„Минава нощ, минава ден” – първо издание, Университетско издателство „Паисий Хилендарски”, Пловдив.

26 стихотворения, обединени в три отделни части. Книга за чувствата. За Човека, Времето и Любовта. За силата на илюзията като за най-упоителен заместител на реалността. Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?

46 страници. Чете се леко и с увлечение от начало до край.

Редактор на книгата е доц. д-р Жоржета Чолакова, художествено оформление – Георги Чепилев, илюстрации – Стелиана Георгиева.

Поетика на отсъствията

Жоржета Чолакова за книгата на Христина Мирчева “Минава нощ, минава ден”

В смисъла, в който Магрит, рисувайки лула, отрича чрез надписа на картината видимата формалност на фактичността, дебютната стихосбирка на Христина Мирчева всъщност не е дебютна. Тя само изглежда такава единствено поради факта, че за първи път се появяват книжно оформени нейни стихове.

Решимостта на авторката да довери най-сетне своята поезия на читателския досег свидетелства за това, че тя е успяла да надмогне своята вътрешна съпротива срещу собствената си поетическа идентичност и да даде негласен отговор на тревожното питане за Смисъла.

Поезията за Христина Мирчева е стил на живот, начин на светоусещане, култивирано с годините естетско отношение към словесното и живописното изкуство, преди да се превърне в изречени думи, които да имат силата да отключват хоризонта на вътрешното пространство.

А именно тази способност на думите да ни припомнят нашите забравени същности, да ни припознават като невинни и неведоми духовни създания, поражда лирическо вълнение, което оттласква все по-далече линията на хоризонта в нас.

Нарастващото наше вътрешно пространство обаче в същото време очаква да бъде изпълнено. Но това, което го изпълва, са отсъствията. И думите престават да бъдат думи, които назовават конкретности – били те спомени, мечти или преживявания.

Поетичното слово на Христина Мирчева е откровение, но разбирано не като индивидуална интимна изповедност, а като отглас на глобалната ни и в същото време непостижима същност.

Смесицата от аз и не-аз, от онова, което навярно сме били и което няма да бъдем, от видимо и невидимо, от плът и дух предпоставя и нашата нереализирана, непостижима цялостност. Именно в тази смислова перспектива се изгражда художественият свят на Христина Мирчева.

Непосредствено въздействащият, откровен и в същото време емоционално дистантен образен език изгражда болезнено красивата поетика на отсъствията – тя е в привидната близост на делничното общуване, в забравената или неосъществима нежност, в удължените от очакване сенки на късния следобед…

„Ти не си това, което си” („Бъдеще”) не е вик на отрицание, а една усмирена чрез разума болка: образът, който създаваме за любимия човек, е образ на невъзможната забрава, илюзорно спасение от истината за непреодолимото отсъствие.

А този стих е не само отзвук от Магрит, но и обърната библейска формула на божественото присъствие: „Аз съм това, което съм.” Тази междутекстова следа е също щрих от поетиката на отсъствията: идентичността на Бога, заявена от позитивния модус на глагола, е заменена с отрицание на идентичността на любимия човек и затова в този свят на не-божествено присъствие и на не-божествена любов, като финален акорд естествено звучи визията за „сладката смърт”.

Всъщност междутекстовостта е характерна за цялостната стихосбирка и се проявява много активно и на паратекстуално ниво. Голяма част от заглавията са заглавия на живописни или литературни творби: „Пяната на дните” отвежда към едноименния роман на Борис Виан, „Загадки на желанието” – към картината на Дали „The Enigma of Desire” и т.н. Този проблем на художествената семантика е заложен и в заглавието на стихосбирката.

Подобна мрежа от смислови връзки допълнително усложнява и вътрешно напластява смисловия потенциал на поетическите текстове, което предполага и различни нива на художествения прочит. А това е едно от големите интелектуални предизвикателства на модерния поетически език.