Цветанка Еленкова: "Поезията е колкото откровеност, толкова и Откровение"

Разговор на Христина Мирчева с Цветанка Еленкова, поет, преводач, издател.

"Увеличение четиридесет". Наблюдение под микроскоп? Дяволът е в детайлите, както често чуваме някой да казва. Но в същото време книгата Ви има за мото думи от св. Исаак Сирин – един от стълбовете на християнството. Има ли противоречие и какви са устоите, на които е стъпила книгата?

Дяволът е князът на този свят и, както казва Христос  - „в Мене той няма нищо“, така че не съществува никакво противоречие. Това за детайлите се отнася до света, но има и едни други детайли, т. нар. Битие, светът, създаден от Бога, за който става дума в първата част на тази книга. Това са различни проби, гледани под микроскоп при увеличение четиридесет. Какво се вижда – безкрайната красота и странност на един друг свят, твърде разнообразен, но едновременно и достатъчно близък, за да разпознаеш общия Създател. Между дългите нокти, които наподобяват ски и изгорените клечки кибрит като перуки от 60-те или пък леда от планинска хижа като око на пещерник на пръв поглед няма нищо общо, но всъщност те са все разпознаваеми детайли от нашия свят. Не противоположностите сe привличат, а еднаквостите – прилепват се една към друга като наелектрезирана коса. Збигнев Херберт казва в едно свое стихотворение, че вярата не е обект на поезията, казва го иронично, разбира се, но за мен е точно обратното – с какво друго да се занимава поезията, ако не с вярата, със Словото, които са неделими. Това ми напомня една забележителна икона на свети Климент Охридски, която видях в НИМ, Охридска школа, на когото от пръстите свити в благословия на дясната ръка излиза пламък и се врязва в брадата му. Така че, ето към това писане трябва да се стреми всеки – към светлината сред мрака, големите поети го постигат в известен смисъл. Най-висшата поезия е тази на молитвите, акатистите, каноните, на Светата Литургия, поезията на един свети Григорий Богослов, например, е ненадмината. Защото освещава и просвещава едновременно, както се казва в молитвите.

Що се отнася до „Увеличение четиридесет“ тук фокусът задава тялото и душата. Очите ни са настроени на определен фокус, на фокуса на света около нас, дори под вода не можем да погледнем без маска, представете си тогава колко неща изпускаме, колко неща, светове не виждаме около себе си. Да не говорим за онзи, за коготото пише в мотото свети Исаак Сирин – по-висшият от нашия, който е скрит от нас.

Но не се ли отнася тази максима и до чисто житейски ситуации. Дори до теми, за които е говорено много, например, поетическия вкус. Когато една поезия стои по-високо от твоето ниво на възприемане, ти не можеш да я харесаш. По този повод наскоро една специалистка в творчеството на Пенчо Славейков ми сподели, че той дори се е гордял, когато е чел в празни зали. Това означава, че е писал елитарна поезия. Ами Кантосите на Паунд? По тази тема може да се говори много.

В този ред на мисли каква е границата между модерния сюрреализъм и надземното, излизащо извън рамките на видимото с просто око, слово?

Сюрреализмът като течение е възникнал в резултат на записването на сънища и тяхното претворяване, или в резултат на т. нар. автоматично писане, което първите поети-сюрреалисти като Арагон, Елюар, Бретон са прокарали. Сюрреализмът е свързан неизменно с неизчерпаемостта и обратите във фантазията. Предшестван е от дадаизма, който е бил дори още по-абсурден и краен в словослагането. Надземното няма нищо общо с фантазията, напротив, даже я отрича. Отрича и съобразяването със сънищата, вярата в тях. Всяко нещо, което не идва от Бог, който е първоизточникът на всякакво творчество, най-големият Творец, е поставено под съмнение. Това са мислите и страстите, които ни атакуват всеки ден, и които нямат нищо общо с Божията благодат, а тя не зависи от нашите подвизи да бъде придобита, но от Божията милост. И като камъче между пръстите, когато стъпваме, може да бъда изгубена, веднъж придобита, ако изпаднем в самомнение и гордост. Та Божията благодат за небесната поезия е това, което е музата за човешката поезия. Щастливи са онези, на които е била явена и още повече онези, които пребивават в светлината й. Знаете ли кое е първото нещо, което Бог изисква от Адам, след като завършва със Сътворението му – да даде имена на животните, на всяка жива душа. Творецът изисква съ-творчество от Адам – създаденият от прах, както гласи името му. Това е и смисълът на този живот – не просто да творим, но да творим, имайки винаги Бог пред себе си, както в планината стъпваме всички в стъпките си, но един води колоната. Това е и смисълът на обожението – да се завърнем там, откъдето сме отпаднали. 

