Иван Сухиванов: "Първи стъпки в литературата" - "Стилът на невъзможното"

С първите лъчи ни завзе плажна летаргия: конвертируемото състояние тук... Отпускаш клепачи и изключваш – мигновена нирвана, през която пропускаш въображаемите залози на случващото се. Благородна леност, за която май  говореше Аристотел...

Щрак! Една полугола скандинавка ме фотографира... Това, което не се улавя в снимка е маранливата левантийска носталгия, която лъха откъм белите руини по склоновете на залива...

Слънцето напича яко. Моят приятел (писателят) никакъв го няма. “Охо!” – дочувам откъм гърба си. Обръщам се и виждам, че се е пльоснал върху шезлонга и се опитва да разтвори чадъра. Скандинавката щраква и него. “Снимат те за фон” – казвам, за да го дразня. С това отключвам репертоара му:  “Когато българските ханове са предвождали хунския съюз, викингите са били прости паткари...”; “Значи ние сме били първите туристи...” – продължавам да го ръчкам. В този момент една албиноска-монокини преминава край нас. “Прави любов, а не война” – заключава  примирително приятелят ми. “Не знаех, че хуните са и любовчии...” – не мирясвам аз. Писателят ме изгледа заинтригуван: “Знаеш ли... от теб би се получил прекрасен критик...” И отново присвива очи, сякаш добил нещо, което е смятал за навеки изгубено... “Добре-дошъл-в-клуба-на-губещи-времето-си!”; “Откъде знаеш, че не съм пробвал? – озъбвам се аз. “Ето, ето: прекрасен скептицизъм...” – трупа аргументи той.

Зная, че държи да запазя привилегията си на първи негов читател, но чак толкова... “Освен това, нали критиците не са скептици, а лизачи... приели вторичното за оригинал... щом реинкарнират странстващи сюжети…” – изстрелвам една тирада, а приятелят ми ме гледа учудено; такъв разход на енергия в тази жега, от която мозъкът се размеква... Затварям очи.

Усещам го, че се размърдва върху шезлонга. Явно следва разговор за литературата... “Литературата, моето момче, е преди всичко етика – започва той с отработен глас на даскалица – а останалото е поглед отстрани... отгоре, ако щеш... Трябва да се занимаваш с нещо – скарва ми се той – иначе съвсем ще се вговнясаш...”; “Мазохист” – подхвърлям му и отново затварям очи.

Докато го слушам поглеждам към зоната на нудисткия плаж: разголените тела са повити в слънчасала аура и се движат с някаква изкуствена естественост; дори  отпуснатите бабешки цицки са придобили някаква природосъобразност – чрез грозотата си, отхвърлили условността да бъдат съблазнителни... Огледът ми приключва с изумление: двойка млади същества са се вплели във възел; голи-голенички връз дюната, точно на границата на двата плажа, маркирана с въженце и  табелки... Нататък погледът може да продължи да вижда, но през предупредителния надпис: “Нудистки плаж”.

Приятелят ми е забил поглед в цветно списанийце (“Поетът е преди всичко воайор”- ibid.). “Тия двамцата май се гласят да правят нещо...” – махвам към дюната. Писателят благоприлично поглежда нататък и свежда очи: “Тяхна си работа”. Забелязвам, че и други наблюдават  сценката с ъгълчето на окото. Дългокосото същество е легнало възнак, а самката го е възседнала и е надвесила цици над лицето му.

“Не е от нашия антропологически вид... прабългарките са били с по-дребни цици, с тесни бедра... сигурно от язденето...” – приятелят ми почервенява, но не вдига глава. “Там май нещо става...” – констатирам ехидно и той затваря списанието. Измъква кутия с шахматни фигури и започва да ги нарежда...

“Нормално е да се възбудиш под влиянието на природните фактори – започва да философства той – ... най-вече слънчевите лъчи... Шах!”; “Ще ти взема коня, върни го!” – предупреждавам и хвърлям едно око към ония: сексуалните фрикции са започнали, дамата е изопнала шия, на рамото й се откроява сложна татуировка...

“Можеше и по-дискретно да го правят, а не...” – казвам и този път наистина му вземам коня – хвърлям го в кутията.

“Така ги е щамповало порното...” – казва замислено приятелят ми и разтърква челото си. “Това е то – масово изкуство, а не като литературата... макар че Шекспир също би си падал по порното...”

“Ай стига, бе...” – приятелят ми се е вторачил към ония. Жената се е изправила. “Мъжът” отдолу също се оказва жена... Шахматната ни епопея завършва с реми.

В този момент по високоговорителите пускат сантиментална мелодия от 50-те... Гледката се изличава – изглежда съм притворил очи: под клепача огненото слънце чертае  безлични овали... времето е спряло, мирише на водорасли... “Всички сме ефимерни  рисунки  върху пясъка...” – минава ми през ума...

Поглеждам към моя приятел: изключил е и мисли... изглежда, как да предаде в думи случката  и чувствата, които го вълнуват сега... Изглежда ми като усърден сътрудник, мисионер, на някакъв недостъпен за простосмъртните архив... “Литературата”. Най-сигурният начин да изключиш този свят.

Лягам по гръб. Една птица е застинала във висините над нас: може би си разменяме погледи по някакъв начин... Иска ми се в този безкраен миг да съм там, на нейното място...  Да погледна света:  отгоре надолу.

Разказ от новата книга на Иван Сухиванов "Стилът на невъзможното"

ИК "Жанет 45", март 2016

Редактор: Митко Новков

Художник: Христо Гочев

За Иван Сухиванов - носител на Националната награда "Христо Фотев" 2016 прочетете тук

© Христина Мирчева

Колаж: © Диаскоп