Том Филипс: "Две пиеси"- за Силвия Плат и Ан Секстън

Послеслов на Том Филипс към книгата "Две пиеси", 

изд. Скалино, 2016

В края на 70-те, когато бях още ученик, Силвия Плат и Ан Секстън бяха вече утвърдени имена в поезията. Спомням си как веднъж занесох в часа по английска литература антология с американска и британска поезия, в която двете поетеси бяха основни фигури – видни представителки на така наречената „изповедна школа“, която включва и други американски имена като Джон Бериман и Робърт Лоуел. Всъщност, в тази антология стиховете им бяха подредени едни до други – влиятелната  антология The New Poetry на А. Алварес първоначално е публикувана през 1962 г., преди Плат и Секстън да се самоубият – и те са вече прочути (или по-скоро скандални), заради атаката си срещу „изтънчеността“ на британската поезия по онова време. Според Алварес Плат и Секстън са не толкова свеж поетичен полъх, колкото леден вихър, който внася в поезията нови тематични полета и нов начин на изразяване. От една страна, те боравят със сгъстени емоции и сложни психологически състояния, от друга – творбите им отразяват ужаса от Холокоста и атомната ера.

Сигурен съм, че баща ми е нямал никаква представа за това, когато ми връчи книгата на Силвия Плат Collected Poems (Избрани стихотворения) като подарък по случай влизането ми в университета. Макар че по странен начин този подарък беше подходящ. Бях говорил за Плат по време на интервюто ми при кандидатстването, а и бях кандидатствал за място в колежа Пембрук, Кеймбридж – колежа, в който е учил Тед Хюз малко преди да срещне Плат. В самото начало на първия ми семестър ми показаха стаята, в която някога беше живял Хюз.

По онова време, преди излизането на стихосбирката на Тед Хюз Birthday Letters (със стихотворения, отразяващи връзката му с Плат) и лавината от биографии на двамата поети, които се появиха след смъртта на Хюз през 1998 г., двойката притежаваше особена аура. За студент, като мен, те представляваха нещо като литературна версия на Бони и Клайд – обречени бунтари, дръзнали да се изправят срещу улегнало и клаустрофобично статукво.

Инструменталната прецизност на яростта на Плат изглежда необикновена, независимо от това дали е изразена с неумолимия ритъм в „Getting There“ и “Fever 103°“, или чрез ледената компактност на „Contusion“ или „Edge“. И в крайна сметка тъкмо това, а не мрачният блясък на живота ù или предизвикателството, отправено от творчеството ù към принципа на изтънчеността на Алварес, предизвика интереса ми.

Въпреки цялата им привидна спонтанност, стихотворенията на Плат не са неконтролирани изблици на емоция. Те не са тиради или приповдигнати слова, а умело разработени конструкции – текстове, в които се разгръщат всякакъв вид стратегии и техники, за да се стигне до сърцевината на нещата. Обратно на твърденията на Алварес, всъщност бих казал, че е напълно правдоподобно да се твърди, че Плат използва същите стратегии и техники като така наречените „изтънчени“ поети, чиято противоположност тя, според твърденията, представлява. Когато изразява и изповядва най-съкровените си емоции, тя го прави по начин, при който никога не губи представа за стихотворението като обект, творба на изкуството, акт на комуникация. Ако просто беше изляла своите „изповеди“ – дори онези, които са очевидно сурови и необработени, като „Lady Lazarus“(„Лейди Лазар“*) или „Daddy“ („Татко“) – без да изглади ръбовете им с умението на художник, мисля, че нямаше да бъде толкова четена и популярна днес.

Днес, естествено, вече с поглед назад, можем да възприемем творчеството ù като едно обширно предсмъртно писмо и да вкараме живота ù в калъпа на един наратив на предателството, в който мъжете, на които най-искрено е вярвала – баща ù Ото Плат и съпруга ù Тед Хюз – се превръщат в основни нейни врагове, единият, като умира преждевременно, а другият, като я изоставя заради Ася Вевъл. Това, разбира се, би било опростяване и пренебрегване на забележителната виталност на творчеството и амбицията ù – не толкова да постигне слава, колкото художествено съвършенство.

Разбира се, има показателни паралели между съдбите на Плат и Ан Секстън. И двете са родени в Масачузетс в САЩ (Секстън през 1928 г., а Плат през 1932) г.; и двете започват да изживяват психологически проблеми между 20 и 30 годишна възраст, и двете пишат поезия в „изповеден“ стил, истории за деца, романи и пиеси, и двете се самоубиват (Плат през 1963 г., а Секстън през 1974 г.); и двете стават обект на значими посмъртни противоречия. Те се срещат през 1958 г. на курс по творческо писане, ръководен от Робърт Лоуел в Бостънския университет и Секстън, която е малко по-голяма, е сред тези, които помагат на Плат да намери творчески фокус и да развие своя ярко открояващ се поетичен глас.