Трябва ли да се вглеждаме прекалено много в нещата и да ги изследваме? Голата истина не носи ли само разочарования?

Аз бих запитала по-скоро като Пилат – какво е истина? И бих сгрешила, разбира се. Защото истината е Бог, Христос. Така че правилният въпрос не е какво, а кой. Тогава може би Христос би му отговорил, и може би Пилат не би измил ръцете си. Разбира се, че трябва да изследваме нещата и света около себе си – науката и религията не си противоречат, те са просто различни начини за търсене на истината. Например свети Теофан Затворник казва, че когато някой е болен, преди да се почне лечение с лекарства, трябва задължително да се изповяда, покае и причисти, тогава болестта ще бъде преодоляна. Защото болестите идват от боледуването на душата, а душата е животът на тялото. Ако тя е болна или го напусне, тялото не може да съществува. Истината не носи разочарования, Истината-Христос, а друга истина няма, е извор на блаженство. Така се казва: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“, „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно.“

Много от стихотворенията звучат, поне за мен, като гадаене, разгадаване. Чувала съм, че големият мислител и творец Леонардо да Винчи имал навика да се вглежда в различни природни структури и текстури и така да открива цели светове и да ги пресъздава, рисувайки. Това ли са ВОДОПАДИТЕ?

Водопадите са Христологични феномени – зависи от ъгъла, от който ги заснемаш, можеш да видиш във водата Светия Дух като гълъб, можеш да видиш на скалата Христос с трънения венец, можеш да видиш една девойка Горица, която е скочила от върха на водопада, за да не позволи да бъде потурчена, можеш да видиш едно голямо сърце, пронизано с аортата си като с пика, както сърцето Христово. Можеш да видиш Вселената, създадена от едно зрънце, по-малко от синапено (както е в Христовата притча, или във филмите на професор Брайън Кокс) и в нея, вписано Разпятието. И много подобни неща можеш да видиш. Но пак те зависят от ъгъла и от фокуса. Не става просто така – отиваш, заснемаш стихията на водата и виждаш всичко. Това важи и за много големи имена в изобразителното изкуство. Няма да забравя никога,  когато бяхме със съпруга ми при Мадарския конник и се загледахме в скалите отсреща, все едно виждаш рисунка на Пикасо. Същите линии, същите ъгли, същите размествания. От какво са се вдъхновявали творците? Може да се каже и това, че много от водопадите са били свързани със светите места за траките. Златната фиала от могилата „Светицата“, например, е абсолютно откриваема в скалата под течащата вода на Скаловитец.

Защо решихте да възпеете водата, избирайки нея измежду всички останали природни богатства и красоти?

Със семейството ми обходихме 140 манастира в България и в резултат на това излезе нашата книга от издателство Омофор – „Български фрески: празник на корена“, състояща се от десет богословски есета на тема българските фрески и църковните празници, съпътствана от 126 фотографии, направени от Джонатан, за първи път заснети стенописите на изоставени манастири, които са като кибритени кутийки сред дивата природа. Защото църквите са останали само от петвековното робство и последвалия атеизъм в България. После започнахме да посещаваме водопадите – това беше естествено продължение, както и стихосбирката ми -  естествен завършек на едно такова „поклонничество“.  Но манастирите, както и водопадите, никога не свършват. В България водопади има за всеки ден от годината, както в околностите на Охрид има манастири също за всеки ден от годината. Или е имало някога. Благословени са православните земи – Балканите, Русия, Украйна, Молдова, Грузия. Да не говорим за писатели като Достоевски, Гогол, Солженицин...

