Ружа Маринска: "Димитър Добрович (1816-1905)"

Доц. д-р Ружа Маринска по повод

200 години от рождението на художника Димитър Добрович (1816-1905)

Добър вечер! Приятно ми е, че Димитър Добрович е събрал голяма публика. Мисля, че има защо. Добрович наистина е особен случай. Надявам се в рамките на лекцията да мотивирам това твърдение. Най-особеното в случая е, че ние изобщо нямаше да знаем, че е имало такъв художник, ако Димитър Добрович на преклонна възраст не беше решил да се завърне в родината. Ако това не се беше случило, по-любознателните от нас биха знаели, че през ХІХ век е живял художникът Димитриос Домвриадис, чиито произведения се пазят в Атинската пинакотека и толкова. Но за наше щастие Димитър Добрович е решил да се завърне в родината, която, забележете, той е напуснал като юноша.

Той е роден през 1816 година. Обърнете внимание на тази дата. Не е трудно да изчислите, че той е само с шест години по-млад от Захарий Зограф. А вижте неговия автопортрет. Той е от друга епоха. Той говори за друга – европейска и светска – школа. Роден е в Сливен, в семейство на успешен занаятчия и търговец Георги (понякога бъркат името му – Георги се казва бащата). Остава сирак на 11 години. А малко след това идват войските на Дибич Задбалкански. Те влизат в Сливен. Посрещат ги като освободители. Но в 1830 година се сключва Одринският мир и Дибич Задбалкански (всъщност немец по род, но останал в историята с това име, защото е прехвърлил Балкана) е принуден да се оттегли. Тогава значителна част от сливенското население бяга. Страхуват се, че като се върнат турците ще има преследвания и гонения. И останалият вече сирак Добрович заедно с баба и дядо също бяга. Обичайният ход е бил на север към Влашко, към Румъния - Плоещ, Браила. Няколко месеца са там. След това се разбира, че нещата са се успокоили, че могат да се върнат в родния град и през Русчук се връщат в Сливен. В Сливен Добрович поема бащиния занаят и около две години  шие аби, в което се смята, че е бил достатъчно сръчен. Но той не се чувства добре. Междувременно майката се е омъжила за втори съпруг, който се казва Пехливанов, откъдето и фамилията Димитър Добрович Пехливанов. През 1900 година, вече в България, в избирателните списъци той е вписан именно с това име. Иначе този втори баща му е бил меко казано омразен и той търси начин да поеме самостоятелен път.

Случаят се удава, защото бизнес партньорът на баща му, както  бихме казали днес, който му дължал значителна сума, бил в Цариград. И младежът тръгва за там. Смята се, че това става през 1833 година. В Цариград въпросният Васил Минчович не само му дава парите (замогнал се е), но е и благороден и му дава съвет да продължи учението си. И Добрович, който дотогава е учил в гръцко училище в родния си град, в Цариград попада на точното място. Постъпва в престижната Коручешменска гимназия. В разговор с историци и с други съм споделяла, че ние знаем обидно малко за българския ХІХ век в Цариград. Това е голяма история и не само защото е имало много българи, а защото тези българи са били стойностни личности. Тези българи са имали обществени идеали, нещо повече – именно в столицата на империята те са проектирали как ще я съборят. Едно такова важно място в топографията на Цариград е именно тази Коручешменска гимназия, в която, забележете, Добрович се оказва с трима впоследствие влезли в историята българи – Георги Сава Раковски (1821-1867), с който той живее в една стая, и на когото при трудни обстоятелства помага, Сава Доброплодни (1820-1894) и Гаврил Кръстевич (1817-1898). Те са съученици, но по-важното е, че освен че ги сближава родният край (и тримата идват от един и същ регион на България - Сливен и Котел), те се вълнуват от съдбата на родината. На това дело всеки от тях ще посвети живота си. Но за нас е интересно и това, че още в Коручешменската гимназия учителите забелязват, че Добрович има дар за рисуване, че той има дар на художник. И го насърчават в това направление. Но в Цариград избухва чума и тъй като пред очите му умират, Добрович бяга оттам. Ако Добрович би водил дневник, което не е правил, то неговата история би била достойна за приключенски роман. Пътуването му до Атина е изпълнено с перипетии – нападение на пирати на остров Хиос и какво ли не още. Но в края на краищата той пристига в Атина. Годината е 1837.

