Христина Панджаридис: "Един рисува устни - друг ги трие"*
24.03.2016
Христина Панджаридис за книгата на Мария П. Василева
"Повторения", Издателство за поезия ДА, 2015
Преди години съседско момче ми връчи тетрадката си със стихове за мнение. Поговорихме и за поетите, които избира да чете. Насочвайки го към определени имена той ме прекъсна: "Изгубвам се между думите им. Ставам луд. Не разбирам..."
Лудост ли е поезията или малка доза лудост е препоръчителна при прочита, зависи от настройката, зависи от пишещия/четящия. А защо поезията да не е дестинация за свръхчувствителни и безнадеждно заразени с друг прочит на ежедневието? Защо да не е мост, по който преминават единствено търсещите брегове, зажаднели за нов поглед към старите светове?
Стиховете на Мария П. Василева в книгата й "Повторения" напомнят на пътуване, на непрекъснато движение. Автобус, влак или кораб – думите не спират и отбелязват контурите на града, зимата, родителите, машините, прозорците. Образите са реални и релефни: И тази сутрин, Цял ден скиташ, Сезонът свършва, Следваш момчето нагоре, Люлеем се под земята където до Преобръщам дебелите дървета. Изкушеният да търси между думите изгледи и настроения се сдобива с камера и регистрира "прозорец отворен/като подуто око", "междуметията които не остават/ в разговора", изкушеният става екскурзовод на невидимото, на онова тайнствено, което проличава след втори и трети поглед. Всяко стихотворение те превръща в археолог, намираш сборните точки на "голямото мълчание" и ти е ясно "слънцето е друга/ и безмилостна мишена".
Стихотворенията могат да се четат разбъркано, но когато следваш последователността им, пред очите ти се очертава поетична карта на един разумен, неразсеян, зрял поглед. Словата на авторката са мехлем за рани, но не за раните на всеки. Не че е привилегия лекуването, привилегия или наказание – по избор! - е отмахването, отлюспването на обвивките и проглеждането. Привилегия е търпението, напасването на отделните петънца и графики на картината. Отстраняването на преувеличението, за да не заблуждава, за да не кривнем по пътищата на пресичащи тротоара вестници.
Затваряш случилото се
но пускаш прилагателните
...............
Няма да забрави
но няма да ти каже същото
"Затваряш случилото се"
Каквато и да е действителността, поетичната ръка на авторката съхранява нейната чупливост във вечност чрез стих. Сега, в този миг е така, след минута животът и наблюдателят са различни. Сцената и декорите са променени.
Един рисува устни
друг ги трие
"Каквото кажеш ще потъне като камък"
След три стихотворения отново напомняне за нашата преходност или спомен, че сме ценни, ако изживяваме настоящето, не пропускаме въздуха около нас. Важността на действието, извършвано от теб, на личните ти подбуди, а не суха констатация.
с една ръка рисувам устни
с другата ги трия
"Движим се без тежест"
Между редовете, при неколкократния прочит на стихотворенията, впечатляват с постоянството си и силата отделни думи. Като концентрация на емоцията, като кислороден апарат в случай на прекалено дълго отдалечаване от семената на живота.
Поезията или една от кожите на творческата личност се уповава на някои образи повече, отколкото на други. Поетичният свят на Мария П. Василева е населен със зима, вода, къща /къщи/, камък /камъни/, тяло /тялото/, дете /деца, децата/, прозорец /прозорци/, сърце /сърцето/. Зад думите се крият непознати състояния и шумове, недоловени от нас до момента, но неизбежни. Без тях външният и вътрешният пейзаж са пусти острови. Шлифовани, полирани и приготвени за поставяне под стъклата на музея в ролята на хербарии. С думите, специалните, сякаш събирани дълги години, с фенерче или под луна, с думите, увеличени за нас под микроскоп едва ли ще направим въртележка или виенско колело, но определено и със сигурност ще погледнем към друго измерение, ще участваме в промяната не единствено като наблюдатели, а и като сподвижници.
Думи за водата
която носи камъни
думи за облаци
които ехтят
"Думи за водата"
Нагоре като птица
надолу като камък
"Въпреки неуките чертежи"
Книгата завършва с Речник, където за Любов Мария П. Василева е отговорила: "Няма нищо общо с повечето стихотворения".
Открих топлина, прикрита под картините и графиката на зимата. Любовта – тя си е отделен сезон. Стиховете от поетичната книга "Повторения" са вълнуващи и обогатяващи ни с различния поглед текстове. Поетични състояния, които дописваш при поредното разгръщане на страниците.
--------------------
*Цитатът е от стихотворението "Каквото кажеш ще потъне като камък"
Колаж: ©Диаскоп
© Христина Мирчева