Но да се върнем на първата част от книгата – ПРОБИ. За мен е любопитна липсата на някои от буквите. Случаен подбор или добре премислена отсявка?

Пише се повече, отколкото се издава. В една книга трябва да излезе най-доброто, и не само това, но от най-доброто онова, което комуникира с останалото тяло. Книгата, и тя е тяло и душа. И Дух. И тя съдържа трите елемента на човешкото създание. Тук е място да отбележа, че съм много благодарна на всички мои колеги, които забелязаха тази книга и писаха или говореха за нея – Яна Букова, Иван Цанев, Йордан Ефтимов, Кристина Йорданова, проф. Милена Кирова, Мая Горчева, Катя Атанасова, Марин Бодаков, Силвия Чолева. За първи път моя стихосбирка получава толкова богат отзвук.

И накрая – ПОСОКИ. Общо пет. Италия, Гърция, Великобритания, Франция, Германия.

„Посоки“ е третата част на книгата, талантливият дизайнер Иво Рафаилов я е видял много точно – пред първата част „Проби“ е сложил една хоризонтална линия, пред втората „Водопади“ е сложил една вертикална и пред третата ги е кръстосал – и се е получил кръст. Третата част е закономерният завършек. Там, където всеки топос, всяко произведение на изкуството намира своята духовна родина. Например, картините на Търнър – художникът, който рисува предимно пейзажи и който завършва жизнения си път с думите: „Бог е светлина.“ Веднъж видял Бога в неговите картини, повече не можеш да погледнеш на тях като на пейзажи. Едно дърво до реката е вече човек с каскет, загледан в петното от светлина във водата, „Ханибал преминава Алпите“ е вече Христос на последната котвена седянка, загледан в един камък на Голгота, където и ще го разпънат, една платноходка, изгубена сред бурята е бузата на Отец, върху Чийто нос и уста ляга Разпятието и т.н. Единствената пунктуация, както отбеляза Кристина Йорданова в рецензията си за книгата „Богът на малките неща на Цветанка Еленкова“ е триеточието, поставено след завършека на стихотворението „Рим. Посоки“ – Добрият пастир... Това е, което се открива там – Добрият пастир. Книгата е едно извървяване от Битието  през сърцето до Добрия пастир. В катакомбите в Рим това е най-често срещаната  фреска.

Вашата редакторка Яна Букова твърди, че това е книга-проект. Разкажете за началото и протичането на един толкова прецизно обмислян процес. Обмисляне, което често пъти лишава словото от чувственост - за някои пишещи от изключително значение.

За мен тази книга започна като шега – купихме микроскоп на сина ни от Британския музей, полу-професионален, разбира се, и аз от любопитство започнах да наблюдавам различни неща около нас под него. Темата някак си се свърза с обхождането ни на водопадите по същото време и с посещението на места като Берлин, Рим, Скопелос – на пръв поглед несъвместими, но както знаем „невъзможното за човеците е възможно за Бога.“ Поезията е колкото откровеност, толкова и Откровение. И първо трябва да се довериш на второто, то е по-важното.

Имате ли все още, след толкова години четене, редактиране, живот с книги, автор, когото да боготворите.

Не боготворя никого, но автори харесвам – в едно интервю ми допадна да посоча тройката – ККК- Карвър, Кавафис, Кънчев. Аз съм преводачът на поезията на Карвър на български, Кавафис винаги ме е респектирал с дълбокия смисъл, фината настройка и богатата елиптичност на езика – този оксиморон, а Николай Кънчев е коректив за мен в нашата поезия –няма друг толкова оригинален автор в идеите, в постигането им, в прозодията.

Все сте не само писател, но и преводач и издател. Преглеждайки отново книгите на Вашето издателство Смол Стейшънс Прес, се убеждавам, че те са много внимателно подбрани и всяка една от тях се радва на специално внимание – книгите като направа са истински съкровища. Как го постигате?

