Кристин Юрукова: "Молитви"

Посвещава се на монахиня Христина

Приема го в приемната на Бога, в нейната извечна светлина светът е голям колкото Бог.

Да прибави живот към живота му - единствено възможно чрез молитвите. Заради молитвите постъпи в манастира. В един момент усети, че не може и не иска нищо друго да прави освен да се моли. Всичко друго мъчително я отдалечаваше от това, за което беше очевидно създадена - да общува с Бога. Още като дете, седнала в училищната стая, тя трудно следеше, което се говореше от учителя, мислите й бяха броеници от молитвени думи, които се редяха, независимо от това какво идваше отвън. Още помни деня, в който откри, че молитвите й наистина помагат. Велик ден беше този, в който разбра какво му е нужно на света - молитва. Майка й се беше лошо поболяла, от дрогерията взеха илачи, баячка и знахарка докараха, болестта не само не си отиваше, но се беше разпищолила така, че сякаш бе решила да ги свърши тях всичките. Тогава Христина изтича в килера, дето бе тъмно и тихо и никой нямаше да се сети да я смущава. Бързо редеше думите на молитвата, а образът на Света Богородица се бе сякаш запечатал върху сърчицето й, такъв, какъвто беше изрисуван върху иконата на Божията майка от олтарчето в собата им. Тъмна, дивна, намираща се сякаш много далече и много високо висеше Божията майка сред сребристите води на обкова на иконата. Обковът беше сякаш чудотворните води, които избликваха от всяка стъпка на Божията майчица. Много стъпки правеше Божията майка, за да се родят лековити извори, а там, край морето беше нейното царство. Тя бродеше на Атон и всички камбани биеха непрекъснато от полъха на дрехата й, когато отминаваше край тях. От нейния дъх растяха цветя и манастири и желаещите да я чуват деня и нощта се тълпяха в манастирите и ставаха монаси. Тя и сега си беше там, детето я виждаше приседнала до един розов храст, замислена и заслушана в молитвите на жаждущите нейната закрила, закрилата на майката на всички християни. До мръкнало се моли момиченцето в килера, чак тогава се появи в собата при болната, никой не бе забелязал отсъствието й в залисията на мъката. На видело майката най-сетне отвори очи и рече: “Виждам я Света Богородичка, пред мене, ей тука я виждам, ще ми помогне, защото знае, че имам още ситни-дребни дечица, трябвам им на този свят да ги отчувам.” Момиченцето инстинктивно запази в съзнанието си тази случка и случеше ли се нещо лошо с някой близък, където и да беше, тичаше в килера и почваше да си представя домашната икона и образа на Света Богородица сред щръкналите като калеми за писане кипариси на Атон. Когато постъпи в манастира, тя отдавна беше готова за служенето. Със себе си донесе домашната икона, от нея не се делеше, а образът на Света Богородица от Атон вече отдавна крачеше до нея. Често й се привиждаха пустини, душата я теглеше към отшелническия подвиг на Свети Антоний и Свети Иван Рилски, но така и никога не се реши как да го осъществи.

Монахинята приема Дякона в килията си в манастира, под нея е неговият дом - скривалището, което никой не може да намери, пази се то от ангелските сили. Дойдат заптии, ръчкат, вършеят, а скривалището станало невидимо. Като го изпрати по живо, по здраво, се настанява сред молитвите като птица в гнездо и почва да подбира думите за молитвата. По свой тертип реди думите “Ти, Богородице, света майко”, сериозно нещо са думите, много внимава, коя дума да подбере и къде да я сложи. С трепет и ужас посяга към думите, да не сложи дума, която може да му навреди, да не постави с дума камък по пътя му - да го препъне.

Молитвите да го изведат извън пътя към кръста за разпъване, затова моли Разпънатия, да го избави от насилническа смърт. Опасна е работата му, страшна е, те двамата са заедно в нея, ама тук, зад манастирските стени тя е защитена, а той, с какво е защитен той, който броди из клетките на лъвовете, че и постоянно ги тегли за опашките. Трудно е делото на народа ѝ, невъзможно изглежда, но ще го бъде. Господно дело е присъствието на Дякона в него. Мъчително е придвижването му напред, а спасението на делото трябва да върви заедно със спасението на душите. Постигането на свободата трябва да е постигане на висшето добро. Без вътрешната свобода няма добро за личността, без външната свобода няма народно добро. Божествените заповеди и дарове достигат и чрез нея до Организацията. Учат се заедно с Дякона да побеждават страстите, за да стигнат до страстите Христови.