Атина с помощта и по идея на Великите сили вече е обявена за столица на освободеното Кралство. Така трябва да се направи връзка с елинската древност. Иначе, както самият Добрович си спомня и както ние знаем от различни гравюри и други пейзажи от онова време, Атина е едно село. За сравнение мога да приведа следните данни – по онова време Сливен наброява 25 хиляди души,  а Атина едвам го докарва до 2 хиляди. Самият Добрович си спомня за тези селски къщи, сбутани по северната страна на Акропола. Но Атина е вече столица на кралство. За  крал е избран един немски принц, малолетен по онова време – Отон I (1815-1867). Няма да цитирам какво се пише за него в историята, защото това не е нашата тема. Гърците не го обичат и въпреки това той ги управлява цели 30 години. Но това, което очевидно те приемат  е, че този още тъй млад владетел чужденец  веднага разбира, че трябва да заложи на мегали-идеята, идеята за Велика Гърция. Именно това той прави със серия укази, които имат за цел да изградят Атина като една модерна столица. Поканени са двамата братя Ханс Кристиан Хансен (1803-1883) и Теофил фон Хансен (1813-1891), австрийски архитекти от датски произход, които имат изключителна заслуга за създаване облика на гръцката столица. Построяването на Атинския университет, на Атинската национална обсерватория става пред очите на Добрович. В същия дух е и указът на Отон I за откриване на Кралска художествена школа (Политехнион). Това става в навечерието на 1837 година. И точно тогава, през 1837 година Добрович пристига в Атина. Той знае, че трябва да довърши гимназиалното си образование, и знае, че неговият път е на художник. Затова естествено се насочва именно към тази школа, която в началото не е точно художествено училище, но на този въпрос ще се спра след малко.

Но нека да се върнем към образа, който ни гледа от екрана. Обикновено по възрастови белези преценяват, че този автопортрет на Димитър Добрович е изпълнен през 70-те години на XIX век. Виждате колко умела и сигурна е четката, колко съпоставим с европейската живопис е почеркът на художника.  Преди време, когато реших, че следващата лекция ще бъде посветена на Добрович, Светлин Русев сподели, че това е една от първите работи, на която той още като ученик е правил копие. Аз обаче държа да покажа и една фотография, публикувана през 1896 година в сп. ”Светлина”, която кой знае защо колегите изследователи на този период не са забелязали и не са пуснали в употреба. А според мен това е забележителна фотография. Тя е от римския период на Добрович. Не е възможно да не оценим достолепието и благородството, които този образ носи. Но това се достига с годините, а все пак в началото, след Цариградската гимназия следва Атина, където той остава 11 години. Гръцкият за него е естествено овладян. От някои бележки във връзка със завръщането му в България можем да допуснем, че той е имал гръцко поданство. Съвсем наскоро получих сведение, че е имал и италианско гражданство.

Впрочем откъде ние знаем за Добрович? На кого дължим сведенията за неговия живот? Всъщност всички следващи автори повтарят реално два извора. Единият е тритомният труд „Опит за история на град Сливен” от д-р Симеон Табаков. Историк на родния си град, тогава едва 25-годишен, в 1902 година той интервюира дядо Добри, както сам го нарича. Мисля, че по онова време доста свободно са боравели с имената. Та и  Симеон Табаков повтаря, че дядо Добри (а не Димитър) е казал така и така.  Това е единият извор. Реално следващите пишещи за Добрович повтарят малкото сведения, които съдържа този текст. Вторият е на Васил Боянов, племенник на художника. През 1896 година, когато Добрович навършва 80 години, той публикува материал за него в сп. ”Светлина”. Подписва се с инициали, но е ясно кой е авторът. Той е имал естествено повече възможности от Симеон Табаков да общува със своя завърнал се от чужбина роднина. Но горе долу информацията е същата. Бързам да кажа, че след такова дълго отсъствие Добрович почти е забравил български език. Трудно се изяснява на български. Помагат знаещи френски, италиански, гръцки. Много по-късно влиза в обръщение и част от архива на проф. Иван Шишманов. Приблизително по същото време, в 1898 година, той разпитва художника за битието му и фиксира тези спомени. Съвсем неотдавна Сливенската художествена галерия с участието на колежката Доротея Соколова от Националната галерия издадоха диск във връзка със 190-годишнината от рождението на Димитър Добрович, в който е включен и този материал. За Добрович има една монография, издадена в 1957 година, която принадлежи на перото на художника Добри Добрев, родом от Сливен. Статия, посветена на юбилейната изложба на Димитър Добрович, публикува Людмила Добрева в сп.”Изкуство” (1988, кн. 3). Днес навярно бихме задали много повече въпроси на художника и бихме имали значително по-богата информация за него, и особено за римския му период. Но така или иначе, това не се е случило и са маркирани само основните събития по неговия дълъг, дълъг път. Аз смятам, че изобщо целият Добрович все още не е наместен там, където трябва и по начин,  по който заслужава да бъде осмислен и оценен.