С професионализъм, което е натрупан опит, и с това да заложиш на едни имена. Работим само с печатница Симолини, само с дизайнера Яна Левиева, с един коректор –Васил Койнарев, правим премиерите си само в „Перото“. Може книгите ни да са по-скъпи като разход, но пък са несравнимо естетични и направо библиофилски издания. Разбира се, за да се стигне дотук и ние сме грешали в началото. Беше трудно, докато се установим на една печатница. Има по-евтини, но печатът там не е така качествен – например може да се получи разлика в намастиляването между отделните страници. Освен това Джонатан е голям перфекционист и научи и мен да се вглеждам във всеки детайл преди книгата да влезе в печат. Дори буква да няма сгрешена. Стараем се наистина и виждам, че това се оценява. И двамата последни автори, които публикувахме – Гьокченур Ч. и Славе Гьорго Димоски бяха възхитени от книгите си. Така е с всеки наш автор, независимо бил той българин или чужденец. Много е важно и книгата като произведение – трябва да се работи с добри преводачи, с талантливи автори. Но и да се дава път на младите. Навремето, когато бях член на редколегията на едно от най-нашумелите списания в българската литература  „Ах, Мария“, за нас беше политика да отваряме нови хоризонти. Това се е запазило – всеки път при участие в конкурса „Помощ за книгата“ към Министрество на културата гледам да кандидатствам и с млади имена, задължително. Друго много важно за нас е възпитаването на вкус у читателите във всяко отношение – и като изделие на книжния пазар, и като произведение. И като нравственост, даже. Не желая да работя с трудни, капризни, самовлюбени автори, нито с аморални хора.  А такива в литературните среди, както и навсякъде другаде, има достатъчно.

Как се справят малките издателства в България? Предимства и недостатъци.

Работи се предимно със стипендии. Освен това едно малко издателство предполага работа в малък колектив, което е за предпочитане. Прави се от хора-съмишленици. Хора-приятели. Хора, които изповядват еднакви естетически стойности. Задължително трябва да има доверие, без това не може. От друга страна, едно малко издателство не може да е печелившо – когато не работиш с литературни агенти, рискуваш от гледна точка на пазарната стойност никога да не издадеш печеливша книга, бестселър. Продажбите вървят бавно, не може да се разчита на абсолютно никаква печалба. Така че то си е един вид мисионерска работа – да си издател на малко издателство. Но пък и любителска, което аз лично намирам единствено за достойнство. Трябва да сме любители на онова, което правим. Но да не губим надежда, че с времето ще се утвърдим сред многото други. А може би това е и единственият начин към успеха – да продължаваш да правиш това, което обичаш.

Как да се ориентираме във водите от книги, които понякога ми заприличват на потоп?

Трудно (наскоро ми казаха, че в България на ден се издават приблизително по 20 книги). Или по препоръката на човек, на когото вярвате или като отидете в една книжарница и прекарате доста дълго време – може и цял ден да изгубиш/ не изгубиш там. Аз лично на препоръки от медии не вярвам. За добрата книга трябва да имаш и шесто чувство. Или да зачетеш. На мен например ми стига да прочета едно-две стихотворения от  стихосбирка, за да  разбера струва ли си или не. Но това е рутина, която се придобива с опита. Освен това в литературата стойностите по някакъв начин са относителни. Още от училищната скамейка. На времето, когато сме правили контролни работи, винаги си говорихме – да, ама зависи дали темата ти по литература ще се хареса на госпожата, докато при математиката е ясно – имаш или нямаш правилен отговор. Между другото това е и едно от нещата, на което ме научи издателския опит. Когато оценяваш един текст да не се ръководиш от личното си пристрастие към определен тип писане, дори не и от собственото си, но да приемеш авторите, колкото и да са различни от твоя вкус по обективни критерии – дали са или не са добри. Това също е резултат от редакторска рутина. Но все още има поети, които оценяват другите по собствения си вкус към поезията, и за съжаление, дори издатели. Освен това много е важно да се възпитава правилен вкус към добрата поезия, което неминуемо се отразява в провеждането на всякакви конкурси – само като погледнеш стила на писане на нещата, които се получават. С Джонатан преди години бяхме в журито на наградата „Пенчо Славейков“ за стихотворение. Това, което ме порази, не беше толкова графоманщината в огромно количество, колкото лошия старомоден вкус към литературата. Който за съжаление още се преподава в училищата, и все още доста пишещи и не пишещи хора го притежават. Сякаш модернизмът е минал покрай България, задминал я е, така да се каже. Много се робува и на вече наложени имена.

