Христина Мирчева: "Огледало за обратно виждане"

Христина Мирчева за стихосбирката на Лили Христова "Ориса ме Алиса", Бургаска писателска общност, 2016

След поетичната книга в съавторство с Живка Митова „Родена в понеделник“ (Макрос, 2003), Лили Христова прави своя дебют с  „Ориса ме Алиса“  на 19 юли 2016 година.  Дни преди новото издание да излезе от печат, на 16 юли, в рамките на Яворови дни, Поморие авторката получава втора награда в ежегодния поетичен конкурс „От заник слънце озарени“, посветен на П.К. Яворов. Бургаската поетеса Лили Христова е сред 250 участника в конкурса.

За себе си Лили Христова споделя, че „поезията е реалният сън, в който иска да живее. За нея е важен светът на думите - понякога враждебен, а друг път ласкав. Думите като начин да изразят сетивността, емоцията, картините и мелодията, която пораждат. И мълчанието им.“

Кратката изповед ни отваря прозорец към стихосбирката и ни помага да отгатнем защо авторката избира Алиса от знаменитата история на Луис Карол, превръщайки я в своя кръстница и в свой Вергилий в света на поезията – реалният сън, предпочитан за обитаване от Лили Христова.

Разбирам колко е привлекателна идеята да имаш за сродна душа един толкова загадъчен, почти неразгадаем и напълно непредсказуем герой като Алиса. Привлекателна, но и рискована идея. Аз лично бих се задъхала в опита си да я следвам и настигам. Но поезията има свойството да бъде смела.  Смелостта е заявена и в един от  детайлите  на корицата – ключът, висящ от минутната стрелка на ретро часовника.

„Преминавам

през образа си

в огледалото

и не искам

да убивам... времето.”

                              (Сърцето ми - часовник)

Проблемът за времето, за отключването на времето, е основен, както знаем, в произведението на Луис Карол. За времето или за сюрреалистичното безвремие, в което ни е позволено да не порастваме, да останем затворени в блажено-чистия период на детството – преди измамите и разочарованията, преди нараняванията, нанесени от житейския опит:

„В съня  мога да забравя всички

думи-ножици,

които ме изрязват

от щастливите картинки.

В съня си

няма да порасна.“

                                   (В съня си)

Началото задвижва композиция от 41 стихотворения, почти всички без заглавия, пестеливи в голямата си част, белязани от тирета и многоточия, граничещи, бих казала, с някаква строгост и предпазливост от навлизане в излишна словесна разточителност или разхищение.

Дали това е мълчанието на думите, за което споменава Лили Христова в своята изповед по-горе?

Поетичните фрагменти заявяват и завидна категоричност, която е присъща не толкова на самото детство, колкото на премеждията, които ни връщат обратно към него като към последно убежище:

„Искам да съм тиха планина,

върховете ми да бъдат от безмълвие.

... и сърцето ми да е вълчица,

осъзнала колко е потребна.“

 

Връщане към първичната невинност съзирам и в образа на „огледалото за обратно виждане“ от едноименното четиристишие.

Приказността е привлекателна с възможностите, които предоставя сюрреализма, а заедно с него и съня – всички те поотделно, а още повече заедно ни помагат да се чувстваме създатели в донаправянето на реалността, прескачайки през огледалната врата на всекидневната в един свят с възможни призраци и чудовища, но също така и с позволени илюзии и мечти.  Мнимият противоположен свят - обект на художествено претворяване.

В претворяването участват повтарящи се образи – сън, огледала, ключове,  часовници, врати… По-нататък –върхове, слънца, храмове, майка, анонимен любим, който е по-скоро задраскан.

 Детето, което прескача от стих в стих. „Детето на любовта” (Денят е храм)  е свидетел на събития, но остава недокоснато от времето, освободено от масовата лудост на възрастните, чиито безсмислени ритуали напомнят омагьосани кръгове – спомнете си чайната церемония в „Алиса в страната на чудесата”.

Друг любим образ в стихосбирката е сърцето, чийто ритъм следва „женската логика”: „Наръчник по женска логика е Алиса” (Говориш с Алиса…) или „Паля свещ /с пламък от сърцето.” (Денят е храм)

Книгата на Лили е по-малко морска, отколкото би могло да се предполага за автор от пристанищен град. „Тунелите на паметта” доминират над обичайните крайбрежни и плажни пейзажи, обвеяни от бриз:

***

В тунелите на паметта –

глутница спомени.

А в подземието

на душата –

мрак... 

 

                  (В тунелите на паметта)

Въпреки заявения мрак „Орисана от Алиса” е обгърната от мекота и щедрост – качества, измествани в съвременната поезия от порязваща болка и изблици на отчаяние. Всеопрощаваща женственост звучи в думите „Тъжно е изкачването./ Великолепието - на върха.“(С кръстче като неграмотен) или „и наградата за всеки връх –брилянтна умора.“(Мравка съм).

Ведрост, надскочила мрака и предпочела слънчевите мъгли.

Поздравявам Лили, която познавам само от стиховете ú. Завършвам с едно предвиждащо пожелание за разгръщане на мълчаливото слово в океан от думи чрез бъдещите книжни срещи.

20 юли 2016, Пловдив

(Отзивът е публикуван в бр. 2 за 2016 година на Литературно сп. Море)

Фото: Таня Попова

 

Лили Христова в "Диаскоп":

Лили Христова: "Снегът и Чехов"