Нека сега се върнем към художественото образование на Добрович. В различните източници информацията се разминава – и по причина на неточен превод и поради неизясняване историята на въпроса. Положих доста усилия да установя, че всъщност той е учил все в една институция, все в едно училище, но това училище през годините се е трансформирало и като структура, и като наименование. Та в началото, когато очевидно Добрович завършва гимназиалното си образование, от 1837 до 1842 година, той посещава същото училище.  Нещата стоят по-особено, защото, въпреки че се казва Кралско, то всъщност практически е неделно училище. Там са учили в празничните и в почивните дни. Та Добрович попада там в ръцете на един учител, чието име си спомня – това е един французин, отново французин. Миналия път говорихме за французите, при които Захарий Зограф няколко месеца е вземал уроци, за да се запознае с голямото изкуство. Това е Пиер Бонеро. Съвсем случайно, ровейки се в интернет, за да изясня как се изписва правилно името му (защото в различните текстове за Добрович то се дава по различен начин), попаднах дори на един негов пейзаж, неотдавна предложен на търг. Така че не става дума за някаква анонимна фигура и не случайно Добрович си спомня, че първо при него е учил. Но в 1843 година, след преструктуриране тази Кралска художествена школа наистина приема форми на художествена академия. Именно това е същинското образование на Добрович като художник, и там вече неговите учители са други. Единият от тях е Рафаело Чеколи. Очевидно връзката между двамата е била достатъчно добра. Не само защото той си го спомня, не само защото е нарисувал портрет на неговата съпруга (сега в колекцията на Националната галерия), но и защото, забележете, този портрет го е съпътствал в живота му. Той не се е разделил с него и когато най-накрая се връща в България, носи и този портрет. По този портрет се вижда ясно, че той е овладял художническия занаят и то на европейски маниер. Между другото, в Атина Добрович получава поредица награди. Очевидно е изпъквал, отделял се е сред другите ученици на тази Кралска школа. Още първата година той получава втора награда, на следващата получава първа награда, а третата година получава специално отличие от името на крал Отон І. Интересно е да отбележим, че още тогава негови работи са откупени и влизат и в частни колекции, и в колекцията на самата тази школа. И когато доста по-късно се открива Атинската пинакотека, която съответства на нашата Национална галерия, десет творби на Добрович попадат в нейната колекция. За съжаление, не сме направили нужното, за да включим тези произведения в цялостното творчество на художника. При едно пътуване преди години успях да видя тези десет картини - портрети и жанрови сцени. Разбира се, те присъстваха в каталозите под името Димитриос Домвриадис. Самите гърци, които са го оценили и купили някога, които и днес се гордеят, че между първите светски художници е имало и такъв, всъщност реално твърде малко знаят за него. Те не разполагат дори с основни данни (раждане, смърт, дълъг римски период) за него. В големия юбилеен каталог на Пинакотеката е репродуцирана негова творба, но информацията за живота и творчеството му е приблизителна и непълна. Ако ние искаме действително да очертаем делото на Димитър Добрович, това би могло да стане само в диалог и сътрудничество с гръцките колеги, а и задължително с привличане на италиански специалисти по изкуството на XIX век.

В Атина се пази този портрет на жена в гръцки национален костюм. Поместен е на сайта на Атинската пинакотека. Очевидно е изпълнен по време на следването на Добрович в школата. Дори и на екран, можем да забележим колко Добрович вече е владеел занаята. Вижте с какво умение е предал всички тези разнообразни материи и фактури. Наистина е имал божа дарба. От същия период е и „Италианска танцьорка”. Като не разполагат с информация за живота на художника, гръцките колеги я отнасят към 50-те години. Подобна датировка е несъстоятелна, защото по това време Добрович е вече в Рим, а картините са постъпили в гръцките колекции преди неговото заминаване. И в тази творба той е убедителен – и като постановка на фигурата, и като композиция. И отново нека съпоставим двамата – Захарий Зограф и Димитър Добрович. Две почти синхронни линии, но тъй различни като школа и насока. По същото време, когато единият продължава иконописната традиция, другият вече е стъпил на съвършено различна, европейска линия на развитие. Продуктивно ми изглежда и сравнението с изкуството на Сърбия, също освободена преди нас и поела още в средата на XIX век по нови пътища. Иска ми се да покажа и някои рисунки от гръцкото тефтерче на Добрович. Неизвестно защо в диска, издаден от Сливенската галерия, ревизират мнението от първата монография на Добри Добрев, че тефтерчето е гръцко. Този скицник Добрович също донася в България и така той попада в колекцията на Националната галерия. Избрала съм три-четири рисунки, и мисля че всеки, който има отношение към материята, може да оцени, че това са именно по-скоро начални рисунки. Те не могат да бъдат направени в Рим, където той пристига като зрял човек, прехвърлил трийсетте и със солиден професионален опит. Освен това самата тематика издава гръцкия характер. Типажът е явно балкански. Балканско е и хорото. Исках да ви покажа тези рисунки, за да се усети живият почерк, живата ръка. Винаги в рисунката това се чувства по-ясно.

