Пламен Антов: "Поетът е хтонично същество"
02.02.2016
Орфей, или самотата
На Малина Т. -
за силата на вкуса
като съпротивление.
За пръв път не с ръце в джобовете
и не с глава високо горе
в корените на тревата
пиша поезия. А на стол върху маса, макар прозорецът пред мен
да е широко разтворен, изпълнен
с оловно небе, натежало от влага
и ромон на дъжд по лозовите листа. За пръв път
пиша поезия, когато животът ми е сфера, лишена от център – след взрива
отделните парчета се разбягват в пространството
под непреставащия ромон на дъжда.
Когато за бъдеще не мога повече да говоря, а
настоящето се разпада – мога
миналото само да търся, тъмните
и светли сенки на дедите си (татко и майка са тук, чувам
как гласовете им се промъкват на пресекулки
между струите на дъжда) – да слизам
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
преследвайки сянката на любовта, която сам дори не мога
да нарека любов (“Любовта ли? Не тя е важна, а плътта
и кръвта” – така на Персефона ще отвърне
Певеца древен – единственият ми прадед.)
Когато паметта е тъмна
и не стига по-нататък
от тези гласове, промъкващи се между капките дъждовни,
идва онзи миг – свободен, нестеснен
от имена, биографии и истории.
Идва Историята, неизменна, нежелана и случайна
като Родина.
Историята с корени в Хадес.
Родината с корени в Хадес.
Исках да напиша епоса на своето време,
мрачно като денят в прозореца, но без
мокрите лозови листа и гласовете на птиците. После разбрах –
епосът на моето време може да бъде единствено
лишен от епическа цялост, единствено разпаднал се
на фрагменти.
Колкото по-гъста е сянката на смъртта,
толкова по-ведър е шумът,
който цивилизацията вдига около себе си,
пропилявайки лекомислено онова, което би могло да бъде
единственото й спасение:
достойнството на смъртта,
смирението.
Този век на хипертрофираща демокрация гримасничи, нахлузил
жизнерадостната маска на клоун, за да скрие
мъртвешката си бледност.
Умиращ старец, гримиран палаво като палячо, педераст, тийнейджър,
с лице надупчено от пиърсинг, окаяно пиян,
дрогиран с екстатичен оптимизъм – онзи същият,
когото Густав Ашенбах отдавна беше срещнал
при слизането си на венецианския бряг.
Каква дълга агония…
Откъс от книгата на Пламен Антов "Поетът е хтонично същество"
Изд. "Ерго", 2015
Редактор: Мартин Христов
Оформление: Иво Рафаилов
Отзив за книгата в "Диаскоп":
©Христина Мирчева