ГЕОРГИ БОЖИЛОВ - СЛОНА: ЛАБОРАТОРИЯ ЗА НОВО ИЗКУСТВО И ТВОРЧЕСКА СВОБОДА

У художника Георги Божилов най-вече ни смая малкото ателие: незначителна площ, по-незначителна и от кутийките, които се строят за младите семейства. Големите платна и малките платна така са завладели пространството, че атмосферата става повече от артистична. И разбира се – джаз, лек, опияняващ, безкомпромисен като чувство и студен като мисъл. Последното изречение може да го отнесете метафорично към самия Георги Божилов.

Но доколкото вълнението ни е предизвикано от ателието, обстановката, стайния простор... Изглежда, това е само подстъп към простора на духа, оня дух, който ни респектира (приемете думата „респект” като нещо по-различно от страх + почитание). Духът: действителната лаборатория на изкуството. И това може би е истинският Георги Божилов, ако опитът да се домогнем до неговата същност е бил сполучлив.

За тези, които не го познават, нашите думи биха прозвучали като похвално слово. Съмнението е човешко право, а недоверието – изключително на съвременния човек, объркан и засипан от похвални слова. И все пак...

Ненапразно през 1959 година на първото Бианале на младите творци в Париж френската критика го отделя от останалите. Георги Божилов е от онези творци, надарени със свръхчувствителност, която осенява малцина. Тук можем да говорим за емоционалната наситеност на линиите, за свобода на движението, за композицията, можем да говорим и за крайна прецизност, която идва от съвършеното овладяване на техниката, от непрестанния експеримент и самокритичност. Художникът притежава усещането за трудно уловими неща и състояния, притежава и силата да ги овладее и изведе в изчистените сфери на абстрактното. Творческата сила определя и неговото човешко, делнично присъствие, което е не по-малко обаятелно.

"Смятам, че преди всичко съм художник. След това нямам нищо против да съм и естет, защото естетиката дължи съществуването си на изкуството, като нещо, което е имало свой живот преди нея. Дали естетическото чувство е вродено? Има неща които не дължим никому, те са „вродени” и се утвърждават с опита и контактите. Това е добре дошло, но естетическото чувство се и формира. На 14-годишна възраст попаднах при великолепен човек и учител – скулптора Иван Топалов, който успя да създаде у учениците си вярно отношение към изкуството. И те го запазиха за цял живот. Искам да добавя, че притежаването на естетическо чувство още не означава присъствието на дарба за пресъздаване, за творчество." - Георги Божилов - Слона

 -  По скоро рационален, отколкото емоционален творец. Необходимо ли е в една картина да има       равновесие между разум и чувство, при положение че художникът съсредоточава силите си – идейни и философски, или в едната, или в другата посока?

Г.Б.: Хрумването за създаване на една картина е най-често резултат на емоционален порив. След това започва рационалният момент; избиране на средства, композиция, балансиране и т.н. и чак после редуване на тези два момента до завършване на работата. Така, че рядко може да се говори за чисто емоционален или чисто рационален творец. Същото мисля и за себе си.

- Наричат Ви самотник...

Г.Б.: Това е въпрос на избор. В известен смисъл всеки човек е самотен, дори когато е заобиколен от хора. Може би най-вече тогава. Художникът се изтръгва от самотата чрез рисуването; преобразява, освобождава себе си, освобождава материята и себе си от унизителния гнет на догмата.

- Няма да питаме кои са вашите любими художници. По-скоро ни интересува кой философ предпочитате.

Г.Б.: Да, художниците, които харесвам, са толкова много, че не бих могъл да ги изброя... Обичам гръцката философия и Монтен, който се е считал за ученик на Аристотел и Сократ, обичам го заради неговия ведър и хубав скептицизъм.

- Като творец Вие се движите в сферата на абстрактното. Означава ли това, че обикновените човешки чувства не Ви вълнуват, че, ако трябва да използваме добра познатия банален израз, сте ги надраснал?

Г.Б.: Това, в каква сфера се движа, не може да повлияе на обикновените човешки чувства. За да пишеш стихове или да рисуваш картини, наистина е необходимо доза „лудост”, но всичко това си остава затворено, в ателието, както и останалите неща, свързани с творческия процес.

- Все пак сте „сложен”  художник, не се ли страхувате, че неизкушеният човек няма да Ви разбере?

Г.Б.: Липсата на самокритичност може да има понякога пагубни последици. Винаги съм бил против артистичния ексхибиционизъм. Това са нещата, от които се страхувам. Дали ще бъда разбран? Радвам се, когато картините ми попадат на точен адрес. Нямам нищо против да бъда харесван, но не с цената на компромиси. Конфликтът „художник-зрител” трудно ще изчезне. Дали българинът има вкус към покупка на картини? Напоследък нещата се промениха. Галерията на ул.”Раковски” в София развива такава дейност, каквато преди години малцина с очаквали. Картини се купуват. Много...

- Мислите ли, че първичната сила на една картина, онова, което може да привлече вниманието на по-широк кръг почитатели, често идва от слабия интелект на даден творец или...

