НОВИ КНИГИ: "Руски вълшебни приказки", събрани от Александър Николаевич Афанасиев

Предговор: Владимир Яковлевич Проп

Превод от руски: Здравка Петрова

Илюстрации: Борис Праматаров

Сборникът включва целия корпус от вълшебни приказки на Афанасиев според втория том от Руски народни приказки на прочутия фолклорист, публикувани от Гослитиздат през 1957-1958 г. под редакцията и с предговора на Проп.

Из предговора на Владимир Яковлевич Проп

„Руски народни приказки” на А. Н. Афанасиев са станали в пълния смисъл на думата народна книга. За пръв път благодарение на Афанасиев читателят вижда руската приказка в цялото й богатство и разнообразие, в същинската й прелест, неразкрасена и неподправена. За разлика от повечето свои предшественици, които са се занимавали със събирането и публикуването на произведения на народното творчество, Афанасиев се е стремял да запази всички особености на първоначалните записи на приказките, без да си позволява каквито и да било литературни преработки на тези записи, задоволявайки се с ролите на редактор и издател.

Преди появяването на сборника на Афанасиев автентичната руска приказка е била почти неизвестна. Издавани са само пъстри панаирджийски книжки и всякакви стилизирани обработки и преработки на народни приказки в приключенски вълшебно-рицарски романи. Вече е имало голям брой сборници народни песни, но „селската” приказка все още е била пренебрегвана. Не са й признавали правото на литературно гражданство. Трябвало е да се изяви поетичният гений на Пушкин, та за пръв път да бъде разбрана истинската народност на руската приказка. Била е нужна проницателността на Белински, та за пръв път теоретично да се определят основите на философията и естетиката на народната поезия, включително на приказката. Но и Пушкин в повечето свои приказки, и отчасти Белински в своите статии са стъпвали не на публикувани текстове, а на приказки, чути непосредствено от устата на разказвачи. Едва към средата на ХІХ век се е определил по-широкият обществен и научен интерес към народната приказка. Този интерес е бил предизвикан преди всичко от вниманието на образовани и напредничави хора от онова време към съдбата на крепостното селячество, към неговия бит и мироглед. Приказката започва да привлича и редовия читател, който вече не се задоволява с панаирджийски издания и различни преработки на народни приказки. Първото голямо издание на автентично народни приказки е било това на А. Н. Афанасиев (8 тома, 1855-1863).

***

Главна област на интересите на Афанасиев е народната поезия, предимно приказките и легендите. Наследството, което е оставил в областта на фолклористиката, е огромно, но далеч не равноценно. Докато теоретичните трудове на Афанасиев днес са загубили своето научно значение, издадените от него сборници народно творчество са прославили името му в целия културен свят и представляват национално достояние и до днес.

Като изследовател на народната поезия Афанасиев принадлежи към така наречената митологична школа, господствала в Европа от началото на ХІХ век до първите десетилетия на ХХ век. Възникването и развитието на това направление са тясно свързани с развитието на лингвистиката от онова време. Сравнителното изучаване на езиците на народите в Европа и Индия довежда до наблюдаване на родството и приликите между езиците от така нареченото индоевропейско семейство. Тези прилики са били обяснявани с обстоятелството, че народите, говорещи на езици от това семейство, някога са представлявали един народ, чиято родина е била търсена предимно в Средна Азия. С преселването в Европа и усядането там този някога единен народ се е разпаднал; образували са се езиците от индоевропейското семейство, които обаче са запазили следи от предишното си единство: с това се обясняват приликите и родството между славянските, германските, романските, гръцкия, персийския езици, санскрита и други. С натрупването на материал са намерени прилики между приказките на народите от индоевропейското семейство. Тези прилики са били обяснявани като наследство от индоевропейската древност.

Ала представителите на митологическата школа не са се задоволявали с обясняването само на приликите между приказките. Предполагало се е, че във времената на индоевропейското единство е имало не приказки, а митове за божества. За най-древна религия е била смятана религията на преклонението пред слънцето и другите стихии. С отмирането на тази религия митовете са се превръщали в приказки. За своя задача науката си е поставяла възстановяването от приказките на религиозните представи от древността. Битката на героя със змея се е тълкувала като битка между облака (змея) и слънцето (героя), което със своя меч (мълнията) унищожава и разсича облака. Пробуждането на спящата красавица се е тълкувало като пробуждане на природата от пролетта. Героят (слънчевият лъч) целува заспалата царкиня, олицетворяваща природата, потънала в зимен сън, и така я пробужда за живот. Трудовете на представителите на тази школа са изпълнени с подобни тълкувания. Героите на приказките неизменно се оказват божества на слънцето, небето, светлината, гръмотевицата, водата, а техните врагове – божества на мрака, зимата, студа, облаците, пещерите, планините и т.н.