Не зная дали да спирам вниманието ви на следващата работа, която също е от гръцкия период. Тя е известна като „Портрет на гръцки владика” (има реплика и в Атина). Не ми е ясно на каква база у нас добавят винаги и името Евгени Булгарис, който е живял в ХVІІІ век. Повече от очевидно е, че това е портрет, който е рисуван на живо. А кой е изобразен? – това е един от многото въпроси, които неизменно възникват при разглеждането на Добрович.

Кои са учителите на Добрович в Атина? Първо две думи за Рафаело Чеколи, за когото гърците имат твърде оскъдни сведения. Те знаят само, че е живял през  ХІХ век, че е бил професор в Кралското училище, но нищо повече. Това е един неаполитанец, който поради болестта на дъщеря си е напуснал родината си, тръгнал е към Гърция и се е установил в Атина. Но в Атина е бил до 1852 година, когато я напуска окончателно. По-нататък следите му се губят. Възможно е да е живял в Болоня. Дали Добрович е поддържал връзка с него – не знаем. Овалната картина на Чеколи „Акрополът” с фигури на преден план, датирана 40-те години, се пази в Атинската пинакотека.

Не се губят следите на другите двама професори, които мисля, имат много съществена роля в изграждането на Добрович. Това са двамата братя Филипос Маргаритис (1810-1892) и Георгиос Маргаритис (1814-1884). Те са професори точно по времето, когато нашият Добрович учи в Школата. Защо смятам че те са много важни, за да си изясним портрета на Добрович? Защото единият от тях, по-големият, е завършил Академия в Рим. А Добрович споменава в разказите си, че той е тръгнал за Рим с препоръчителни писма. Най-вероятно това са били препоръчителни писма именно от Филипос Маргаритис, който навярно е учил при същия този професор Томазо Минарди, при който ще учи и Добрович. Смятам, че е добре да се поразровим около тези две имена. Не само защото те, възпитаници на академиите в Рим и Париж, са насочили нашия художник към определена стилистика, която веднага го поставя в европейското художествено пространство. Има още една съществена причина. Тези двамата са родоначалници на гръцката фотография. Още в средата на XIX век те основават първото фотографско ателие в Атина. Няма как системните занимания на Добрович с фотография, неговият патент за „елеофотография” да не държат връзка с практиката на неговите професори.

И така, с препоръчителните писма нашият герой пристига в Рим. Годината е 1848. Затова именно се смята, че той е първият наш живописец, получил академично образование. По-рано други просто не са известни. Може би е имало, но те не са се върнали в родината и са останали някъде безвестни по белия свят. 1848 година е страхотна година за Европа. Ние сега говорим за арабски и други пролети. За първи път този израз всъщност се явява през 1848 година. Тогава се говори, че това е „пролетта на народите”. Революциите – първо Френската от 1848-ма, следват другите почти верижно, и така се стига до движението на Гарибалдийците. Знаем, че в отрядите на Джузепе Гарибалди (1807-1882) е имало двайсетина българи и сред тях се споменава фамилията Пехливанов. Проследих внимателно пътя на Гарибалди. Възможната засечка с Добрович е в Рим, в самия край на 1848 и началото на 1849 година. Впрочем, и самият Добрович разказва, че е бил под знамената на Гарибалди около 3 месеца. Чувала съм, че в някакъв италиански музей (и тук въпросителните са много) се пазят рисунки на Добрович на гарибалдийци, или по-точно на униформите на гарибалдийците. Питала съм, търсила съм, досега не съм попаднала на следа. Въпреки че когато пристига в Рим Добрович е на 32 години, той отново се записва да учи. Той иска да овладее занаята и изкуството. Ние с Анжела Данева все още не можем да преодолеем бариерата „Архив на Римската академия“. Надявам се да успеем. Но дотогава не можем да кажем дали Димитър Добрович е бил редовен студент в тази Академия или той, както сам казва, е посещавал по два часа сутрин и вечер Академията за да рисува, а в останалото време е правил копия във Ватикана. Като копист той наистина е достигнал съвършенство. Какво още знаем за него в този римски период? Знаем, че е живял на една и съща улица, на улица „Систина“ №71. Това е на пъпа на Рим. Днес там се издига петзвезден хотел. Съвсем близо е хълмът Пинчо. Наистина прекрасно място. Без да променя адреса си Добрович проживява всичките тези 45 години в Рим. Когато се връща в България, той донася много работи, правени главно през римския му период. Трудно е те да бъдат датирани и точно подредени хронологично. Има един сигурен ориентир. В самото начало той все още се подписва Домвриадис, а много скоро започва да се подписва Добрович. Има, естествено творби, които не са подписани.

