Иглика Дионисиева: "Аз съм птицата и нейната клетка"

Така започва поетичната книга на Стоянка Грудова „Бъдещето между нас” (Аквариус, 2015). Книга, появила се след много осмисляне в житейски и литературен план. Книга, дошла в края на 2015 г., но толкова мощна с посланията, светлината, доброто и красивата прецизност на стиха си – че стана знакова за моята поетична 2015, стана основополагаща и начална – като кредо за това, което ще търся оттук нататък.

Толкова леко и светло и същевременно тежко и тъмно начално двустишие. Заради поривът, който е силен и жив, заради свободата и всичко, което символизира птицата; афоризъм-изповед, белег на горчива мъдрост, на озаптяването, на канализирането на себе си. Вътрешна двойнственост, случваща се извън желанието на индивида. Само и само да си приет, да си удобен, в името на световния порядък, непроменян от памтивека.

         „Порядък”, „Много хубаво не е за хубаво”, „Приказка”, „Не питай старило а патило”, „Насред всичките пачи яйца” – стихотворения, за заглавия (или като градивен материал) на които авторката е взела народни мъдрости, пословици или фразеологизми. Но, употребени от Ст. Грудова, те вече имат ново, единично, разпознаваемо звучене. Старият световен порядък е добър само „на първо четене”. „Ръцете на радостта” са млъкнали, гилотинирани. Страхът от „Много хубаво не е на хубаво”, показан като празно място на нещо насилствено отнето, преминава в „Приказка” и се разклонява, размножава като хидра, има родословно дърво и постига безкрайност. По друг начин въздейства „Не питай старило а патило”. Съюзът „но” подсказва да не се осланяме безрезервно на народната мъдрост, защото опитът не може да се предаде информативно. „Насред всичките пачи яйца” – стихотворение, акумулирало толкова виталност и оптимизъм, въпреки ситуацията в света, въпреки мъдростта. Да се оставиш на усещанията си, да доловиш „дишането на земята” с всичките произтичащи от това проявления на радостта – кратък се оказва пътят до щастието. Та нали за „същото” става въпрос и в „Голямо малко”:

Да, малко ни трябва, дори в чисто графичен план. „Бъдещето между нас” е заложено, съградено от максимално семпли, по никакъв начин неукрасени стихове. Такова бъдеще приветствам, щом в него „поезия” значи кристално чист смисъл, спартанска мярка в количеството лексика, отдалечаване от всяка литературна маниерност. И затова няма насита окото на стихотворения като „Няма насита окото”, „Голи ходехме в Рая”, „Расти порасти мило мое”, „Само да не се хвана”, „Това ли е”, „Милвам”, „Целунах” и други. Неуспешен мой опит да маркирам всичките творби, които задържат вниманието и връщат смисъла ми – защото си давам сметка, че ще преповторя съдържанието на книгата. А тя, книгата, още с първите прочетени текстове от нея стана изключително важна за мен, защото, въпреки че говори за „пътища без изход”, за „Книжници и фарисеи”, за малотрайна „Благотворителност”, за „Политиката” и за „Игра на ценности” – тя ми връща вярата в думите; тя ме убеждава, че въпреки причините за тревоги – има добро – и съприкосновението с него е в състояние да те успокои, да запълни живота ти, да уякчи вярата ти.

         В книгата ясно личи „диалогът” на лирическата героиня с Бог, личи страхопочитанието и простотата на обръщението към Него. И като следствие – простотата в живеенето, станала причина за две стихотворения, изведени до абсолютно съвършенство и сила на внушението. Те, изговаряйки най-свидното за човек, са именувани чрез действия – „Милвам” и „Целунах”. Връщам се към тях отново и отново, без да мога да им се наситя – да ги чета, да ги съзерцавам, да ги преживявам. Ще се въздържа да коментирам благоговението пред хляба и що е то заспало дете за коя да е майка. Ето стихотворението:

Другата творба от книгата, която ме кара да ѝ се покланям, но и да пораствам и да живея, е стихотворението „Милвам”. Графично фонетично подобните „милвам” и „мир” са лексеми, задаващи граници, рамка на стихотворението. Но те очертават и пътя, който би могъл да е в две посоки. Вертикално: чрез милването на всичко изброено – издигане нагоре в жадувания мир. Или хоризонтално: „милвам” и „мир” – като двете ръце на любещата жена, прегръщаща света. Пълна, реална нирвана, лишена от страдание (за разлика от стихотворението „Нирвана” на П. Яворов), която е възможна благодарение на единствения възможен път за случването си: чрез действие, чрез внимателна грижа към хората и нещата, правещи смислен нашия свят, можем да вкусим и да усетим мира.

„Това ли е”? – ще се запитате, ако сте стигнали до финалните редове на този текст.

„По-хубаво е” да четете самата книга, по-хубаво е!

 

Стихотворения от книгата на Стоянка Грудова в "Диаскоп":

Стоянка Грудова: "Милвам" - "Бъдещето между нас"

На снимката: Стоянка Грудова

©Христина Мирчева