Вашият баща Стефан Еленков е известен оперен певец. Вие сте започнали да градите също кариера на музикант, но впоследствие се отказвате и тръгвате в попрището на писател. Има ли ключов момент на преобръщане във Вашия творчески път. Защо сменихте избора?

Да, аз взимах уроци по пеене в продължение на три години при прекрасния педагог тогава – Лиляна Василева, готвихме се за Кансерваторията, най-страшното за мен беше прослушването от баща ми точно преди изпитите, но минах летвата, както се казва. Тогава обаче беше излязъл и първия ми разказ в университетското списание „Литературна академия“ (за разлика от повечето писатели аз започнах с проза и после се обърнах към поезията, докато по принцип тенденцията е в обратна посока). Тогава почувствах, че сърцето ми е с писането, не с пеенето. Пеех, но не чувствах нищо. И така направих този рязък и несигурен завой в живота си. Последвала съм интуитивно онова, което свети Григорий Нисийски пише – „Всеки, който пребивава в това, в което е призван, ще се спаси.“ Но от друга страна този път е много по-труден. Пеенето е като математиката – или имаш, или нямаш глас. Докато литературата е субективно дело и твоят успех зависи много и от това как се движиш в определени среди, кой е твоят учител, твоето обкръжение, приятели, дори какво работиш, въпрос е и на късмет, разбира се. Става дума за ситуации, когато безспорно си добър в това, което правиш. Има много лоби в литературата, във всички изкуства - в раздаването на наградите; има много бутане с лакти – все неща, които аз не толерирам, не ме интересуват и се старая да не ги върша. Спомням си за един от най-големите гръцки поети, който Яна Букова преведе – Милтос Сахтурис – той беше спонсорирал девет от общо петнайсетте си стихосбирки сам и чак на стари години получи тяхната Държавна награда за поезия. А колко други навикани имаше, и колко далеч по превеждани в чужбина. В литературата е нужно постоянство, търпение, вяра, и има много болка... Не бих посъветвала малкия ми син да се захваща с това поприще. А големият вече наследи професията на баща си – юрист.

Има ли творческо и житейско кредо, към което стриктно се придържате, въпреки необходимите понякога компромиси и отклонения?

Постоянно имам някакви примери за мисли, които ме крепят, но те са предимно от православната литература. Аз чета най-вече поезия и православни автори – отците на църквата, атонските монаси, монасите пустинници. В момента чета свети Теофан Затворник. Много ми хареса нещо, което прочетох вчера: „Треските винаги плават отгоре, а което е по-тежко, пада на дъното и не се вижда.“ В почти същия смисъл е мотото в началото на стихосбирката ми „Увеличение четиридесет“, от свети Исаак Сирин:  „Всичко, което е по-висше от друго, е скрито от това, от което е по-висше.“ Православието много храни поезията ми. Затова бях трогната, когато Марин Бодаков написа в колонката си във в-к Култура за книгата: „Това е най-своевременната съвременна християнска поезия.“

Поетът трябва ли да бъде и общественик - „глас народен”, или литература и политика би трябвало да бъдат несъвместими понятия?

Ако имаш дарба за политик може да си всякакъв като професия. Не мисля, че литераторите трябва да са изживяват като някакви гуру на политическата сцена. Трябва да имаш дарба да ръководиш една страна, повече да даваш, отколкото да взимаш. Трябва да си по-скоро вярващ християнин, отколкото поет. Да осъзнаеш дълбоко в себе си, че най-естественият жест на отваряне на ръката, за да получиш нещо, е винаги предшестван от даването. Разтварянето е даване само по себе си, и после следва – ако някой сложи в десницата ти нещо. За съжаление нещата не стоят така в тези географски ширини.