Ще започна с тази „Италианска циганка с дайре”. Тя е от този период. Мисля, че не сме я все още оценили, както впрочем и доста други работи на Добрович. Искам да кажа, че не сме ги ситуирали в европейското им време и затова ги описваме повърхностно и неточно. Ако говорим за европейското време, фактически за първата половина на XIX век, това е епохата на романтизма. Романтизъм, кръстосан някъде с класицизъм, което е може би точно римският случай. Защото, забележете, новите движения, които преодоляват академическия стил, те не се раждат в Рим. Те се раждат на север, в Пиемонт. Рим предразполага, напротив,  към класика, към определени романтически идеи. Рим поразява, и до днес, този абсолютно невероятен и величав град поразява с това, че там усещате столетията. Той наистина е Вечният град. И този имидж се установява именно в ХІХ век. Не е направено нищо, а би било интересно (тъй като Добрович не е оставил разкази за Рим) неговото време там да се засече с други извори. Такъв извор например е Иполит Тен (1828-1893). Няма нужда да обяснявам на тази аудитория кой е Иполит Тен. Той е в Италия през 1864 година и ни оставя невероятни описания на Рим. Когато разглеждах картините на Добрович с оглед на нашата беседа в паметта ми изплува и образът на Гогол (1809-1852), великият руски писател, който живее в Рим доста дълго време и който ни е оставил един вълшебен текст. Препоръчвам ви да го прочетете. „Рим“ е едно своеобразно обяснение в любов към Вечния град. Гогол описва и красивите италианки, които са толкова красиви, че не случайно италианските поети ги сравняват със слънце, защото както слънцето е пълно, така и те излъчват тази класическа пълнота. Гогол ни описва и художниците, „върху чиито лица се отразяват следите на строго спокойствие и тих труд”. Гогол напуска Рим в годината, когато там пристига Добрович. И живее на същата улица „Систина”. Да добавя, че Гогол е силно свързан с изкуството и в Рим се движи именно в кръга на художниците. Тези и много други подобни извори могат да ни помогнат да възстановим атмосферата, в която е живял Добрович в Рим във втората половина на XIX век.

Тази италианска циганка с дайрето можем да я коментираме достатъчно дълго. От една страна, това е типично романтичен образ. От друга страна, вижте каква превъзходна колористична хармония и съвсем не на последно място обърнете внимание на пейзажа, който се разстила зад нея. Между другото Добрович не ни е оставил нито един чист пейзаж. Той рисува човеците, на фона на пейзаж, но човеци. Тук пейзажът в далечината е чудесен, а просторът е като отзвук от вихреното движение на фигурата. От римския период е и този спокоен съзерцателен портрет на момиче. Откриваме същия особен топъл фон, който го имаше и в предната картина. Най-вероятно това „Момиче” е рисувано в Академията, защото върху ръката му със същия цвят художникът е отбелязал, че е правено по натура. В колекцията на Националната галерия се пази и тази “Селянка от околностите на Рим”. Добрович очевидно е имал специално отношение към тази творба. В България е донесъл две нейни разноформатни версии. Тази е по-голямата. И отново обърнете внимание на пейзажа. А самият образ на прекрасната италианка е своеобразен меланж на класицизъм и романтизъм, който ни отпраща към една отминала епоха.  

