Златна Костова: "Сънувам Утопия" - "Отмъстителна поезия"
31.05.2016
Истината разглобява романтичните представи на всички нива, казва мъжът ми.
С тази книга отмъщавам на истината за болките и раните, които нанася, и избирам да остана от другата страна – от страната на красивите лъжи.
Битие
Цял живот си играем
на „мъж и жена”,
пълним всяко пространство
с дантели и мускули.
Бяс
Сакатото куче, което храня
на улицата пред нас,
ме ухапа.
До кръв.
Направи го без да иска –
може би от любов,
или просто не знаеше
как да ми благодари.
Промих раната,
превързах я,
не отидох на лекар,
не си направих инжекция.
Няколко дни
се наблюдавам внимателно –
следя за признаци на бяс.
Засега – нищо обезпокоително –
живея постарому.
Бесовете у мен са си същите.
Blue
Не биваше
и тя да идва да те изпраща
с новата си синя чанта,
със синята жилетка,
която й подари
(в момента не е за жилетка,
но ти й каза, че с нея е много хубава),
с гривната от сини камъчета,
която сложи на ръката й
още когато пристигна
(на мен подари златна!),
с прекрасните си сини очи,
толкова млади и така замислени.
Не разбира ли
колко излишно е тук
синьото й присъствие,
което крещи
чрез всеки малък детайл
за някогашната ви връзка?
По-сини ли са очите й от моите,
те попитах веднъж,
още преди да я познавам.
Твоите са кафяви, отвърна бързо ти,
без да се замислиш
и така уби единствената шега,
която някога съм се опитвала да направя
по този повод.
Сега
сините й очи гледат през мен
към теб
засмяно, опрощаващо
и, както ми се струва,
обещаващо.
През панорамните прозорци на летището
виждам
как плавно се приземява твоят самолет
на фона на синьото лятно небе.
В тези минути на сбогуване
тя ти обещава с поглед,
че винаги ще носи твоята гривна.
И жилетката.
После се притиска в теб,
ти шепнеш нещо във врата й
(може би я целуваш?),
но аз не виждам устните ти –
само очите й,
които вече не гледат,
а слушат
и бавно се пълнят със сълзи.
Може би й казваш,
че винаги ще я обичаш,
че тя винаги ще бъде твоето момиче ...
А аз?
Романтичната англичанка
Асансьорът
е най-подходящото място
да целунеш някого,
когото
обичаш отдавна.
Фон
Вървите – хванати за ръце
под липите.
Ти – много по-голям от нея,
тя – почти дете –
като в мечтите.
Щом се пуснете,
ти
милваш косата й кестенява.
Тя
накланя глава настрани
и смехът й
се разпилява.
На ъгъла си купувате сладолед
и с бели, изцапани устни,
се смеете
до забрава.
После
тя вади фотоапарат,
казва ти да гледаш напред
и снимка ти прави.
Така започвате всеки свой ден,
а вечер, преди да заспите
в един и същи час,
тя ти праща по мейла
последната снимка,
на която –
ако дълго се взира човек –
във фона зад теб
се виждам
аз.
Сънувам Утопия
Възкресение.
Ново начало.
Бог ни създава деца
и така ни оставя ...
Никога
не пускай ръката ми,
не отвръщай поглед от мен,
не оглушавай за гласа ми,
не онемявай,
изчезвай и се появявай
когато си поискаш –
люби се с всички други
и раждай с тях деца –
аз ще ги храня и ще ги обличам,
ще те лекувам
ако боледуваш,
ще следвам стъпките ти
и ще ти се радвам,
ще те изпращам,
без да плача, че те няма,
ще те очаквам пак да се завърнеш.
Ти само
никога не ме напускай,
Поезийо!
Стихотворенията са от книгата на Златна Костова
"Отмъстителна поезия"
Изд. Black Flamingo, май 2016
Оформление: Кирил Златков
Илюстрация към публикацията в "Диаскоп": © Георги Чепилев
Снимки от премиерата на книгата в Литературен клуб Перото
Посетете сайта на Златна Костова, за да научите повече за нея:
© Христина Мирчева