За времето си тази методология е имала несъмнено прогресивно научно значение. Тя е признавала, че паметниците на народната поезия са огромна ценност, изисквала е грижовно отношение и внимание към тях. Сравнителното изучаване на езиците на творчеството на народите е разширявало хоризонтите и е противостояло на шовинистичните стремежи към национално обособено изучаване на фолклора, каквото е било налице в трудовете на славянофилите и представителите на официалната народност. Но по самото същество на предлаганите положения това е било погрешно. Общи сюжети имат не само народите от индоевропейското семейство – сходни приказки притежават угрофинските народи (финландци, карели, коми, унгарци и други), семитските народи (например арабските „Приказки от хиляда и една нощ”), монголските народи, китайците и дори народите, населяващи Африка, Австралия, Полинезия и други отдалечени земи. Общността в сюжетите на приказките се обяснява не с общността в произхода и кръвта, а с по-сложни причини от исторически характер.

***

Основно място в сборника на Афанасиев е отредено на фантастичните приказки. Това се обяснява с обстоятелството, че фолклористиката от средата на ХІХ век е придавала особено значение на вълшебните приказки, тъй като ги е смятала за най-древни и затова особено ценни. Действително вълшебните приказки са запазили следи от някои древни езически представи, например вярата в господари на горите, моретата, планините, стихиите (Баба Яга, морския цар, Змей Горянин, Морозко), култа към предците (умрял баща подарява кон), вярата във вълшебни преображения и т.н. Но ценността и жизнеността на вълшебната приказка не се определят от това. Тази вяра е отдавна изгубена у народа. Приказката никога не се представя за действителност: тя е хубава именно като измислица. Ала въпреки своята фантастичност приказката изразява високите жизнени идеали на народа. Във вълшебните приказки народът е създал образи на герои-застъпници за онеправданите, на борци за правда и справедливост, на хора силни в съзнаването на своята правота, прекрасни в своята безгранична смелост.

С тези думи на царкинята-лебед в приказката за цар Салтан Пушкин е определил характера на приказния герой. Но не винаги герой във вълшебната приказка е царски син. Най-често той е син на селяни, у когото на пръв поглед сякаш няма нищо забележително. Лежи си на зиданата печка и братята му го смятат за глупак. Но това е само външната обвивка, която пада веднага щом животът изисква решителни действия. Когато бащата умира или се случва някакво нещастие, когато го призоват на помощ или спасение или трябва да се извърши необикновено труден подвиг – мнимият глупак изведнъж се оказва притежател на необикновено високи нравствени качества, на големи душевни сили. Съдбата му изпраща различни, понякога обикновени, понякога твърде необикновени срещи: той среща баба или дядо, които го питат накъде е тръгнал, животни, които са изпаднали в беда, грозна Баба Яга в горска къщурка и т.н. От поведението на героя в този момент зависи неговата по-нататъшна съдба. Героят и неговите братя се държат различно. Всички тези срещи са не друго, а изпитания. Мнимите герои, по-големите братя, не издържат никакви изпитания, търпят несполуки и не постигат нищо, докато героят винаги излиза победител и се сдобива с вълшебен талисман или всемогъщ помощник в образа на вълшебен кон или друго животно. Оттогава нататък сполуката винаги е с него, всички трудности се преодоляват благополучно. Но този късмет не е случаен: героят го е заслужил със своите действия. Той става господар на съдбата си и опора за онези, които спасява. А мнимите умници, неговите братя, мислят само за себе си, проявяват своето нищожество и търпят провали във всички свои начинания. Вълшебната приказка винаги завършва с тържество на правдата и наказание за лъжата, измамата и низостта.

В основата на приказното повествование лежи сформираната от векове народна представа, какво в живота е правда и какво – кривда. Подробното изучаване на народния мироглед, художествено изразен в приказката, е една от най-близките задачи пред нашата наука. Всеки читател или слушател, попаднал във властта на приказката, която ни рисува образите на дядото и бабата, на Иван Глупака, на Иван-царския син, на мащехата и завареницата, на Баба Яга, на Кашчей, на змея, на прекрасната царкиня, на злия цар, на злата царица и много други, схваща дълбоката жизнена и художествена правда на приказката.

Информация: Калоян Праматаров, изд. СОНМ

Приказка от сборника в "Диаскоп":

"Сополивият козел"

© Христина Мирчева