„Предачка” е също известна в две версии. Тази е от Художествената галерия в Сливен, може да се каже нейна емблема. Очевидно не в самия Рим, а в римските околности Добрович е намерил този свой модел. Отново – изключително добро цветово хармониране, което означава, че наистина дългите години на учене не са отишли напразно. И познатата италианска миловидност. Питали са го дядо Добри защо не се е оженил. И той е отговорил, навярно на шега, че жена му щяла да го ревнува от моделите. Така или иначе, женският образ явно силно го е вълнувал. Той заема централно място в неговото творчество. Ще покажа още две работи, които са интересни, защото предлагат по-сложни живописни задачи, свързани със светлината. „Жена със запалена свещ” и „Рибар”, и двете в Сливенската галерия. Добрович няма проблеми при изобразяване на фигурата, а също и в предаване на състояния. „Момиче зад завеса“ – работа на пръв поглед странна и не особено привлекателна. Но ако се вгледаме и започнем да разсъждаваме за Добрович в една италианска и по-широка европейска проекция, ще можем по-добре да оценим и постановката на фигурата, и сложните планове и светлини, които се кръстосват в тази наситена, плътна композиция.

Този известен „Портрет на младеж” по моя преценка е от гръцкия период на Добрович.

„Венециански дож”, работа, която се представя като копие, според мен е правена по натура. Тя държи връзка с автопортрета на Добрович. Това, че се отнася към римския период на художника, никой не оспорва.

Добрович, както казах, си е изкарвал прехраната с копия. Копирал е много. Когато се връща, така поне се пише, е донесъл 150 копия. Внушителна цифра! Аз съм избрала да ви покажа само някои от тях. Показвам тази главичка, защото около нея има проблем. Проблемът е, че в същия този неотдавна издаден диск пише, че това е италиански майстор от ХVІІ век. Опровержение на това твърдение намирам във факта, че и в двете общи изложби на българските художници, в които Димитър Добрович участва след завръщането си в България, той не се представя с оригинални творби, нито с произведения на други автори от личната си колекция. На изложбата през 1897 година показва 11 копия и няколко елеофотографии, а на следващата година – 10 копия.  И тъй като тогава са документирали събитията доста по-добре отколкото днес го правим, в списание „Искуство” са публикувани снимки от тези експозиции и там много ясно се вижда тази главичка. Именно по тази причина за мен тя е безспорно копие. А като копист Добрович се е отличавал със забележителна виртуозност.

Измежду копията заслужава внимание портретът на Беатриче Ченчи, доскоро приписвана на Гуидо Рени (1575-1642). Авторството в случая не е толкова важно. По-интересен е самият образ на Беатриче Ченчи (1577-1599). Потомка на аристократичен род, тя убива баща си (има защо) и е осъдена на смърт и обезглавена на знаменития римски мост, който води към Сант Анджело. Подвигът и получава невероятен резонанс, а романтичният и образ векове след това вдъхновява поети, драматурзи, композитори - от Шели до Алберто Моравиа без да пропускаме А. Дюма, Стендал, О. Уайлд и др. Портретът на Ченчи е бил постоянно обект на копиране – може би защото е бил приписван на знаменития Гуидо Рени, а може би защото е съответствал на идеала за красота. Копира го и Добрович и също така не веднъж. И със сигурност е първият, който донася този образ с трагичен и романтичен ореол в България. Ето още няколко копия - Карло Долчи, Кореджо, Батони, Гуидо Рени. „Архангел Михаил” на Гуидо Рени той възпроизвежда и като копие, и като елеофотография.

 Тук се налага да отворя скобата на тема „елеофотография”. Самият Добрович  цени това свое постижение и му дава това име. Държи то да се възприема като „система Добрович”. Какво всъщност представляват елеофотографиите на Димитър Добрович? Боя се, че до днес ние имаме снизходително отношение към тях. На практика фотографиите са третирани с маслени бои. Въпросът, обаче, е доста по-сложен. За жалост никой досега не се е заел с неговото проучване по-сериозно. Макар че материалът е достатъчен, да не кажа обилен. Защото представете си, ХІХ век. Фотографията не е чак толкова напреднала. А някои от тези елеофотографии са над метър в ширина. Как се прави това? Къде се прави? Мисля, че проблемът „елеофотографската система на Добрович“ просто чака своя изследовател.

Накрая показвам и знаменитата „Аврора” на Гуидо Рени. Това е една огромна фреска – седем метра широка, от Палацо Роспильози. Ще приведа един малък цитат от Константин Величков. Константин Величков (1853-1909) е политически изгнаник, както знаем, от режима на Стамболов в Италия. Той е във Флоренция, но естествено няма как да не стигне до Вечния град. Той е там в 1888 година и пише своите знаменити „Писма от Рим”. Който не ги е чел, нека вземе това томче и да го прочете. Това са вдъхновено написани писма от Рим - за най важните паметници, за впечатленията от тях.

