Иглика Дионисиева: "Копнежът по познание има женско лице"
12.09.2016
Иглика Дионисиева за сборника с разкази на Миглена Николчина „Билет за Вега”, ИК „Жанет 45”, 2015.
Постижимо ли е познанието в рамките на един човешки живот? А за едно дете? И кое е за предпочитане – да имаш любов или истина, превръщаща живота в смърт? – това са една стотна част от въпросите, на които се натъкнах в разказите от сборника „Билет за Вега” на проф. Миглена Николчина. Книгата беше представена на българските читатели от Издателство „Жанет 45” през 2015 г. – 15 години след публикуването на разказите за първи път 1990 г.
Историята в първия разказ „Билет за Вега” започва като детска игра, или какво се случва с едно малко момиче, когато при него се появява още едно момиче. На фона на малко приказност и още непознатата видима част от света. Момичетата като героини – по-малки или прекрачили в юношеството – са действащи лица и в другите разкази, в повечето от които повествованието се води от 1 л. ед. ч. Би могло да се каже, че това са различни носталгични „снимки” на фактическото израстване на жената. Ако това твърдение не е твърде елементарно статистически и смислово.
Действието се развива във Видин, редуват се картини от р. Дунав и от жилището на героинята. И едно от първите впечатления е, че Надя, така се казва тя, се гмурва да плува не само в реката, а и в един друг текст – приказката „Малката русалка” на Андерсен. Но тук няма само алюзивен ефект и буквално цитиране (на стр. 14 от сборника). В този разказ приказното с неговата красота и фантастика не е достатъчно. То е постулат, който трябва да се потвърди или отхвърли – според вътрешната необходимост на младия индивид, „гладен” за обяснение и постигане на света. То е и живеене в приказното – като фатална магичност – такова е и в разказа „Сълзи от лед”. Ако принцът не се ожени за малката русалка от едноименната приказка, тя ще се превърне на морска пяна. С лицето на Русико в „Сълзи от лед” се случва нещо странно – „разпадна се на хиляди късчета, на безброй искрящи кристалчета, на пръски от пяна и смях”. А в разказа „Сън и ненавист” част 8 започва с думите: „Знам защо е толкова важно моето писане с ръка, която е всъщност вода, ръка, която е вече вълна и пяна.” А стигнем ли до последния текст от сборника, „Бяло върху бяло” – откриваме цитирана друга Андерсенова приказка – „Снежната царица”. Така първият и последният разказ рамкират книгата, посредством своеобразното приказно епиграфиране и последвалите интерпретации.
Едноименният с книгата разказ е, който от наличния приказен арсенал създава други, нови внушения. Още в самото начало героинята се самопредставя така: „Спусках се в топлата мътна вода и кожата ми моментално обрастваше в сребристозелена ципица.” – противоположна метаморфоза, съпоставена с физическото очовечаване на русалката от приказката. След това: жените, които слизат през нощта от прозореца и разговарят с вегианката Анелия – те не толкова разговарят, колкото поднасят знание, предричат, действайки като орисници. А каква е всъщност Анелия, която твърди, че е дошла от Вега? Тя е може би най-сложната фигура в разказа, защото изпълнява няколко функции. Самоназована инопланетянка, с проявленията си преповтаря съдбата на приказната русалка: отива да живее между хората, въпреки че човешките думи й разраняват устата; след спасяването на Надя от водовъртежа, Анелия „не продума никога вече”, „онемяла е”. Въпреки назиданието (и неразбирането) на „орисниците”, тя е при Надя, защото
„Малката русалка, която се обрича на страдание, за да получи душа – това всеки ще го разбере. Но желанието да се разпаднеш, да се превърнеш на пяна, за да постигнеш съмнителното усъвършенстване на по-низше същество...”
Готовността да се жертваш („Смърт или деградация, мойто момиче”) в такава висша степен за друго (недоразвито) същество е отличителен белег на майката. В разказа няма майка, следователно Анелия изпълнява функцията й, запълва и тази ниша. И ако все пак този разказ е първи в поредицата истории, написани поради израстването – кой всъщност израства тук – детето или пришълката?
Друга интерпретация на даването е развита в отношенията между Марина и Русико в „Сълзи от лед”: „- Прави се и по друг начин – продължи Русико ... – ако другият е много слаб, много нуждаещ се... Не можеш да го оставиш да се удави, нали? И подаряваш нещо ей така, за нищо.” Само в този разказ и в „Хладно и огнено” мястото на действието е урбанистично. Всички останали разкази рисуват пасторални ваканционни картини. Селото, или малкото провинциално градче, в което е оставено детето на отглеждане през ваканцията.
Селото е жега и застиналост („Тихи стъпки”); то е вербалната жестокост, свойствена на децата („Пелтечката”); селото е място, където се отличават едни от други вписалите се в дълбоките коловози на общоприетото и на рода и онези, другите, нехаещи за общественото мнение, за които то е тясно и безинтересно („Онова щурото”). Селото е спасителна на пръв поглед дестинация за бягство от лични проблеми („Керкенезът”, „Щурецът и мравката”).