Г.Б.: По-скоро бих казал: автор без талант, не със слаб интелект. Често лоши картини се харесват на многобройната публика, дори рàботи, които граничат с кича, срещат добър прием в нашите домове. Първичната сила обаче, когато е в ръцете на таланта, се превръща в качество.

- Казвате: лоши картини срещат добър прием. За да не бъде така, за да се създаде у хората вкус към действително естетичното, това не е ли работа на посредника между автора и зрителя, на критиката.

Г.Б.: Да, на критиката от висок ранг. Хора като Унамуно, Томас Ман, Ортега-и –Гасет свършиха добра работа.

- Каква ще бъде занапред съдбата на живописта сред войнството на стенописа, плаката, дизайна, декоративното изкуство, комиксите? Изобщо сега, на този етап, съществува ли живопис в класическия смисъл на думата?

Г.Б.: Още се водят дискусии и каква ще бъде съдбата на театъра и киното сред засилващата се телевизионна агресия. Дали киното ще бъде изместено от (в по-голямата си част на ниско ниво и посредствени) телепредавания, или театърът ще се превърне само в елитарно изкуство!? Съмнявам се. И театърът, и киното ще запазят истинската си публика. По времето на Ренесанса декоративното изкуство и особено стенописът са заемали по-значително място в обществения живот, отколкото сега. Не е имало голяма сграда, която да не е била изцяло изписана. Това не е попречило на кавалетната живопис да създаде шедьоври, които са оставили в паметта на хората по-дълбоки следи от мащабните стенописи. Колко по-зле изглеждат днес двадесетметровите паметници пред двадестсантиметрови непретенциозни рисунки! Никога не може да мине времето на добрата живопис. В този смисъл няма ново и старо изкуство, а само добро или лошо. Попитахте ме дали считам комиксите за изкуство? Да - ако са направени добре. Рой Лихтенщайн търси естетичното в такива творби и когато го намери,  увеличава фрагмента, често и  преправя с цел по по-голяма художественост. Разбира се, от Джото насам живописта е претърпяла осезаема еволюция, от живопис на обеми се е превърнала в живопис на празното пространство, което значи отдалечаване на обекта и приближаване към субекта – художника. Може би затова и музиката е изкуство, което най-много ме вдъхновява към рисуване. Според Ортега-и-Гасет „законът, който обуславя големите промени в живописта, е смущаващо прост: първо се рисуват неща, после усещания, накрая идеи”.

- Означава ли това, че за следващите поколения художници ще става по-трудно да намерят собствен стил, за да се реализират...

Г.Б.: Напротив – на тях ще им бъде по-лесно. Какво да кажем за голямата част от творците от 50-те години – те бяха жертвено поколение, бяха потискани от догмата, в библиотеките не позволяваха да се разглеждат импресионистите, не можеше и дума да става да се говори за модни течения – кубизъм, сюрреализъм... Не пресилвам. Нашето поколение бе първата лястовичка, която излетя.

- С какво е свързана свободата в творчеството?

Г.Б.: Струва ми се, че творческата свобода е свързана преди всичко с експеримента. Трябва да се експериментира винаги, във всяка възраст. Рутината не води до открития, а откритието е завоюване на свободно пространство. Би трябвало човек да подложи себе си на сериозни изпитания и преценка, преди да се обяви за свободомислещ. Това значи да действува свободно, открито, без преструвки и прикрития, без притворност и интриги. Един цитат: „Този, който не може да стане Еразъм, се стреми да стане епископ.” Някои хора, за да подсилят реномето си, трупат звания, ордени, открития, зад които често се крие празна същност. Радвам се, че новите постановления премахнаха това. С тези думи искам да изразя отношението си към проблеми, които днес вълнуват обществото ни.

- Солидарни сме с вашите думи за експеримента. Но дава ли се възможност на младия творец да експереминтира?

Г.Б.: Младият творец непрекъснато се сблъсква с проблеми, които му пречат да изяви таланта си.

- Обичате ли да пътувате. Или сте в състояние да изразите всичко, което Ви вълнува, от тази стая?

Г.Б.: Обичам да пътувам. Това означава движение и срещи с непознатото. Дали бих напуснал България или Пловдив? Не за първи път ми задават този въпрос. Не само, че не бих напуснал България, но не бих напуснал и Пловдив, ако щете дори само заради това ателие. И защо? Някои творци, когато отиват от малкия в големия град, се пропиляват. Парвенющината не прощава.

- От всичко, което чухме досега, излиза, че не сте суетен. И все пак...

Г.Б.: Суетен? Въпросът е до каква степен суетата те е обсебила. Съвсем лишени от суета хора не съществуват дори сред племената около Амазонка. Важна е мярката!

- Според преданието, за да стане някой ученик на Питагор, е трябвало да премине през страшен изпит – да не проговаря пет години. Приумица ли е това, или в този изпит се крие голяма истина?

Г.Б.: Сигурно Питагор е бил прав: могъл е да намали срока поне на три години. Да, прав е, защото човек има нужда от самовглъбяване, от самопреценка. И в края на краищата - да разбере къде е мястото му.

Разговорът за списание "Отечество" водиха: Снежина Герджикова и Христина Мирчева