Иглика Дионисиева: "За границата, след която няма граница"

Иглика Дионисиева за книгата на Румен Денев  

"Математическа поема", Литературен кръг "Смисъл", 2016

Тези дни бе премиерата на наскоро излязлата от печат нова стихосбирка на Румен Денев „Математическа поема”. Самото заглавие на книгата, което събира на пръв поглед много отдалечени една от друга науки (математика и литература), задава интересна задача за разгадаване, но и руши ясни граници. И трябва да се върнем много назад във времето, не само заради лирическите герои в книгата, които са емблематични за различни отминали исторически епохи и търсения в развитието на човечеството. Да се върнем в една от люлките на науките, стара Елада, където думата „матема” е обозначавала въобще знанието. Чак тогава ще можем да тръгнем от оня як фундамент, каквото е Знанието, в едно обмислено изчитане на стихосбирката. Защото тази поезия не разчита на изненади и експресия, които да „бомбардират” читателя, не; знанието изисква активност, когнитивен отговор и диалог; посочва налични към момента граници, които чрез унищожаване на много други (измислени от човека) граници в перспектива да рухнат.

Румен Денев заговаря за това Знание и за границите още през 2011 г., когато излиза книгата му „Люлка на Вселената”(Издателство „Захарий Стоянов”) и стихосбирката започва именно с „Математическа поема”. Пет години по-късно поемата дава заглавие на новата книга.  В последната стихосбирка поемата се явява трета част от книгата, но нейните послания си остават най-значимите, затова и акцентът върху нея е съвсем резонен.

Стихосбирката „Математическа поема” започва с няколко стихотворения, посветени на човешки умове, които са имали „вземане-даване” с Бог и със знанието, като тези две величини обхващат целия живот в неговите различни проявления. „Пророк Самуил”(този, чрез когото е говорел Бог) – „наказан с вътрешно знание” – интуитивно, сакрално знание, което обаче не го избавя от търсения и лутания, досущ като човек от народа, за който  търси спасение. Патриарх Евтимий, лирическият герой от едноименното стихотворение, една от големите фигури в българската история и в нашето духовно пространство, изказва под формата на класически стих своето знание, придобито в безмълвие (по-натам в книгата(в части VІІІ и ХІІ на поемата) отново ще стане въпрос за това безмълвие и просветление, за Таворската светлина и за исихазма).

Следващото стихотворение е възхвала за Мевляна Джеляледин Руми (персийски поет и суфийски мистик), написал знакови произведения, едно от които е поемата в 6 тома „Духовни стихове”. Поетът в стихотворението „Танцът на Джеляледин Руми в град Коня или бунтът на поетите” е показан като „виждащ” и „знаещ”:

В стихотворението „Лайбниц” германският философ и математик е образ, който предизвиква много светлина и горене и бременни „вселени, раждащи вселени”. И какъв по-голям оптимизъм от този, като си спомним философското заключение на Лайбниц: че нашата Вселена е най-добрата възможна, сред всички, които Бог би могъл да създаде.

В поетичната творба, озаглавена „Ф. Г. Лорка” отново се казва, че

         „звездното небе е наша родина”,

но и

         „че смъртта е относителна пауза в абсолютен живот”

Поантата на стихотворението визира убийството на Лорка. Смъртта като гранично състояние, така интересно и важно за твореца Румен Денев. То е тема и на още едно стихотворение – „Гравюра от ХІІ век”, и пътува към нас от стихосбирката „Посоки на погледа”, излязла през 2006 г. от Издателство „Захарий Стоянов”. За това стихотворение авторът Румен Денев в едно свое интервю казва, че го е писал 3 години, заради намирането на точната поанта. Няма „нормалност” в образите от тази лирическа творба. И как иначе – нима може да говорим за каква да е нормалност при отнемането на живот? Картината на публичното посичане е ярка, силна, запечатваща се. И е една от интерпретациите на темата за граничността, когато човек е между живота и смъртта.

В друго стихотворение, „Memento mori”, лирическият герой отново говори за смъртта, но с отсенка на мъжкарство – тя за него е

Тук има и флирт, и закачка, и небрежност, които са позволени на човека – каквото и да прави той, все се приближава към срещата.

Поетичната „Притча за замъка” отново ни връща в Средновековието, но освен вещите, носещи маркерите на ония векове, нищо друго не се е променило – смислово колелото на омагьосания кръг на абсурда продължава все така да се върти, и да се случват все същите резултати.

Втората част на книгата се състои от 6 стихотворения, в които поетичното се самоизразява чрез картинност и мелодика, звукопис. Тези лирически творби помнят фолклора, цветния и богат български словесен фолклор. Бих оприличила тези стихотворения на народни наричания и скороговорки. Хубави са за четене, за четене на глас.

Основната, „носеща конструкция” в книгата е „Математическа поема”. За тези, на които предстои да я прочетат за първи път ще кажа, че тя се състои от 34 части и поетично „разказва” за моменти от живота на Николай Кузански. По думите на автора си, „Поемата е един вид обяснение в любов към знанието от страна на лирическия герой Николай Кузански”. Но за кое знание става въпрос – за това от книгите ли?

Едва ли него е имал предвид Румен Денев. Защото в поемата знанието е „духовно благородство” и истина, която

Изворът е Бог, а „човекът е незнание”.

В поемата на три места се наблюдава повторение на определени пасажи. Изброяваната „шарения” на човечеството от част ІV е констатация; същото изброяване в част VІ е повод за възторг от „музикални вариации” на „многоезична симфония” „на едно възможно човечество”. В част ХV поетът говори за „две човечества” – „вчерашното и следващото”. Както и че

Тези строфи поставят поетите в ролята на знаещи, на вещатели. И няма как да бъде иначе, защото поезията е разновидност на даваното (свише) знание (на избрани).

Препрочитам поемата няколко пъти и съм изумена: защо почти нищо не се говори за нея, защо не се цитира, защо мълчи от 2011 г. насам? И има защо да се питам, защото в нея откривам послания, за които тясна би се оказала публиката, четяща поезия. Това са послания, имащи да кажат нещо на целия човешки род; те стават жизнено необходими днес – като напомняне на различията между народите, които са само външни, временни; като необходимост от синхронизиране на многоезичната човешка музика; като подкана – днешните различия да прераснат в утрешна заедност.

Така разбирам аз възхвалата на знанието – като дефиниране и постигане на такова знание, което да бъде хуманистичен обединител. В поемата Знанието и словото Божие са тъждествени. Нека бъде реален възторгът от словото Божие:

Снимки от премиерата на книгата на 12 април 2016 в Галерия книжарница София Прес.

Румен Денев и "Математическа поема" в "Диаскоп":

"Къде си, Давид?" - стихотворения

© Христина Мирчева