„Гуидо Рени господства сам в Палацо Роспильози със своята „Аврора”. Тя е несъмнено една от най-съвършените му картини... Амур и Феб имат всичкото изражение на ефирни създания и няколкото души,  които заварвам, че копират фреската, правят неимоверни усилия, за да придадат този неуловим оттенък в образите, който без да отнема нещо от човешката им прилика, дава им божествен характер.“

Самият Добрович прави няколко копия на тази „Аврора”. Подозирам, от едно множествено число, което се появява в текста на Константин Величков, че е възможно Добрович и Константин Величков да са се срещнали в Рим. Възможно е Добрович да е бил гид на Константин Величков. Интересно е, че Константин Величков отделя специално внимание на ателието за мозайка във Ватикана. А ателието за мозайка във Ватикана се ръководи от Филипо Агрикола (1795-1857), който е един от професорите на Добрович, по онова време дори президент на Римската академия. Това, разбира се, е само хипотеза. Но когато го разпитват за живота му в Италия, Добрович споменава няколко имена: Томазо Минарди (1787-1871), почти 40 години професор в Римската академия,  Филипо Агрикола, Чезаре Фракасини (1838-1868), известен със сръчното си работене и пейзажиста Фердинандо Силвани (1823-1899). За голямата история на изкуството те нямат особено значение. Но тук, говорейки за мозайката, искам да обърна внимание на още един момент, пренебрегван при разглеждане творчеството на Добрович. В Рим наред с картините, копията, елеофотографиите, които прави, Добрович е посредник (това е своеобразен бизнес) за пренасянето от Гърция в Рим на мозайка, необходима за римските катедрали. Който е бил в Рим може би е посетил катедралата „Свети Павел отвъд стените”. И дори да не е обърнал внимание на името на автора, със сигурност е стоял запленен пред мозайките на фасадата на храма. Те са дело на същия този Агрикола.

Годината е 1893. Всъщност решението да се завърне в родината очевидно се взема година по-рано. Добрович прави проучвания дали са живи неговите роднини в Сливен, търси някакъв контакт с тях. Има още един любопитен факт, който допълва портрета на Димитър Добрович. Ще го спомена не само защото тук е колегата музиковед Каранлъков. Когато си тръгва за България художникът получава скъп дар – цигулка Амати от 1673 година. По това косвено съдим, че той е бил и добър цигулар. А Мишо Тодоров, композитор със сливенски корен, си спомня, че даже му е било показвано писмото, с което върви тази цигулка, и от което се разбира, че самият Добрович доста добре е свирил на този инструмент. За съжаление не знаем къде е цигулката. Но има достатъчно свидетели, че цигулката неизменно е висяла на стената в стаята на Добрович в Сливен.

Така че много, много въпроси има около битието на този забележителен българин, на които може би трябва да направим усилия да отговорим. В самото начало на 1893 година, първите дни на януари, неговият племенник, Васил Боянов и неговият стар приятел, известният  просветител Иван Добровски (1812-1896) отиват да посрещнат Добрович в Цариград. Очевидно племенникът не е сигурен, че ще познае своя роднина. Затова е необходим Добровски. И той се връща в Сливен. Началото е бих казала дори тържествено. Веднага с благословията и по изричното нареждане на министър-председателя се урежда изложба на „първия български живописец” Димитър Добрович. Нямам сведения Стамболов да е имал развито отношение към изобразителните изкуства, но в случая той се намесва решително. Изложбата се открива в Народното събрание на 2 юли същата 1893 година. Художникът показва това, което е донесъл, и което специална комисия отбира. Показва оригиналите, показва копията на творби от европейски майстори, показва елеофотографиите си. Изложбата има резонанс. Друг е въпросът, че времето вече е съвсем различно. Той е бил в едно друго пространство, той принадлежи на едно съвсем друго поколение, с него вече общуват хора, които биха могли да му бъдат и внуци, за синове да не говорим. Тоест той е така или иначе дядо Добри, както го нарича Табаков. Той не може да влезе в тукашните страсти, тукашните битки. Да напомня, че същата 1893 година се създава първото художническо обединение – Дружеството за поддържане на изкуството в България, че три години по-късно, в 1896-та се открива Рисувалното училище. Добрович е поканен и участва във Втората и Третата художествени изложби, организирани от Дружеството, както подчертах с копия. Има една снимка, която показва членовете на Дружеството за поддържане на изкуството в България, където виждаме че двата фланга се държат от двама италиански възпитаници. Вляво е Добрович, а почти най-вдясно е Антон Митов. Те биха могли много добре да се разбират на италиански, но очевидно не просто езикът пречи на този диалог, тъй като тук има други вече насоки стилистически, други нагласи, други поколения, други възрасти и Добрович в един момент очевидно се оказва поизолиран. Още повече, обществените нагласи към изкуството са все още крайно неразвити. Ще си позволя да приведа един цитат по повод втората изложба на Дружеството от 1897 година. Кореспондентът за изложбата във вестник „Мир” пише следното:

