МАЛКИ РАЗКАЗИ: ОНЯ ВЯТЪР
21.04.2013
Ина Иванова
Привечер с кратко изпъшкване той излиза пред къщата. Мълчи си. Чака да излезе вятъра – объл като дамаджана и чуплив като изхабеното острие на първия му нож. Седи си. Ставите му пукат, свие ли пръсти. Езикът му залепва за небцето. Падне ли слънцето, тютюнът леко започва да нагарча, сякаш зима му е влязла в душата.
Колкото повече време минава, толкова по-малко вярва на спомените си. Опипва ги по навик, както с десен крак неловко се тършува в ляв пантоф. После ги пуска да походят. За какво са му в това село, в което даже кръчмата работи само през лятото?
Вместо тях идват историите. Никой такива истории не е разказвал! Малки са като мравките под пейката му, а имат сила да повдигнат слънцето. Тогава слиза оня вятър – с хората и миризмите си, с гласовете им. Острието му дълбае точно под пъпа и той започва да забравя. Първо селото. После всички жени - даже онези, за които хитро и наужким е мечтал. После собствената си.
Само историите му остават – да ги премята из устата си.
Мълчи си и бавно пие забранения тютюн – няма вече кой да натяква вредите му.
Не е самотен. Не е, ви казвам! Ако го питате, ще изграчи с отвикналия си глас:
- Научи се да живееш сам. Помага.
И ще се заслуша.
Още за Ина Иванова тук и тук
илюстрация: Георги Чепилев
на снимката: Ина Иванова