Коя е най-голямата болест на съвременното общество – атеизъм, радикализъм, либерализъм… Мястото на семейството в това общество? Децата?

И трите. Секуларните общества също – като Франция, например. Има три основни стълба, на които се крепи възпитанието на децата – семейството, църквата, училището.  Мисля, че и трите са в криза в съвременното ни общество.  Вчера бях свидетел, докато шофирах, всъщност докато чаках на опашка зад един черен джип и колите зад мен бибиткаха, на една много грозна сцена – жената, арогантна като повечето, които карат подобни коли, излезе от черния си джип и показа среден пръст на всички зад нея. Как мислите – на какво училище ходят децата й, на какво тя като майка ще ги научи, и дали ги води на църква? Отговорът се разбира от само себе си. За голямото морално падение в нашето общество силна роля изигра всъщност и телевизията, която ни залива нон-стоп с пошли предавания, със сапунени сериали и негативни новини. Хората, 99%, гледат телевизия, не четат никакви книги. За поезия да не говорим. На миналогодишния декемврийски Панаир на книгата, за да си купи някой книга, трябваше лично да бъде убеждаван, направо срамно, да не говорим за поезията – само щом заговорех, хората правеха забранителния жест с ръка. В това отношение други страни са далеч по-напред от нас. В Англия, например, книги се четат много. Тук изгубихме всичките си добри традиции от миналото. Четенето на книги стана като писането на картички – истинска рядкост!

Има ли общ пътеводител в средата на това вавилонско кръстовище?

Ако кръстовището е вавилонско, то не трябва да издигаме кули, нито да си правим кумири. Но да сме смирени. Добрата поезия не е показна, няма нужда от трикове, не парадира. Добрата поезия се връща към единия език преди да бъдат разпръснати в резултата на Вавилонската кула. Една от най-красивите книги, които съм превеждала, заедно с тази на американския поет Реймънд Карвър, е поезията на четирима средновековни индийски поети-поклонници на Шива. Също и поезията на галисийския автор Лоис Перейро.

Чела съм за търсачи на истина, които минават през всички учения – религиозни или не, и в крайна сметка, откривайки истината, стигат до православието.

Православието е единствената истинска църква, тя е Църквата преди да се е разделила на Събора в Константинопол през 1054г. Преди да се отцепят католиците, а по-късно и протестантите от католиците. Така че, както пише и свети Йоан Рилски в своя завет – трябва да пазим светата вяра непорочна, така както сме я приели от светите отци. Свети Йоан Рилски е най-големият защитник на българския народ, а от скоро и свети Серафим Софийски, чийто мощи се намират в Руската църква. Десетки хора, още от социалистическо време, се стичат там с молби за помощ към светеца.

Кое за Вас е най-голямото зло? И кое най-голямото добро? Как тълкувате новозаветната фраза: „По плодовете им ще ги познаете“?

Отците на църквата казват, че най-голямото зло е гордостта, заради гордостта и сатаната, който е бил ангел лъчист, е бил низвергнат от небето. От гордостта почват всички останали грехове, а от тях болестите ни, смъртта. Най-голямото добро е нашият Господ, който е снисходил като човек, за да ни спаси. И в Неговото домостроителство на земята всички сме призвани към спасение. Към обожение. „По плодовете им ще ги познаете“ граничи с друга много важна притча от Новият завет – за добрия самарянин. Прочетете я. 

Ваше послание към "Диаскоп" и към читателите на изданието!

Както се казва в притчата - положете вярата си, професията си, предпочитанията си върху здрава основа, която е камък, камъкът на ъгъла, тогава нищо не ще ги разклати – нито земетресение, нито наводнение, нито завист. Какво пише свети Йоан Златоуст: „Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда.“

Снимка: Джонатан Дън

Повече за Цветанка Еленкова научете на сайта на издателство Смол Стейшън Прес тук

Цветанка Еленкова и "Увеличение четирдесет" в "Диаскоп":

Цветанка Еленкова: "Проби. Водопади. Посоки" - "Увеличение четиридесет"