Монахинята се упражнява в мистическо съсредоточване. И тя пребивава в Божествената премъдрост, в която нещата са абсолютни и истинни. В безкрайните територии на Божествената премъдрост е целостта на Съзиданието и всяко отделно нещо е цялостно и със свой смисъл. Само в светлината на мистичността може да съзре какво се случва наистина в момента. Осъществимостта на делото в Бог е мисълта, която я занимава деня и нощта. Бог не е повече в Дякона, отколкото във всеки друг участник, защото Исус е във всеки християнин. Някога рилските монаси бяха избрали Дякона за водач на борбата за народни бъднини. По чуден начин те бяха узнали, че ръководителят на народа за освобождение е вече роден и го бяха подирили. Съобщиха му за властта, с която от Бог бе одарено момчето и зачакаха. Той с усмивка пое кръста си, което пак беше божи знак за избраността му. Богът у всеки от българите се беше слял с Бога в него и оттам идеше силата му. Но където има сила, има и опасност от грях. И нейните молитви бяха и за това - “Избави, Боже, своя избраник от грях, опрости греха му, волно и неволно допуснат, подкрепи ръката му, милостиви Боже.” Егоизмът и разединението бяха по-страшни и от лъвовете, на които бяха хвъргани бунтовниците.

Думите, какво може да се направи с тях, да се използва мощта им не за пустословие, а за свързване с Бога. Една душа, която съществува сякаш само за да се моли за друга душа. Като че ли монасите от Рилската обител са я избрали за духовна спътница на Дякона, усеща, че са ѝ го поверили и друго дело тя няма на тази земя. И за да е подготвена за поредната среща с Дякона, монахинята с дни се въздържа не само от храна, но и от разговори. Като избягва храната и думите, тя съхранява цялата мистична енергия за молитвите. За да изпроси милост за него и за всички, наредени зад него, и да получи просветление. Само тя си знаеше какво бе за нея просветлението, онова особено състояние, при което се молеше вече без думи. Самата тя ставаше тогава молитва и се издигаше на струйки светлина към небосвода. Сякаш великите исихасти Свети Теодосий Търновски и Свети Патриарх Евтимий й помагаха да се моли тогава по този начин. И Кирил Рилски, игуменът на Рилския манастир, свещеникът, служил в Карлово, и определил духовния път на Дякона. Онзи Кирил Рилски от баташкия род от Костурско, който бе станал по Божия воля духовен отец на Василя. Той го беше подстригал като Дякон Игнатий, за да служи чрез Бог на освободителното дело. 

Все се пита - достойна ли е да изслуша най-интимните му тайни, достойна ли е да го изповядва. Но за изповедите си той си я избра, причините за това бяха известни само нему. Много отдавна тя изскача в съдбата му в най-важните му мигове. Когато Бог му въздаде любовта си при покалугеряването му, тя беше верен свидетел на ставащото. Когато дойде времето да се посее барутното семе на Организацията, и тя участва. Колкото на един Дякон приляга да сее такова семе, толкова и на една монахиня. Но нали и Свети Константин е бил с меча под кръста? А в Организацията тя можеше много да свърши. Беше добре научила да дава на кесаря кесаревото, както на Бога - божието, не беше потънала само в молитвите, така че да не може да изплува. И оттуй голяма полза за Организацията можеше да изникне. И пощальонка на Организацията беше, и пари събираше, и свои пари даваше, и в покупката на оръжие беше замесена, както и в снабдяването с фалшиви тескерета. Най-обичаше да го крие, щото тогава той само с нея общуваше. И толкова много до него беше, а беше потресена от желанието му тя да го изповядва. С какво право тя приема изповедите му? Та тя не е дори сигурна в любовта на Бог към нея, въпреки своята необятна любов към Разпнатия, към неговата майка, на която Господ бе рекъл за едного - “Жено, този е твоя син”, сиреч - ето ги всите люде, те са твои чеда. Усъмни се, колко пъти се усъмни тя в Божията любов към себе си, но то всъщност беше хубаво, означаваше, че тя не се бе възгордяла. Но ето че сега съмнението се разширяваше - ако тя бе недостойна за изповедничка, нямаше ли само да му вреди с изповядването му. Толкова неща трябваха да се преценят, за да не се нанесе вреда на Дякона и делото му. Най-големият й страх - да не стане преграда между него и Бог.

