Нели Лишковска: "Софийски ангели"
10.03.2016
Нели Лишковска за романа "Софийски дует" от Иван Димитров, ИК "Жанет45", 2016
Колкото повече четях тази книга, толкова по-често си повтарях, че няма да мога да пиша за нея. Колкото повече навлизах в историята, по-скоро – историите, толкова повече се разколебавах. Колкото повече опознавах града чрез погледа на автора (по-скоро – авторите), толкова повече осъзнавах, че не зная нищо за родния си град.
Все пак ще опитам. Дължа го на себе си.
Ще се опитам да очертая бегло границите на една многопосочна и разнолика книга. Ще се опитам да подчертая онова, което ми се струва пълноценно. Ще се опитам да насоча вниманието към епизоди, които не могат да бъдат подминати с мълчание.
Въпреки твърденията, че това е книга, в чийто замисъл е заложено главен герой да бъде един град, в края разбираш, че тя извежда на преден план образа на наблюдателя. Съвършеният наблюдател, съставен от образите на по-малки или по-големи такива.
Да, това е и разказ за града, за хората, за местата, за изгревите, залезите и нощите му. Неистов стремеж да се вдъхне жизнена енергия в неодухотвореното, да се вгради божия дух в материалните измерения на града. Тази книга е именно за наблюдателя на процесите и състоянията.
Този наблюдател е навсякъде.
В студените квартири, по прашните улици, сред циганите на пазара, чака на Централна гара, прелита от покрив на покрив, кръжи с гълъбите и врабците, катери се по скалите на Витоша, пътува на стоп, изгаря на брега на морето.
Любим похват на наблюдателя е изброяването.Той брои всичко – вещи и предмети, птици и хора, професии, музикални инструменти и ритми... Освен материални обекти, се изброяват и нематериални. Спомени, например. Пъзел от лица. Пъзел от разкази за и на отделни лица. Пъзел от аромати и усещания. Пъзел от внезапни или дълго фиксирани мисли. Всички малки пъзелчета оформят Големия пъзел на града.
Изброяването на моменти напомня монотонността на матрицата:
...гълъб, гълъб, гарван, гълъб, врабче, гълъб, врабче, врабче...
Или:
...раз-два-раз-два-раз-два-три. Раз-два-раз-два-раз-два-три...
Ритъмът може да бъде сменен, но не и да избяга от корена си. От висшата си същност. Той е тук и определя темпото и продължителността не само на музиката. На приятелства, връзки, бракове, животи.
Картините се сменят, но като че ли са все едни и същи. Да не би случайно да излязат от предварително зададената матрица. Сезоните се сменят, но са сякаш еднакви. Часовникът в трета част тиктака и отмерва времето на „нощния човек” – 18:30,18:37,19:08,19:16... Времето може и да тече, но това не променя нищо.
Тази повторяемост успокоява възбудата. Действа успокоително на напрегнатите сетива. Задържа срива, който може да настъпи във всеки един следващ момент. Като обтегната до краен предел струна, която се къса отново и отново, но само във въображението на читателя, а иначе остава все така цяла и непокътната в ръцете на автора.
Лицата и техните истории се наслагват едно върху друго, за да се превърнат в еднородна човешка маса. Без лице. И без история. Наслоявания на животи, които нямат начало, но нямат и край.
Друг похват, използван умело от наблюдателя, е летенето. Над и през. Над конкретни топоси – Витоша, Женския пазар, Лъвов мост, Софийския университет, Попа, Червената къща, Борисовата...
Летенето през времето. Не само метеорологично-сезонно, но и индивидуално. Смяна на сезони, но и смяна на възрасти. Лято, Есен, Зима, Пролет. Деца, ученици, служители, старци.
...имаме свое темпо. И едновременно с това темпото ни е част от общото...
„Тук” се явява едновременно като наречие за място, като показател за пространство, но и като времеви маркер. Времето се обръща в пространство, а пространството във време.
...преди половин час бях в сънищата. Сега съм тук...
Колебанията между измеренията понякога са само загатнати, друг път – са отчетливо реални. Калейдоскоп от плодове, зеленчуци, цигари, бельо, отрова за мишки, обувки, батерии... Въртящ се непрекъснато, променящ се, разрастващ се и придобиващ гротесктни размери.
