Илияна Делева: "Благи демони"

За една дискусия, посветена на книгата "Евдемонии" от Христо Стоев, изд. "Ерго", 16 май 2016, СУ "Св. Климент Охридски".

Заседателна зала 2 на Ректората е академично строга, дори скучна. Тук обикновено се провеждат заседания, в които се обсъждат административни въпроси. Вероятно понякога я ползват за занятия, а тази вечер и за дискусия върху една книга. Мястото – в Университета – съвсем логично избрано, защото повечето от присъстващите са преподаватели във Философски факултет и колеги на автора. Това не е представяне на книгата на Христо Стоев, а дискусия върху нея. Повечето от присъстващите познават текстовете и вече са чели самата книга „Евдемонии”. Издателят Мартин Христов я представя като част от поредицата „Контрапункти”, където тя се нарежда между достойни събеседници, сред които Стоян Гяуров, Марсел Пруст и Златко Ангелов.

От дискусията за книгата запомням едно изречение, което ме кара дълго да мисля върху него. Някой от говорещите нарича заглавието банално. Разбира се, с това не иска да омаловажи темата или съдържанието. Така опитва да привлече внимание върху това, с което е решил да продължи. Но то е самата истина! „Евдемонии” е банално заглавие. За кого? Колко от четящите този текст биха реагирали веднага за значението на тази дума? И определено не проявявам неуважение към читателите си, задавайки този въпрос. Корицата цитира откъс, обясняващ именно заглавието: „Щастие от гръцки е eudaimonia. Eu - благо, daimonia - демоние. Щастието, това е благодемоние. Демонът, това е вестител.”  Защото в книгата ще става дума за щастието. Твърде банално. Но в един доста небанален план: вероятно на търсене на трансцендентото, на съзерцаваното, на онова, стоящо дълбоко в нас и същевременно над нас. Възможно ли е да е банално?

Ако гледам на книгата с очи на книжар, бих заложила на посланието на  корицата. Художникът на корицата Иво Рафаилов е подходил като философ. Изображението на сова, кацнала на рамото на жена и взряла се в очите й загатва много смисли. Заглавието, което е една дума, но разположена в три реда, за да разграничи благо от демон и да наблегне на множественото число със специфичния шрифт на буквите „ии” специално отключва различните ни възприятия. Адаптирайки средновековна рисунка, заигравайки се със старинното, Иво Рафаилов всъщност ни подсказва, че миниатюрите вътре ще ни извадят от времето (поне от нашето делнично време) и ще ни накарат да докоснем други пластове на съзнанието си. Ще ни накарат да се запитаме „Колко щастия са ни отредени?” още преди да започнем да четем.

Подзаглавието поставя „Евдемонии” при философските четива, но с известна уговорка. Всички теми в нея опират в крайна сметка до спецификата на човешкото присъствие в света. Това е смисълът и на научното и на фикционалното битие на словото. Определена от подзаглавието като „философски миниатюри”, но разглеждана от дискутиращите като начин философията да бъде преведена на достъпен за много и различни хора език, книгата явно търси свои читатели в широко поле извън изкушените от „царицата на науките”.

Преди „Евдемонии” Христо Стоев е издал две книги, типично философски и дори използвани като учебни помагала (особено втората, какъвто вероятно е бил и първоначалният им замисъл): „Кант и проблемът за вътрешното сетиво“ (2005) и „Понятията в „Критика на чистия разум”. Систематичен преглед“ (2009).

Тази книга е различна. Според дискутиращите тя може да се чете от начало до край или да се започне от един или друг фрагмент и да се продължи в случаен ред. Може да се чете от професионални учени, но и от лаици, дори от „малко по-глупави” хора. Би доставила удоволствие в различните си пластове на разбиране и е добре да я има във всеки дом.

Всичко това се разбира от разговора, воден от доц. Иван Колев, който дава положителен тласък на изложенията върху книгата. В дискусията участват още Стоян Асенов, Огнян Касабов, Владимир Раденков, Веселин Дафов. От думите на проф. Мария Димитрова, става ясно, че нейната удовлетвореност е най-вече от способността на текста да представлява особена авторова споделеност.

Един от участниците в дискусията е Ясен Захариев, публикувал рецензия в сайта, който поддържа. Този текст върху „Евдемонии” е колкото задълбочен, толкова и интересен сам по себе си: „Миниатюрите на Христо покриват почти всички по-важни теми във философията – познанието, битието, психологията, щастието, изкуството, слабостта на волята, консумацията и разбира се Кант”.

Смята, че в текстовете си и в подбора Христо Стоев е „прецизен като мозъчен хирург” и наистина предизвиква желание да посегнеш с доверие и очакване към книгата.

По време на разговора писането на Христо Стоев бива определено като свиренето и импровизациите в джаза, които доставят наслада от възприемането им, но по-голяма на самия изпълнител. Видно е удоволствието, с което миниатюрите са писани. Фрагментите, които не правят книгата фрагментарна, според самия автор, вероятно са модули, от които всеки читател според усещането си би могъл да изгради и композира своя мелодия на текста.

ЗА КНИГАТА

Тази книга се е родила като фрагменти, но няма фрагментарен характер. Обединена е от общ дух на търсене на смисъл и четири женски имена, вплетени в обща игра. Тя не представлява чиста философия, нито литература par excellence, но търси общото им пространство, доколкото цени пълнокръвното единство на послание и стил.
Всички теми в нея опират в крайна сметка до спецификата на човешкото присъствие в света. Ако перифразираме един философ на 20-ти век, можем да кажем: човекът е същество, което превръща собственото си битие в проблем. Това самопроблематизиране се случва още на ниво поведение или жизнена нагласа, но тук то е предприето по пътя на философската рефлексия. Изд. "Ерго", София

© Христина Мирчева