Най-добре го усеща, колкото и да е далеко от нея, когато самата тя е спокойна, толкова спокойна, че отстрани изглежда, че тя сякаш дреме. Тогава умът й е гладка вода, в която се оглежда образът му. И сякаш има един тунел в пространството, в края на който е той. Мести се той, движи се, щъка между людето, движи се и тунелът. Вижда го сред хора, много хора, но и самотен, много самотен, да драска в тефтерчето си, синьото на очите му се е сляло със синьото на небето и оттова се бе образувало едно вселенско сияние. Като през бинокъл гледаше в тунела и й беше леко на душата, че го знае жив и здрав. Леко й беше на душата, че го виждаше, че Бог й го показваше. Но имаше дни, които се точеха в месеци, в които нищо не се провиждаше. Колкото по не го чувстваше, толкова по-трескаво се трупаха молитвите една върху друга, купища молитви - дано помогнат. А дълго време нито мирът се връщаше в душата й, нито прозрението. Напротив, тогава, колкото се увеличаваха молитвите, толкова се засилваха страховете й. Панически пипаха ръцете й в пространството - къде е Дякона, чуват ли се молитвите й.

Появеше ли се от нейде си, първо си попяваха заедно някой и друг тропар. Самият му вид веселеше човешкото сърце, а като се прибавеше и гласът му, дето и да не пееше, пак бе вливане на една чудна мелодия в друга. Дали Бог не му бе изсипал толкова ведрост, за да е сам славословие на великото, радостно Господно дело. Хората като пчели на мед се лепяха по него и без да го знаят кой е и що е - искаха да получат и те своята пита сладост и веселост. Попеят си те с него двамата, посмеят се, пък се шмугнат в килията, да си свършат най-важната работа - изповедта. Бързаше той към своята изповед пред Бог. Нещо му е и на него леко с нея, не сеща никак притесненията й, той е насъбрал всичко преживяно сякаш да го излее пред нея. Погледът му искреше и я окуражаваше - Бог ни е избрал за тази роля на изповядващ се и изповедник, да я приемем с радост в душата, не просто смирение, радост усещаше тя от това, което вършеше.

А откакто са двамата, знаците от Бог се множат. Пред иконата на Богородица се нареждат в поклон безкрайните редици на богомолците от Организацията. И Господ като слуша него, слуша и тях.

Но терзанията й не са от вчера, те са от извечния въпрос - може ли правда да се достигне с кръвопролитие. Затова от самото начало, от посвещението си в делото, монахиня Христина измолва прошка, но и чудо: “Чуй, Господи, думите ни! Стори, Боже милостиви, така, щото царството ни да се върне без проливане на кръв. Ти, дето можеш всичко, направи чудото, Господи мой.” И монахинята трескаво диреше оправдание на делото: “Свети Константин начело с войските си с небесния кръст ще благослови и нашето дело. Той е най-вече наш светец, нали е от нашите земи .” Дяконът, дето сега беше Левски, той беше апостолът, тръгнал в свята мисия. И Дяконът държеше високо кръста над револвера на Левски. Но трагичният въпрос си висеше все така неразрешен в монашеската килия - как да извършим народното дело като Христово, без да се пролее кръв. Левски бе приел революцията в сърцето и призоваваше Христос за помощ, за него въпросът не стоеше - революция без кръв няма. Но ето, че буреносните облаци се сгъстяват и грехът удря като гръм. Грехът става толкова ярък и кървав, че нещо се срути в нея. Дяконът е бил принуден от обстоятелствата да посегне на живот, живота на слугата, вдигнал шум за неговото идване. Грехът е извършен, за да не бъде разсипана Организацията, но случилото се е грях. Не е съдник монахинята, опазил я Бог пък да е съдница на Василя, но тя бързо потъва в мистичното състояние, в което съществува единствено като моление: “Опрости го, Боже, освободи го от греха, ти пое всички наши грехове с кръстната смърт, опрости греха му, не го изоставяй, не изоставяй делото на народа ни, дай ни Божия подкрепа. Опрости и мене, Господи, че аз съм монахиня, но съм с делото на Организацията, не допускай да се раздвои и разкъса душата ми, дай ми отговора, дай ми силата да го приема.” Очите й трескаво се местеха от икона на икона, опитвайки се да разчете помощ в очите им. “Само твоята помощ, Господи, може да доведе християнския ни народ до успех. Погрижи се за твоите Христови чеда, Господи, молим ти се, закриляй ни! Вести народа своего! Вести неговата правда, правдолюбче, въздай ни правда! Опази ни от змийските гнезда на греховете! Бъди с обречения за Отечеството! Богородице, майчице, закрилнице, бъди с него с цялото ти ангелско войнство!”