От друга страна приглушеният и с бавно течащо време провинциален пейзаж може би е предпочетен от авторката като изображение на света и битието, силно контрастиращи с вътрешната динамика, душевните търсения и терзания на героините.
А героините са жени с ярко присъствие – главно поради проявленията на характерите си. Без значение дали са малки момичета или престарели баби. Преминавайки от един разказ в друг у читателя се създава впечатление за образ на Жената – хидра – около главната героиня се появяват и още, и още допълващи или противостоящи жени-персонажи. Но пък, взимайки под внимание разноликостта и достойнствата на всичките героини (еманципация в действие!), логично те характеризират Онази, Първата и Последната, Вечната и Святата...
В разказа „Тихи стъпки” действащи лица са момиче, по-голяма саката братовчедка, баба и една река. Женските проявления тук са разделени – гледащата Красимира срещу действащите баба, момиче и река. Много красноречива е финалната картина от разказа, описваща силата на женското начало (и доближаваща се до такъв епизод в христоматиен следосвобожденски разказ).
Третият разказ, „Хладно и огнено”, представлява интерес с проблематиката си и с връзките си с други текстове в сборника. Тук е разгърнат проблемът за познанието – възможно ли е, достижимо ли е то? И ако се постигне – добро ли е, безобидно ли е? Въпроси, трудни за намиране на константен и еднозначен отговор. Затова в разказа са привлечени да ги обговарят момиче, билкар и преподавател. Разказът започва с думите: „Това дърво, ТОВА ДЪРВО” – един бор, обект на изкушение за героинята. Но, поставяйки дървото на арената на домогванията до желаното познание и свързаните с това горчивини за героите, би могло да се каже, че това е Дървото на познанието, с витаещите около него позитиви и негативи. Борът е споменат преди това в „Билет за Вега”. Други елементи от разказа, които го свързват с различни текстове от книгата:
- Космосът – любимо притегателно място за героините, свързва „Билет за Вега”, „Хладно и огнено” и „Щурецът и мравката”.
- Начинът, по който реагира природата на неистовото желание на героинята да я „познае”, да разгадае тайната й: с враждебност и смърт, с горда непроницаемост – по сходен начин се случват нещата и в разказа „Керкенезът”.
- Мотивът за съня: в първия и втория текст от сборника се проявява като страх и самотност. Тук: „...някой ден като Менделеев ще направя откритието си насън”. В друг текст, „Сълзи от лед” – сънуването не е обещание, а вече принася плодовете си: „...тъкмо насън беше започнала, в съня й за пръв път се наченаха разкритията”. В „Онова щурото” знакът на съня е сменен – в този разказ той не е потенциално място за открития и знание; следобедната дрямка на двете сестри, описана на стр. 101, визира лишена от живот и движение летаргия. В разказа „Сълзи от лед” продължава темата за познанието, което тук в някаква степен е постигнато. Марина „вижда” и „знае”, получавайки знанията си насън. За разлика от героините в другите разкази, първоначално тя не е искала тези знания. В този разказ, на фона на тривиални любовни неуредици, е илюстрирана античната мъдрост „Знанието носи печал” – главната героиня се сдобива с горчив личен опит, защото: 1. „Да виждаш толкова ясно някого не помага, а парализира”; 2. „Има знание, което погубва, прави ни роби”; 3. Какво да предпочетеш – лъжа, живот и любов или истината като смърт на любовта и живота.
В два от по-обемните разкази – „Сън и ненавист” и „Щурецът и мравката” сънят е от основните текстови градивни елементи. „Сън и ненавист” – текст, накъсан от различни епизоди в живота на героинята. Границата между съня и будността/живота е размита, не е ясно разпознаваема. Не случайно в края на разказа героинята казва: „Имам една-едничка надежда и тая надежда е, че спя.”
В „Щурецът и мравката” сънят е време и пространство за разгръщане на приказни фабули. Доколкото разказът има за основа действителна или съчинена история – той е точен и безпощаден в предаването на фиаското на главната героиня. Но стигне ли се до пределите на съня, се наблюдава феноменът „приказка в приказката”. Изобилната трапеза и човешкото сборище не носят утеха на Ценка. Олицетворените насекоми от съня са истински загрижените за нея, те проявяват милост към героинята, която е носителка на страха като основна движеща сила в живота – страх от онова, което може да се загуби и от онова, което може да се окаже непостижимо.
Сборникът завършва с творбата „Бяло върху бяло”. Своеобразен разказ-есе за паметта, разговор за страха, за говоренето, за специфичните имена, открояващи и придаващи индивидуалност, но и за редицата от имена, наблюдаваща се в речта на хора с деменция, редица, унифицираща индивидите в цялото на рода. Текст-есе за забраните, за смисъла на рисуването и писането. Разказ, маркиращ множество проблеми, изкристализирали в наблюденията на човешките проявления и в работата на авторката с авторитети и изкуство. Разказът като обобщение на книгата, която ни тегли да надникнем отвъд родовете, отвъд човешката мярка на света – до битието в неговата чистота, истинската загадка пред героините и пред нас.
© Христина Мирчева
Колаж: © Диаскоп