За разлика от Плат, която прописва още в детството, Секстън започва да пише, подтикната от своя терапевт, д-р Мартин Орн. Секстън не може да се похвали и с каквито и да било академични отличия – нито е завършила с отличие Смит колидж, нито е печелила стипендия „Фулбрайт“, за да учи в университета в Кеймбридж. Вместо това тя изпада от образователната система и работи за кратко като модел, преди да се омъжи на деветнайсет години. Веднъж преодоляла първоначалното нежелание да пише, с творчеството си Секстън много скоро започва да привлича интереса на критиците и получава одобрението им заради замаха, с който засяга такива теми като абортите, менструацията, смъртта и психичното си заболяване. Поетичният ù сборник от 1966 г. Live or Die („Да живееш или да умреш“) печели наградата „Пулицър“ за поезия през 1967 г. – около дванайсет години след като за пръв път е прописала и публикувала стихове (Плат получава „Пулицър“ посмъртно за стихосбирката си Collected Poems).

Дали по-късните творби на Секстън изразяват същата жестока комбинация от теми табу за времето си, ярка образност и остър език, които характеризират такива поеми като „Elizabeth Gone“, „The Abortion“ и „You, Doctor Martin“, е обект на критически дебат. Някои например твърдят, че зависимостта на Секстън от алкохола е причина творбите ù от последния етап от живота ù да звучат нефокусирано и да са написани с по-малка взискателност, но други смятат, че вибриращите ритми и интензивни декларации на по-късни нейни поеми като „After Auschwitz“ („След Аушвиц“*) и „45 Mercy Street“ („Улица Милост № 45“) поддържат същия градус на поетична мощ като по-ранните ù творби.

Както и да възприемаме отделните стихотворения обаче, цялостното творчество, създадено от тези две поетеси, сътвореното през техния кратък живот, без съмнение представлява значим принос в развитието на поезията в края на ХХ и началото на ХХІ век. Преди всичко те внасят силно женско присъствие в един литературен пейзаж, доминиран от мъже и вдъхновяват и дават кураж на поколения жени писателки, които идват след тях.

Много е писано след смъртта на Секстън и Плат, като голяма част от написаното се опитва да обхване съчетанието между сгъстена креативност и саморазрушителност, преживяванията и емоциите, които са ги довели до желанието да посегнат на живота си. Двете пиеси, които това издание съдържа, предоставят свеж поглед върху всяка от поетесите, припомняйки ни както техния блясък и мощ, така и тяхната уязвимост. Всяка от тях по свой начин разглежда живота и наследството на един объркан творец, като ги портретира наново за онези, които познават творчеството им, и запознава с тях онези, които се срещат с тях за пръв път. Освен, че пресътворяват за сцена историята на тези личности, те осветляват теми и въпроси, които са актуални и днес.

Ан Секстън се самоубива на 4 октомври 1974 г. и е погребана в гробището „Форест Хилс“ в родния ù град Масачузетс. Силвия Плат посяга на живота си на 11 февруари 1963 г. и е погребана в гробищния парк на църквата в Хептънстол, Западен Уъркшир във Великобритания. Наскоро по време на една ваканция се оказах със сина ми близо до моста Хебдън. Тръгнахме на разходка по пътека между скалистите зъбери и едва когато наближихме самото село Хептънстол си спомних, че Плат е погребана на това място. Петдесет години след смъртта ù все още имаше свежи цветя на гроба ù. Имаше и кутия с моливи и химикалки, оставени там в знак на почит към един забележителен поет. Порових в джобовете си, докато открих един и го добавих към този паметник.

----------------

///Лейди Лазар/// * публикувано на български в превод на Владимир Трендафилов в антологията Съвременни американски поети „Пир след тайната вечеря“, Народна култура, София, 1989

///След Аушвиц/// * публикувано на български в превод на Георги Белев в антологията Съвременни американски поети „Пир след тайната вечеря“, Народна култура, София, 1989

За премиерата на книгата "Две пиеси" от Светлана Дичева и Мая Кисьова

На 30 август 2016  от 18.00 в Американския център към Столична библиотека на площад Славейков беше представена книгата с две пиеси за Силвия Плат и Ан Секстън:

• "Миграцията на сьомгата" от Светлана Дичева  
• "Милост. Да играеш Ан Секстън" от Мая Кисьова

На събитието присъства и английският поет и драматург Том Филипс, който написа послеслова в книгата и който през този август, като резидент на Къщата за превод и литература в София, преведе двете пиеси на английски език.

Изданието е спечелило конкурс на Министерството на културата в програма "Помощ за книгата" 2015.

Очаквайте думи за книгата от Светлана Дичева!

Информация: Емилия Миразчийска, изд. Скалино

На снимката: Том Филипс, изд. Скалино

Още по темата в "Диаскоп":

Мая Кисьова: "Милост. Да играеш Ан Секстън"

© Христина Мирчева