А Дяконът продължава да строи Организацията както се строи църква, всяка душа - тухличка в църквата на свободата, която вдигаше. Далече от него, монахинята се опитваше с молитви да държи разперен над него Покрова Богородичен. “Боже, погрижи се за него, както се погрижи за цветята в Метоха, които засадих, като ги поля обилно. Дай ни това, което никой не може да ни даде!” И пак с молитви вардеше скривалището в Метоха. Навестяваха ли ги заптиета, почнеха ли да ръчкат къде ли не с приклади, почваше и молитвата й: “Направи, Боже, скривалището невидимо, нека никое чуждо око не стигне до него.” И заптиетата пиеха по едно горещо кафе и си заминаваха.

Трупаха се зли предчувствия, разлайваха се като вълчи глутници, когато се дигнаха снежните вихрушки, изтощаваха до крайност монахиня Христина, насочваше тя копията на молитвите срещу прииждащия мрак, те трябваше да пронижат всяка негова частица, за да го разсипят на сажди по земята, та да светне божията светлина.

Къде около Коледа Дяконът се появи в Сопот, колкото да превърне предчувствията й в страх и ужас. Ядоха в къщата на Неда с няколко жени и с майка му, толкова се разядоха, че всяка поиска по още парче от хляба, чупеха къшеите, раздаваха ги на себе си и на Дякона. И тогава от него се чу: “Изядохте ми главата.” Като ужилена скочи монахиня Христина, но той настояваше - сякаш неговото тяло бяха разкъсвали, а не хляба. Не знаели, че ако допълнително след вечерята се яде, то някой ще пострада. “Кой друг, освен аз.” - обяви Дякона и замина за Ловеч. Остави я да води войни със злите прокоби. Молитвата й този път бе почти в несвяст, повтаряше едно и също, проплаквайки: “Да не пострада, аз да пострадам, той - не!”

Когато дойде вестта за залавянето му, бе готова да си скуби косите от мъка, ако не беше обаче сестра во Христа. Сестрите во Христа не са езичници, те не вият от мъка и не си дерат лицето с нокти, те пребивават в нетленната светлина на кандилцето и само си говорят с Бога, колкото и мъката им да се опитва да ги удуши. Но монахинята, както си беше монахиня, събра жените, за да изпълнят един прадревен ритуал, предхристиянски и чисто езически, ако можеше да помогне, завъртяха жица на чекрък от три овни, водили три стада, три дни и три нощи въртяха чекръка, думаха, плачеха и заричаха: “Васил тук, та тук!” Късаше се жицата и думането ставаше на плач, много плач се събра, понеже много се късаше жицата от вълна. Жицата от вълна, жицата на живота.

“Не бях достойна, щом Господ не чува молитвите ми, ще се скъса нишката на живота на Дякона и аз, горкана, ще съм най-нещастна, че Господ не приема молитвите ми.”

Дълго, незнайно колко дълго беше бдението й след гибелта на Апостола. После още дълго, незнайно дълго се опитваше да се изправи след колениченето. Сякаш самата тя бе разпната, та всичко я болеше кански и не можеше да изцеди капчица сила от тялото си. Но трябваше да се дигне, че народното дело пак предстоеше.

Издигат се, наслагват се вълните от сцени върху фреските на църквата. Самотно пътешества монахиня Христина по вълните им. Отнякъде я достигат сините сияния от очите на Апостола и й просветва на душата. Нищо не е изгубено, той е над цяла България. Олекотено и въздушно е вече общуването им - общуване само на две души. Сънува го, а когато се събуди, пак е в някакъв сън, в който той е все с нея. Душите им са два рида на Балкана, които трептят в маранята и се засрещат. И това й стига. Благодари горещо на Бога, че го е пратил в нейния живот - да знае, че е живяла.

Илюстрация: © Георги Чепилев

© Христина Мирчева