„Българското изкуство прекарва засега най-трудните времена.  Времена на детински години, толкоз по-трудни, че липсва майка и майчино мляко – вниманието на обществото. Не говорим за доста слабото посещение на изложбата. Но вземете предвид равнодушието, с което се отнася към този труд нашата публика, гледайте меценати, които липсват, търсете при изложените картини насърчителните бележки „продадено”, които ги няма и ще разберете каква жертва принасят уреждачите на изложбата и художниците, които участват в нея...“

Можем да се замислим и в други проекции по този текст. Но истината е тази. Пространството е тясно, откупки няма. Но е известно, че все още живата княгиня Мария Луиза, която знаем сама е художник и почитател на изкуството, купува две работи на Добрович. Това също е добре документирано. От своя страна Добрович прави много щедри дарения. Освен на държавата в лицето на тогавашните институции, той богато дарява читалище „Зора” в родния си град. Всъщност неговата сбирка е в основата на бъдещата Художествена галерия в Сливен. Общо взето, по-голямата част от значителните работи (а той явно е имал преценка за своето творчество), той разпределя по обществени институции, да го кажем на съвременен език, а другите - между роднините. А вече по-късно всеки от роднините се разпорежда по различен начин с тях. Както пише в сп. „Светлина”, макар и 80-годишен, Добрович не „изпуща четката”, продължава да работи. Живее при различни роднини, твърде скромно, не страда от това, че няма средства. Умира на 3 март 1905 година. По ирония на съдбата няколко седмици след това пристига съобщението, че му е отпусната пенсия.

Защо още в самото начало ви обърнах внимание на това, че според мен Добрович не е наместен добре? Да, той е един от тези първи художници в светското българско изкуство. Наред с веднага със Станислав Доспевски, Николай Павлович, Христо Цокев. Но той е нещо съвършено различно. Това би трябвало да осмислим. Не само защото те са били по три-четири години в чужбина и изцяло са свързани с тукашните процеси, а той действително е тамошен човек. Но той и прави неща, които ние гледаме през призмата на тези същите, гледаме ги през призмата на българския край на ХІХ век. А, убедена съм, че Добрович е фигура, която ние имаме основание да ситуираме в европейския ХІХ век, в рамките на европейския романтизъм. Да го извадим и да го покажем. Да го показваме при всички случаи, когато разглеждаме българското изкуство в по-широк европейски контекст. Защото той е друга рубрика. Така мисля. Няма защо всички да бъдем в една колонка и в една стъпка. Има различни пластове, и той със цялата си съдба, с цялото си живеене в Европа, е част от тамошното изкуство. Това, че е българин, за нас е още-по-голямо основание да го коментираме. Както виждате Добрович повдига цял рой проблеми, на които ние не сме дали необходимите отговори. Мисля, че генералният културологичен въпрос всъщност е засичането на личното с общото време. Личното на Добрович време и какви са неговите засечки, неговите разминавания с общото време, общото балканско, и общото друго. Във всички случаи ние имаме основание да благодарим на този Добри, Димитър, Добриадис, Димитриос Домвриадис, Димитър Пехливанов, или под каквито имена ни се яви, за това, че той се е завърнал в родината и ни дава една друга възможност да коментираме тези проблеми.

Показвам последния образ. Това е портрет на една от неговите роднини, една от племенниците, която е знаела френски и всъщност е успявала с дядо Добри да установи някакъв диалог. Това е правено 1899 година, една от най-късните негови творби.

Ателие-колекция Светлин Русев

Лектория по българско изкуство, 12 април 2014

Димитър Добрович (1816-1905) в "Диаскоп":

"Юбилейни дати: Проектът Димитър Добрович (1816-1905)"

"Димитър Добрович (1816-1905) - първият светски художник в България"

Публикацията се осъществява със съдействието на д-р Анжела Данева.

©Христина Мирчева