзвратно, че феите и вълшебниците, държащи в плен рицари и дами, са изчезнали и че животът поставя на човека други задачи, че нравственият строй се крепи на други начала, че правата се защитават не от рицари, а от закони и учреждения. В това взаимно неразбиране между останалия в миналото Дон Кихот и далеч изпреварилия го живот се заключават комичните недоразумения в произведението. Основният смисъл на романа се намира в поставянето на въпроса за уредбата на живота, за устройството на човешкото общество. Основа на сюжетната постройка е приключението, смешни лудории и авантюри, и малки епизоди. Въпреки че романът е лишен от действие, от фабула, Сервантес е вложил единство в цялото. В продължение на цялата творба се изобразява двойнствения характер на героя. И в наше време, когато навсякъде царува егоизъм и липса на всякакви идеали, става ни радостно на душата, когато видим печалния образ на великодушния безумец. Защото той не се стреми да достигне успех на жизненото поприще, но се ръководи в своите действия от идеални мотиви и е готов да жертва живота си за това, което неговото разстроено въображения съзира – слава, истина и доброта. Затова се отнасяме снизходително към недостатъците и противоречията му в характера, напр., при сблъсъците му с действителността, когато върши ред глупости. Дон Кихот е родоначалник на всички романтици, мечтатели, на които фантазията винаги е изтласквала встрани действителността. Делничната действителност, разрушаваща романтичните сънища, сваляща постоянно мечтателя от царството на фантазията към земята с нейните прозаични интереси, с нейната банална борба е посланието на комикса в „Диаскоп” от 1991. Ако идеалистът не е всякога безумен, то той е всякога неблагоразумен от житейска гледна точка. В образа на Санчо Панса са въплътени грубия практицизъм и паразитния материализъм. Но преображението на Санчо е любопитна история за благотворното въздействие на всеотдайния идеализъм върху грубата човешка душа.

Стилът на разкадровката на комикса носи отпечатък от чертите на романа, ето някои съображения от тях: 1. Фрагментаризиране на разказа – 15 кадъра, вместо задължителните 20 за завършен разказ; 2. Кадрите са свързани помежду си на базата на ритъма и чрез „златната пропорция”; тъй като Дон Кихот говори книжно-риторически с дълги и сложни периоди, а Санчо употребява простонародна реч, бликаща от пословиците, в комикса се срещат само три размера кадри: 1) тясна рамка 2) среден размер рамка и 3) широка рамка, получена от  сбора на размерите 1 и 2...

В същото издание е отпечатана статията „Комикси, комикси” - дискусия за наименованието на това изкуство. В нея се цитира американският художник Берн Хогарт: „Нерядко ние намираме в комиксите и комично, и трагично, и приключения, и романтика, и проза, и поезия. Комиксите са всичко това заедно и нищо в отделност”.

Каква по-подходяща илюстрация за изкуството на комикса от романа „Дон Кихот”, където всички контрасти също са намерили отзвук: идеализъм и материализъм, поезия и проза, смях и сълзи, възвишено и обикновено, трагично и комично, както и разните съсловия. Изкуството се сближава с живота и става фактор за по-нататъшно обществено и духовно развитие.

 


 

©Христина Мирчева