Градът никога не е само фон. Границите му не могат да се начертаят ясно. Не е и нужно. Рамката има способност да се отдалечава от центъра. Периферията се раздува.
Градът не е пейзаж. Не е в статично състояние. Той винаги е действащо лице. Понякога е в главната роля, но често е и второстепенен герой. Друг път – подава глава зад кулисите. Винаги е тук.
Този полет над, през, между, сред е всъщност не толкова движението на тялото през пространството и времето. Това е движението на съзнанието – едновременно в пространството и извън него. Във времето и извън него.
Разказът на няколко места се разполага по вертикала: пространството Горе (Витоша, Родопите, покрив) и пространството Долу (София, улицата). Двете посоки не се противопоставят. Дори и да има някакво противоречие (...В Родопите очите се смеят. В София мълчат...) или несъответствие между тях, в определен момент нещата се изглаждат и всичко продължава да съществува спокойно. В синхрон. Хармония, която не е търсена, защото винаги я има. Съществува, въпреки всичко.(...Всичко беше толкова нечовешки перфектно...)
В последната четвърта част „Пролет” се наблюдава отново движение, но в обратен ред. Главите са номерирани като числата са в низходяща градация. Обратно броене. От 18 към 1.Това движение към Началото всъщност разказва любовната история между двама души. Случайната им среща след много години, през които са им се случили безброй неща. Спомените за ученическите години (...най-важните спомени остават неизказани...).Настоящото им семейно положение и липсата на такова.Телефонните разговори. Страховете на двамата(...Защо винаги се разминаваме?Някои хора се разминават по цели животи...) Любовта, чиято начална точка е преди години, но е останала нереализирана, превърнала се е в копнеж. Спомен за копнеж. Интимността. Възвръщането на вдъхновението у героя, което той е смятал за изгубено(...понякога се случва и така:краят става начало...)
Освен авторовият ъгъл на наблюдение и този на града, наблюдаващ сам себе си - в романа съществува още един, трети. Призмата на другите. Всички те са представени с името си и улицата, на която живеят.Тук се срещат всякакви типажи – художници, музиканти, артисти, литературни критици, наемодател, учителка по литература и пр., и пр. Техните гледни точки разширяват и изпълват с подробности разказа. (Защо ли тук се сетих за Микеланджело, който беше казал, че „подробностите правят гения”?) Историите им не са насочени само към обекта на изследване – живия или убит Йордан Константинов. В много голяма степен те разкриват и своя носител. Говорят много за неговия характер и темперамент. Това добавя още щрихи и дооформя образа на самия град.
Тази задъханост, с която романа разказва за обитателите си, за местата си, за вещите си, за погледите си, за думите си, за усмивките си – преминава в метафизически полет. Летенето е плавно и съсредоточено, но внезапно може да бъде насечено от ненадейни срещи. Откъслеци градски живот.
...Всеки лети по своя си начин, както може, както му е удобно, както му харесва...
„Софийски дует” е роман-начало. Той не може да бъде, а и не иска да бъде приключен. Да свърши. Свършекът на света или историята не е за него. Подобно на вменявания, но никога не случващ се край на реалния свят.
Сред записките на Йордан Константинов, които авторът Иван Димитров е подбрал в края на книгата, се казва:...един невъзможен за описване множествен живот...
И още:...има романи, които не трябва да пишеш...
Или за които да разказваш.
И все пак, за мен „Софийски дует” е роман-начало. Мозаечен художествен свят. Колаж от начала на животи и смърти, на човеци и птици, на площади и улици, на сгради и кули, на планини и морета.
Начало на смирението пред невъзможността историята да бъде завършена. Не е и нужно. Начало на осъзнаването, че все пак си запазил способността да обичаш. Въпреки смъртта. Начало на благодарността за несъвършенството да си човек.
А тези начала осъждат самите себе си да продължават вечно.
Снимка: Официално откриване на третото издание на Софийския международен литературен фестивал (25 ноември - 13 декември 2015), с фокус - Литературата от Иберийския полуостров
Фотограф: Фелия Барух
Иван Димитров в "Диаскоп":
©Христина Мирчева